човек.
Гиздавата прислужничка, която беше помогнала на Краген да свари чая, се появи изведнъж в стаята, сякаш излезе изпод земята.
Баронът става и всички стават заедно с него. Той се оттегля. Сузана, която е тук — и той посочва младата прислужница, която се покланя, — ще заведе госпожица Илзен в жилището й, ще я запознае с реда в къщата… Яденето й ще се сервира там в часовете, които тя пожелае. Госпожицата трябва сама да даде нарежданията си. Всичко в замъка е на нейно разположение. Гостите на замъка се хранят в апартаментите си, тъй като имат най-различни занимания и мъчно могат да се съберат в един определен час. Тя ще намери в жилището си пиано, което баронът е накарал да поставят. Той сам е избирал инструмента. Според него пианото има хубав тон и счита, че то ще й хареса. Ако тя не е доволна, лесно ще бъде да се замени с друго.
Фредерика се изчервява от радост и удоволствие. Баронът се усмихва и след кратко мълчание, но все пак достатъчно дълго, за да отбележи това вълнение и да й даде да разбере, че го е схванал — нещо, което смущава Фредерика, — той продължава, като казва, че за голямо съжаление сега няма време да я чуе, иначе би я помолил да посвири. Когато ще има време, той ще й съобщи.
Баронът се покланя много учтиво и се оттегля.
Себастиян, Волф и докторът се покланят също. Двамата млади хора — много коректно, а докторът — прегъвайки се на две. „“
Сузана чака Фредерика при голямото стълбище и почва да се изкачва, като я поканва да я следва. Баронът остава в хола. Той я гледа как се изкачва. Тя чувствува погледа му зад гърба си. Стълбището завършва с една площадка, която се издига над хола като трибуна. Стигнала до нея, Фредерика се обръща и поглежда надолу. Баронът се покланя още веднъж и се отдалечава със Себастиян, чиито рамене е обгърнал с ръка. Този жест причинява на Фредерика остра болка.
Със своите градини, гори и поляни Бодезер образуваше едно обширно владение, изолирано от широките пътища и движението.
Между лехите, наредени по френски образец, зелените поляни, където завършваха седемте алеи от липи и бряст в тройни редици, се издигаха благородно и величествено обширните постройки на замъка.
Бодезер беше някога абатство; изоставено, то се бе превърнало в развалина. Един аристократ, Патрис дьо Шарманвилие, известен със странностите си — смятаха го за магьосник, — го бе купил през XVIII век и го бе възстановил, преправяйки го според вкуса на времето.
Бяха уголемили прозорците, покрили пода с лъскав паркет, поставили кристални полилеи и стенни лампи. Стените бяха украсени с гоблени или покрити с дървена облицовка, нежно очертана или пък облечена с копринен плат и запазила чудна свежест.
Имаше обаче нещо от първобитната строгост на Бодезер, нещо, което придаваше на замъка странния му и двойствен характер, съчетание от сурово величие и страстна изтънченост.
На юг фасадата гледаше към широка тераса, в основата на която се разстилаха разкошните, наредени по френски образец лехи, обградени от разлистените дървета на парка и от залесените далечни хълмове. Те бяха украсени, според една книга от онова време, с вази, статуи, един осмоъгълен павилион, лехи от трева, разположени амфитеатрално, и всякакви водни чудеса: басейни, канали, в които водата бе тъй свежа и прозрачна, както никъде другаде във франция.
В парка имаше също така горичка от люляк и черешова градина, които бяха прочути. Те бяха населени от многобройни славеи, които през пролетта пееха до захлас. Люляковата горичка бе тъй гъста и кръстосана от толкова много пътечки, прокарани по такъв фантастичен начин, че образуваха нещо като лабиринт, по образеца на прочутите английски и холандски градини от времето на Ренесанса. Имаше люляци от Марли, особен вид люляци от Персия, рядко се срещат по-красиви, с тежки, сочни и ароматни кичури.
Черешовата градина бе посадена от Патрис дьо Шарманвилие. Той беше донесъл от Китай — казват, че бил живял там дълго — присадки, които даваха чудни цветове, било по багри, било по размери, по начин на разцъфтяване, по формата, броя и разположението не само на цветовете, но също така на чашката, плодника и тичинките.
Още през месец май, когато температурата и времето позволяваха, представленията на операта и концертите в Театъра на Бодезер ставаха на открито. Слушателите заявяваха, че да се слуша една съвършена музика, като се диша ароматът на люляковата гора и цъфналите череши е нещо божествено и когато Памина бе завършила оплакването си или Царицата на нощта прекрасните си трели, или последният акорд на някоя симфония бе замрял и в чаровната тишина, където се чуваше внезапно някой славей да подеме мелодията или темата в същия тон, с чудни извивки, всеки чувствуваше, че изживява един върховен миг.
Ето какво четеше Фредерика в едно луксозно списание, където няколко страници бяха посветени на Бодезер. Тя го бе намерила в Париж на витрината на един книжар. Четеше жадно, трескаво, четеше и препрочиташе.
Фредерика беше в този замък, живееше в него, дишаше, ядеше и спеше, разхождаше се из парка му и свиреше за барон Карл-Стефан фон Вайзефорт, сегашния му притежател…
При това живееше съвсем самотна. Жилището й се намираше в най-старата част на Бодезер, най- отстранената, и там живееше сама. Прозорците й гледат на изток, към обширните ливади, зад които люляковите и черешовите дървета издигат към небето още голите си клони.
Яденето й поднасят в апартамента, както бе казал баронът. Всеки сам се храни в Бодезер. Срещите й с обитателите на замъка са само случайни.
При това не липсват посетители. Има дни, в които царува голямо оживление. Коли пристигат и заминават през всички часове на деня. Зад стъклата на автомобилите се очертават непознати лица. Мъже, жени се явяват и изчезват в обширните коридори.
Галерията, срещу която е вратата на нейната стая, гледа към мястото, през което се идва в замъка, когато човек пристига от Париж. Фредерика повдига малко пердето и гледа. Тя се надява да види високия силует на барона, когато излиза или влиза в замъка.
Ето идва кола. Вратата се отваря. Двама млади френски офицери скачат на земята и изкачват стъпалата на площадката с леки и бързи крачки. Те са радостни, весели, щастливи, че живеят. Понякога гостите са хора, облечени в удобни шуби, с чанти в ръка или жени, загърнати в кожи, главите, покрити с воали, под които блестят украшенията в косите им. Полите на роклите им се развяват като венец около прекрасните им обувки. Понякога това са висши офицери, които се разпознават по фуражките. През нощта те не се виждат ясно.
Тогава вратата се отваря. Явява се лакей, носещ тежък свещник, отрупан със запалени свещи, чийто восък капе по снега. Гостите изкачват стъпалата на площадката и изчезват във вътрешността на замъка. От прозорците на южната фасада се пръскат снопове светлини върху мълчаливите градини, обвити с белоснежна покривка.
Баронът е там. Той посреща гостите. Целува ръка на дамите, може би им представя Фафнер и Фазолт и те се учудват на красотата и силата им. Баронът се усмихва. Заповядва ли също на кучетата да не ги докосват и да ги пазят, както биха направили това за него? Опива ли всички гости с чара на словото си?
Може би той носи бял смокинг? Фредерика никога не го е виждала така облечен, но знае, че баронът е свикнал да носи в замъка бял смокинг; бе прочела това в статията, посветена на Бодезер.
Казват, че този бял смокинг бил като изискана фантазия, оригиналност, която учудва, интригува, но се харесва, защото идва от чужденец, а французите лудеят по чудатостите на чужденците.
…Фредерика не остава дълго на прозореца. Тя не забравя, че слугите могат да минат край галерията. Влиза в стаята си и ляга пред огъня, който гори ден и нощ в камината. Не би се изчервила, ако слугите я изненадат, че проявява любопитство, но не може да понесе мисълта да смятат, че страда от това, че е държана настрана, не е поканена, а като пепеляшка се мъчи скрито да долови блясъка на приемите, които се дават в салоните откъм южната страна.
Защо баронът не иска тя да свири на гостите му? Той е наел джазов оркестър и може би разказва с тънката си иронична усмивка, че в Германия вече не смеят да свирят тази музика, защото я смятат за недостойна за ушите на германската раса. И всички се смеят, негърът, който свири на саксофона, надува до спукване бузите си; лицето, което бие барабана, изпълнява с пръчките си истински чудеса на виртуозност,
