— Какво сънува тази нощ?
Тя се смущава и отвръща поглед. Той се наслаждава на руменината й.
— Какво сънува тази нощ — повтаря той грубо, без да може да се сдържи. — Хайде, отговори.
— Оставете ме — казва Фредерика.
— Ах, ах, не искаш да кажеш, страх те е да кажеш, срамуваш се да ми кажеш.
— Не, не — провиква се тя.
— Кажи ми какво си сънувала! Хайде, признай.
Той я хваща за раменете и я повдига от креслото. Видът на лицето й го кара да я остави.
— Аха, ти си свенлива, чиста и аз много се радвам. Прилича на баронеса фон Вайзефорт да бъде свенлива. Поздравявам те за това… Но като ти кажа, че не си сънувала? Не, ти не си сънувала. Тази нощ ти беше моя, как бих могъл да устоя на твоята слабост и на моето чувство?
Фредерика пита с почти неуловим глас:
— Не твърдите ли вие, че някои, които познават тайната мисъл на Бога, казват, че Господ разделя тези, които се обичат?
Какво иска да каже тя?
— Това е едно страшно наказание — казва той.
— Тогава няма да отида с вас в ада. Ах, не искам да отида в рая, ако не съм с вас! Съучастниците споделят същата съдба. Ние не ще бъдем разделени.
И тя се хвърля на врата му, като го прегръща с всички сили…
… В това време един млад турист, рус, със сини очи, с телосложение на атлет навлиза в боровата гора, намираща се на изток от вилата „Орел“. След няколко мига светлините на вилата изгасват, освен в стаята, чиито прозорци гледат към терасата. Слугите се прибират в жилището си, разговаряйки.
Туристът прескача каменната стена, която обгражда имението, изсвирва тихо и продължително и прошепва:
— Фафнер, Фазолт!
Чуват се заглушени, бързите стъпки по тревата на двете големи животни. Познават го. Почват да лаят от радост. Той ги кара да млъкнат. Вади от джоба си кесия, пълна със сладкиши. Върху които кучетата се нахвърлят. Отровата действува. Тръпки полазват по телата им, те лягат и след няколко гърчения издъхват. Младият човек се усмихва. Справил се е с единствената пречка, която се издига между него и барона.
На пръсти, с ръка в джоба, където крие пистолета си, той се промушва в градината, изкачва стъпалата на терасата и стига до една от стъклените врати. Нощният ветрец движи завесите. Той поглежда в салона.
Щастието на барона и Фредерика го изпълва с ярост. С неудържим порив той се втурва в стаята.
Шумът кара барона и Фредерика да се обърнат.
— Себастиян! — извиква Фредерика, хващайки се за барона.
Един поглед и баронът разбира всичко.
— Добър вечер, Себастиян — казва той спокойно.
— Не мърдайте или ще стрелям — извиква младият човек със стиснати зъби.
Баронът вдига рамене, усмихвайки се.
— Не съм въоръжен — казва той с очарователен вид.
Себастиян застрашително се приближава към него. Фредерика стиска силно китката на барона, а той вдига ръката й до устните си и я целува. Себастиян забравя за миг опасността и се смее злобно. Това негово нехайство е фатално. Съвсем неочаквано баронът го рита в крака. Себастиян надава вик от болка, губи равновесие и изпуска пистолета си, който баронът взема.
Себастиян се изправя, блед от ярост. Усмихвайки се, баронът обгръща раменете на Фредерика с ръка и сяда с неяна стола пред пианото. Небрежно, той подхвърля пистолета в ръката си.
— Остани там, където си — заповядва той на Себастиян, който иска да се приближи и се спира изведнъж, треперейки.
— Карл-Стефан, не разбирам — казва объркана Фредерика.
— Един миг само и ще разбереш — отвръща той нежно. Сетне, обръщайки се към Себастиян:
— Е, влизането ти беше много сполучливо. Поздравявам те. Истинско кино. Какво искаш?
— Да ви убия.
— Да ме убиеш! Това е ясно като бял ден. Кажи ми защо искаш да ме убиеш? Отгатвам какво ще ми кажеш, но все пак бих предпочел още веднъж да го чуя. Ще ми направиш удоволствие.
— Да — провиква се Себастиян побеснял. — зная какво искате, да ви говоря за тази жена. Баронът го прекъсва.
— Никога не можах да те науча на добри обноски. Грешката е моя… Бих искал да умра доволен, че съм направил от теб учтив, приятен, цивилизован млад човек.
Този сарказъм вбесява младежа.
— Тя е причина за всичко — извиква той, сочейки Фредерика, която го гледа объркана, разстроена, без да разбира, прегърнала барона, като че ли иска да го защити с тялото си…
— Тя… Да… Тя… Предупредих ви, молих ви да я изпратите, смирено ви молих. Трябваше да падна на колене! Вие се смеехте, казвахте, че би било забавно да видите как една жена, едно малко момиче ще ви погуби, че заслужава да се изложите на тази опасност за удоволствието да присъствувате на това необикновено и забавно зрелище.
Чертите на барона леко се променят.
— Спомням си — каза той след известно мълчание.
— Вие сте страдали, барон фон Вайзефорт — казва Себастиян с горчивина.
Баронът го поглежда и се усмихва. Гордостта му не позволява да признае подобно нещо. Фредерика се вкопчва в него.
— Карл-Стефан, не разбирам, обясни ми. И двамата сте полудели.
— Не, ние сме напълно трезви.
— Знаех още от самото начало, че тя ще причини нещастието ви — прекъсва Себастиян, обезумял от ревност, долавяйки погледа, който баронът отправя към Фредерика.
— Да — казва баронът. — Когато тя пристигна в Бодезер, гарванът изграчи; гарваните в древните северни предания имат дарбата да предвещават. Същата вечер струната на страдивариуса се скъса, венецианското огледало в белия салон се спука от горе до долу. Бях предупреден, но както всички предупреждения — и тези не послужиха за нищо.
Той притиска Фредерика до себе си и я гледа с възхищение. Себастиян се измъчва.
— Предчувствието ми беше вярно — провиква се той.
— Вярно беше — повтаря баронът, — но обожавам причината на моята гибел.
— Вие си загубихте ума, барон фон Вайзефорт. Смъртта ви дебне. Осъден сте. Ние ви осъдихме на смърт. Ако смъртта не дойде от ръката ми, други ще посегнат на вас, не съм единственият, който ви търси.
— Какво ме интересува!
— Карл-Стефан, обясни, кажи ми защо, защо — вика Фредерика, вкопчена в него, трепереща от предчувствие до такава степен, че не може да се овладее.
— Чакай, ще научиш всичко — отвръща той.
— Тя свиреше, а вие се пренасяхте в друг свят, където не можех повече да ви следвам — продължава Себастиян. — Тя ви гледаше. Вие побледнявахте и бяхте готов на всичко, за да й харесате. Защо не ме послушахте? Всичко това нямаше да се случи.
— Наистина нямаше да се случи. Не можах да се откажа от едно рядко цвете, то трябваше да е мое. Щях да умра, ако не можех да го откъсна.
Фредерика разбира. Истината й се натрапва с неудържима, стихийна сила. Чувство на ужас я обзема, тя схваща смъртната опасност, която застрашава барона. Малко ли е слушала за силата на Гестапо, за неговата безпощадност — още малко и тя ще припадне, но ето че гласът на барона я свестява.
— Фредерика — вика той с настойчив, повелителен глас, — Фредерика, ела на себе си!
— Прости ми — извиква тя слисано, — прости ми, не ме мрази! Не ми се сърди, защото поисках да се откажеш от себе си!
