Остра болка променя барона. Той гледа Фредерика с такъв странен поглед, че тя се свива. Ще я удари, ще я убие. Няколко страшни мига — и той се съвзема. Чертите му се отпускат. Баронът се усмихва.
— Не, Фредерика, не — казва той, — не ти се сърдя, не те мразя. Прощавам ти. Ти не можеше да постъпиш иначе и ти никога не си искала това.
— Защо скри всичко от мен? Защо не ми каза нищо?
— Чаках да отгатнеш — казва той с предишната нежност, с предишната ирония и впива очи в нейните. Този поглед е нежна ласка, която възстановява Фредерика, очарована и удивително спокойна, към живот. Тя също се усмихва.
— Трябваше ти доста време, за да разбереш — продължава той. — Кога е било това, мое дете, генералите от германската войска да имат по време на война повече от четири седмици отпуск?
Фредерика се смее.
— Но вие знаете добре, господине, че не разбирам нищо от военни наредби.
С глупав вид Себастиян наблюдава сцената.
— Как — провиква се той, — тя не знаеше нищо, вие нищо не сте й казали?
Баронът повдига рамене.
Фредерика отговаря. Тя се изскубва от ръцете на барона и се изправя, трепереща, пред младия човек. За пръв път тя му показва цялото отвращение, което той винаги й е вдъхвал.
— Не, господин секретар — казва тя, — това вие не можете да разберете. Как! Вие мислехте, че един мъж като него ще отиде да търси награда за понесените жертви? За какъв го смятате впрочем?
Баронът я хваща и притегля към себе си.
— Благодаря — казва той, усмихвайки се, — благодаря. Себастиян ще ти разкаже при какви обстоятелства фюрерът нарече дейността ми „изкуство“. Нали искаш да го изслушаш. Казах ти преди няколко дни, че това ще те интересува. Хайде, Себастиян, разправяй. Мисля, че не си забравил нито един от греховете ми. Познаваш списъка им по-добре от Бога или дявола. Тя трябва да го знае, тя иска това, тя трябва да го знае. Заповядвам ти, разказвай.
Безсилен да се противи на волята на своя бивш началник, Себастиян се подчинява.
Когато сбърква някаква подробност, баронът го поправя немилостиво. Фредерика не вярва на ушите си. Бегла усмивка играе по лицето й.
— Много добре — казва баронът, когато Себастиян, развълнуван от разказа, стига до окончателното бягство в Кристалина, — много добре. Когато войната свърши, стига само да си жив, ще можеш да използуваш свободното си време за написване на една героична епопея на националсоциализма.
— Вие избягахте, вие дезертирахте, вие изменихте, вие, вие, барон фон Вайзефорт — отвръща Себастиян със силно задавен от вълнение глас. — вие, нашият идол, вие, който ни служехте за пример, вие, нашият учител, вие, за когото ние бяхме готови да жертвуваме живота си, вие, който ни преподавахте морала на господарите германци и презрение към буржоазните блага… Какво мислите, че може да чувствува ученикът, когато учителят изменя на делото, на което го е обрекъл фанатично? Вие сте едно петно загерманската чест. Вие трябва да изчезнете!
— Аз съм на четиридесет и една години. Себастиян — отвръща баронът с непоносим, ироничен вид. — Принадлежа към последното поколение. Не можах да свикна, не можах да се приспособя към новата епоха. Не бях като другите, закърмен с идеалите на новата германска младеж и с мисълта за някаква нова, чистокръвна расова аристокрация… Изглежда, че не съм имал необходимите данни, за да издържа докрай… Но ти, Себастиян, ти си един непокварен герой, човек на дълга. Други ще дойдат след теб да ме заличат от лицето на земята. Безполезно е да се чака дотогава. Не искам да ти попреча да играеш ролята на съдия. Дръж! Хвани, убий ме, убий я.
Изричайки тези думи, той му подхвърля пистолета. Себастиян го улавя във въздуха. Този жест го обърква съвсем. Готов е да заплаче, да се хвърли в краката на барона, да моли за прошка.
Баронът чете мислите му като в отворена книга. Той го обгръща със спокоен, твърд поглед, който прониква до най-скритите гънки на душата му.
— Да, ти си човек на дълга. Себастиян — казва той с непроницаемата си усмивка, ти си трагично предан на делото. Нямаш обаче смелостта да отмъстиш, да довършиш един предател. Ти трепериш! Страх те е. Сега, когато ти върнах пистолета, използувай го, иначе ще мисля, че си подлец и че съм сгрешил, като съм те избрал за ученик между петстотинте твои другари.
И отричайки се завинаги от него, той се обръща към Фредерика, навежда се към нея.
— Прости ми, не мисли, че съм те забравил — казва баронът. Той я съзерцава. Впива очи в нейните блестящи, дълбоки, тайнствени очи. Някакво чудо, приятно усещане замъгля разсъдъка му; той поглъща с очи всяка от чертите на лицето й, усмивката й, погледа й, който е станал най-после доверчив, спокоен, щастлив.
— Не те ли е страх? — промълвя той.
— Не.
— Успях най-сетне да сторя това, което ти искаше от мен, въпреки волята си. Много късно, уви! Защото те обичах и защото ти поиска това. Вчера не довърших мисълта си. Бог ме дебне в музиката ти, в усмивката ти, в очите ти и опивайки се от тях, изневерих на ръководното начало на моето дело и това ме погуби.
Пот облива челото на Себастиян, оръжието трепери в ръката му.
Колко щастлив е баронът! Равнодушен към насочения пистолет, безучастен към смъртта, безразличен към него, към Себастиян! Той го изоставя без всякакво угризение на съвестта. Той не съществува вече за него. Отново го е изгонил, както се изпъжда слуга.
Той вдига пистолета.
Първият куршум засяга барона в гърба, вторият пронизва Фредерика точно в сърцето. Убива я на място. Баронът се залюлява, кръв потича от устата му.
Той притиска Фредерика по-силно в обятията си, не иска тя да падне, не иска скъпата глава да се удари в паркета. С нечовешки усилия я повдига, прави няколко крачки, слага я в едно кресло и пада в краката й.
Със свиреп замах Себастиян изважда ножа си, върху който е издълбан лозунгът: „Blut und Ехре“(„Кръв и чест!“) и го забива в гърба на барона. Баронът трепва, изправя се, после пада с глава върху коленете на Фредерика.
Себастиян изважда ножа и има смелостта да го забие във Фредерика. После стремително излиза на терасата и оттам в градината. Прескача каменната ограда и отива в боровата горичка, за да вземе раницата си, която е скрил там, и поема по пътечката за прохода „Пролет“.
Върви приблизително час и стига до мястото, където пътечката се губи. Опасно е да продължава по- нататък през нощта. За да дочака зората, скрива се в едно предварително приготвено скривалище. Щом се разсъмне, ще се прехвърли през границата в Италия, където ще бъде в безопасност.
Затваря очи, но не може да се отърве от образа на убитите. Последният поглед на барона го преследва, поглед, замъглен вече от тържествуващата смърт.
„Съществува ли смъртта? — мисли той. Мъртви ли са те или живи? Ако са живи, те са в един свят, където ще се съберат. Те не са разделени, те са заедно. Щастливи, те се обичат… Полудял съм. Овладян съм от безумни мисли… Да погледнем фактите, голата действителност. Те са мъртви. Отмъстих за Германия. Унищожих един предател и съучастницата му!“
Себастиян напразно се успокоява. Той не е господар на мислите си.
— Аз ги събрах, аз… Ах! Може би ми е признателен. Едва в този миг истината блясва пред него. Болката етолкова силна, че той простенва.
— Не съм аз убиецът… Не съм убил нито него, нито нея. Те умряха, защото той пожела това. Те си послужиха с моята ръка, за да се самоубият, да, с моята ръка. Той знаеше, че е загубен, че наказанието ще го стигне рано или късно. Нямаше за него кът на земята, където би могъл да намери убежище. Не беше от тези, които се крият, преследвани като дивеч от свирепи кучета. Той поиска да умре. И завърши така, както сам желаеше. Още веднъж ме изигра, още веднъж се подигра с мене като с дете. Отправи ми тъкмо тези думи, които трябваше да ме накарат да стрелям. Ако беше пожелал, той щеше да бъде още жив, тя — също. Още веднъж бях само играчка в ръцете му… Последен път!
Непоносима мъка разкъсва сърцето на Себастиян. Последен път!
Той простенва. Става, плаче. Срам го е, че плаче, той, Себастиян Винде, избран и възпитан, за да стане
