— Себастиян, ти наистина си по-лош и от стара жена.
В този миг вниманието е привлечено от появата на, един млад рус човек, с хубаво телосложение, като на Себастиян, който придружава едно малко, кореместо човече, с розово, пълно и кръгло лице, с детско носле, накичено с очила в златна рамка. Облечено в жакет. Яката, маншетите и пластронът му са колосани. Това е доктор Юлиус Фроман, младият мъж е асистентът му Волф Грюн.
Баронът, става да посрещне малкото човече.
Докторът поздравява най-почтително първо домакина и се покланя на Фредерика, пречупвайки се на две, с отпуснати ръце. Той се представя, представя и асистента си.
— Госпожица Фредерика Илзен, която ще замести Лео-нар — казва баронът.
Ново покланяне от страна на доктора. Той се изправя, разглежда Фредерика и като се обръща към барона, възхитен му казва:
— Die jringe Dame ist aber reizend!2
Фредерика леко поруменява. Баронът се усмихва бегло. Той пак сяда и навежда високата си фигура над нея, с движение, в което има безкрайна учтивост, и я запитва:
— Разбирате ли немски, госпожице?
— Малко — казва тя. — Учих го като всички. Зная да казвам: Guten Morgen, Guten Abend. Auf Widersehen!
Докато тя произнася тези няколко думи с ужасен френски акцент, погледът на Себастиян се спира върху нея със същото недоверие, същата неприязън; тя остава смутена, без да разбира нещо.
Но гласът на барона я кара да се опомни.
— И както безсъмнено знаете Junge Dame — значи млада дама, a rezend — прелестна. Не е мъчно. Сега имате всички необходими части, за да разберете комплимента на доктора. Би било жалко да остане неразбран от тази, за която се отнася.
Тя вдига очи към него. Той я гледа невъзмутимо. Тя чувствува как поруменява.
Баронът продължава, като казва, че докторът е един от най-големите биохимици в света. Получил е Нобелова награда. Бил професор по химия в Берлинския университет, където и той му бил ученик. Докторът бил принуден поради разномислие с днешните господари на Германия да напусне страната и да се приюти във Франция.
Докторът с жар се хвърля в красноречив разговор, в който възхвалява гостоприемството на Франция, благодарение на което сега може да продължи изследванията си. После отново се връща към Фредерика, която го интересува и очарова. Как е малкото име на госпожица Илзен, пита той.
— Фредерика?… Но това е чисто немско име! Как може една млада французойка да се нарича така?
— Това е име, което напомня цялата епоха на Бах — казва сериозно баронът. — Само това е достатъчно, за да го носят.
Фредерика потреперва при същите тези думи, които бе казала настойницата й, за да й обясни причината, поради която й бе дала това име. Тя втренчва леко разширените си зеници в барона. Магьосник ли е той? Той й отвръща с друг поглед, нежен, проницателен, въпросителен, който я принуждава да сведе очи.
Докторът е седнал до нея. Той е много горд със смелостта си. Краген му донася чаша бира. Междувременно е сложил и втора чаша чай на Фредерика. Докторът вдига чашата до очите си и пие наздравица за Фредерика, почти я изпразва, поставя я и пак започва да приказва. Той завладява разговора. Изразява се с ужасен немски акцент. Очарован е от себе си. Говори за изкуството, за красотата, за жената. Прави преувеличени комплименти. Макар и смутенаот това да бъде център на внимание, Фредерика е обхваната от желание да се смее.
Баронът я изважда от затруднение с една дума, след като я бе оставил известно време, няколко секунди, да почувствува стеснение; и без да позволи неприятното чувство да стане непоносимо, той я освобождава от него и тя се чувствува облекчена. Фредерика изпитва дълбока признателност, която се мъчи да скрие с всички сили, но която той прочита в очите й и това му доставя крайно удоволствие.
Докторът заявява, че иска да се възползува от присъствието на госпожица Илзен, за да усъвършенствува френския си език, особено произношението. Баронът заявява, че постоянното желание да се учи е една от характерните черти на германската раса, една от характерните черти, които създават превъзходството й, според думите на самите немци; но тя ги кара да потъпкват без угризение свободата и непринудеността на другите и това е една безочливост, която ги прави смешни и досадни.
Себастиян хвърля недоволен поглед към барона. Докторът се смее. А! Господин баронът обича да се шегува. Една от особеностите на германската раса не е ли по-скоро уважението, което тя храни към жените; в една епоха, в която навсякъде другаде ги считат за робини, играчки или животни за продължение на рода? При тези думи баронът заглежда доктора втренчено. Личи си, че той иска да говори, но млъква, като се задоволява само да повдигне неуловимо рамене.
Свещите в свещниците от масивно сребро блестят с пълен пламък върху двата края на масата, а когато полъхът на вятъра ги кара да затрепкат, безпокойни сенки пробягват по стените и лицата на присъствуващите. Това, заедно с горящите дърва в грамадната камина, е единственото осветление на обширното помещение.
Стълбището се губи в нощта. Таванът и ъглите на залата са обгърнати в мрак.
Подът е покрит с кожа. По извънредно простите стени има тапети от избеляла коприна в прекрасни цветове, червени, зелени, златисти, лилави; в потъмнели рамки портрети на лица, които под желязната броня са облечени в брокат и дантели. Елегантността, красотата, изтънчеността на тази украса изпъкват още повече сред монашеската простота на стените и стълбището, а така също и заради грамадните размери на стаята.
Волф Грюн е потънал в мислите си. Себастиян излъчва безкрайно отегчение, повдига от време на време рамене, стрелвайки доктора с бърз, небрежен поглед. Очите му шарят навред, наблюдават всичко. Те са студени и неприятни.
В сравнение с барона докторът, Себастиян и Волф имат вид на подчинени. Той ги надминава с вродено превъзходство. Мълчалив е. От време на време поднася до устните си чашата с чай и гали кучетата, застанали от двете страни на креслото му; фафнер — от лявата страна, фазолт — от дясната. Невероятно големият диамант, който носи на малкия пръст на лявата си ръка, хвърля ослепителни блясъци. Кучетата скимтят от удоволствие и Фредерика е обзета от крайно смущение; сърцето й бие, тя би искала да избяга.
Докторът показва изумителна начетеност. Познанията са в мозъка му, като картончетата в някоя картотека.
Той говори сега за Шилер, „най-големия немски поет“, и надуто декламира стиховете, в които поетът отдава почит на жените, които „кичат с рози тръните на земния живот“.
— Мога ли да ви попитам, господин доктор, дали и вие също почитате дамите? — запита внезапно баронът.
Волф и Себастиян трепват. Прекъснат в красноречието си, докторът поглежда барона с отворена уста.
Съвзел се от изненадата, той уверява, че ги обожава, почита, че издига олтар в сърцето си.
— Как сте били възнаградени за вашата преданост? — подхваща баронът.
Докторът му отправя поглед с упреци. Той въздъхва и допива халбата си, но без да отговори. Лека усмивка, първата усмивка се появява на устните на Себастиян. Фредерика, която я улавя, чувствува, че ненавижда секретаря. Волф наблюдава разсеяно сцената.
— Нашият прекрасен доктор — казва баронът, навеждайки високата си снага към Фредерика, — нашият прекрасен доктор е чист германец и както казва той, изповядва пред вас убежденията си. Всъщност той говори символично. Ако се осмелявах, бих предал думите му на ясен език. Неограничените и удивителни познания, които той изтъква, са може би тънък и отвлечен начин, който и той не осъзнава, да ви каже, че можете да се осланяте на него, че е на услугите ви и ако не е ваш роб, то поне е ваш предан слуга.
Докторът е очарован. Господин баронът има право. Удивително е изразил мислите и чувствата му. Той се надява, че госпожица Илзен и за момент не се съмнява в това.
— Съвсем не — отговаря Фредерика с ясен глас, поглеждайки барона с мрачен поглед, който той посреща невъзмутимо. Същата лека усмивка се появява на устните на Себастиян. Тя мрази младия
