— Без съмнение.
Тя го гледа. Той е напълно спокоен и продължава:
— И моите агенти музиканти бяха учили в школа за шпионаж, и при това бяха отлични музиканти, също както другите, ако не и по-добри. Правеше ми удоволствие да ги избирам винаги между най-добрите. Ето защо не бях съгласен с идеите на Зигмунд Фриде.
Говори с лека насмешка. Забавлява се. Пред това хладнокръвие Фредерика чувствува неописуема болка и страдание. Той ги вижда 8 лицето й, в очите й… Тя става, блъсва стола си и избягва. Следи я с проницателен поглед, прекален, за да се обясни. Развълнуван е не по-малко от нея.
…Тя не е забравила също така и доктор Фроман. Пита за него по време на обеда. Гласът й е тих, развълнуван. Страхува се да не би да са се отнесли зле с него, за да си отмъстят.
Баронът бели един банан. Той продължава флегматично и вдига вежди.
— Докторът беше изпратен в Германия.
— Какво направихте с него? — провиква се тя. — Да не би да сте го изтезавали? Да не би да сте го изпратили в концентрационен лагер? Къде е той?
Ужас се изписва по лицето й.
— О-о — казва баронът, — толкова ли много държиш за съдбата на бившия си обожател?
— Той беше честен човек?
— Глупак — мърмори баронът. — страдаше от прогресивно вдетиняване. За да проумее нещата, трябваше да почне да те ревнува от мен. Ако не беше ревнив, разочарован, ядосан, той никога нямаше да разбере значението на този забравен документ сред книжата на онзи доклад. Нямаше да се рови и би приел слепешката всички обяснения, които бих му дал. Щом като влезе, видях, че е безполезно да го лъжа… Това са последиците от любовта. Както ти сама казваше, любовта невинаги заслепява. Силата на любовта е безкрайна и изненадваща, казват авторите на романи, подлистници, философите, учените, основателите на религии и поетите.
Той говори с ирония, със същата лекота, която проявяваше някога на масата в Бодезер.
— Кажете ми какво направихте с него — повтаря, задъхана, Фредерика. Тя не може да понася тази насмешка.
— Той е затворен в едно имение в Бавария. Има лаборатория, всичко, което желае, освен свобода, разбира се. Помолили са го да довърши изобретението си, започнато в Бодезер. Но досега… отказва… Мислеха да приложат срещу него твърде строги мерки, но по мое настояване го оставиха на мира. Няма да има удоволствието да бъде мъченик. Напълно безполезно е с характер като неговия да се прибягва към насилие. Той има душа на героичен юноша, въпреки че е един добре охранен и сантиментален буржоа, способен да се остави да го убият на място, отколкото да действува против съвестта си. Истински германец. Ти знаеш, че за германците, макар и да не изглежда така, верността е най-висшата добродетел, измяната — най-презряното, най-ужасното престъпление. Впрочем, госпожице, работата бе стигнала дотам: той беше отказал да работи и положението изглеждаше безизходно, когато една нова прислужница влезе в къщата. Но тя не приличаше на слугиня. Наричаше се Елена Мон. Тридесетгодишна. Красива. Висока, гъвкава, смела амазонка, със здраво тяло. Този тип жена имаше неотразимо въздействие върху доктора. Спомняш ли си възхищението му от графиня Рооне? Той прилича на герой под чехъл. Елена Мон бе жертва на режима. Поручикът, който изпълняваше там ролята на тъмничар, се отнасяше с нея като с робиня. Докторът, винаги внимателен и великодушен, я бе взел под свое покровителство. Тя му се доверяваше, бе отблъснала ухажванията на един високопоставен партиец и последният, за да си отмъсти, я бе изпратил на това място. Тя споделяше с доктора отвращението си от режима. При това бе химичка. Разпитвайки я, Фроман забелязва дори че тя е забележителна химичка. Завършила бе следването си в Цюрих.
Докторът беше луд от радост. Тя му стана сътрудничка. Той благодареше на провидението, че бе срещнал сродна жена, другарка в страданието, а в работата — утеха. Тя го убеждава да избягат, да се прехвърлят в Швейцария. Ние изработихме плана за тяхното бягство. Всичко бе нагласено, за да ги улесни. Имаше само една малка тревога преди преминаването на границата, за да изглежда по-правдоподобно. Но всичко ще се нареди добре. Когато откритието на доктора бъде завършено. Елена Мон ще го занесе в Германия и ще изчезне… Мисля, че докторът ще ти запази винаги едно място в сърцето си. Уверен съм, че вече е говорил на Елена Мон за теб, като за едно нещастно младо момиче…
В този миг баронът среща погледа на Фредерика, един толкова тревожен поглед, че думите му замират на устните. Те остават един срещу друг, гледайки се мълчаливо; тласкан от своето неудържимо чувство, баронът се приближава до Фредерика, за да я вземе в обятията си, за да я помоли да му прости, но тя го отблъсква с ръце и избягва.
Той остава прикован на място, треперещ, блед. Увлякъл се е от дълбоката радост, която изпитва всеки път, когато вижда да се осъществява някаква негова комбинация, и то така, както сам е предвидил. Притежава удивителна опитност, необикновена способност да схваща веднага нещата и да разбира по безпогрешен начин дали предприетата работа ще успее или не.
Онова, което го тормози, не е съзнанието за извършеното. То е угризението за страданието, което й причинява. Това не бива да става.
Какъв поглед му отправи Фредерика! Очите на Фредерика! Като ги вижда, той изпитва желание да сложи ръцете си върху очите й, за да скрие бездънната им дълбочина. И си спомня изведнъж, че селяните връзват очите на конете, които убиват. Дълго трепери.
Къде е тази Фредерика, която по цели часове обсипваше лицето му с целувки, на която той казваше, като се смееше, че ще му одере кожата? Би предпочел всичко друго, само и само тя да го целува.
Тогава му се струва, че никой не го бе обичал до такава степен.
Не, той не съжаляваше никак за това, което беше сторил, никак. Изпитваше даже остра наслада, мислейки за това. Никакво угризение, но една умора, отвращение, ужас при мисълта, че би могло да почне отново. Чувствува се жалък, че е вярвал, че има величие в собствената му дейност, по-скоро търсеше себе си, удоволствието, остра безумна наслада, жестока наслада от своята власт над хората. Това заслужава да се изживее, както любовта и музиката.
Какво са доброто и злото? Банални, вулгарни понятия, родени от малки мозъци. Какво значение има онова, което става по земята? Той се чувствуваше от друг свят. Нищо не ще може да го накаже. Тяхното наказание не е наказание за него. Там, където е стигнал, законът на причинността не играе никаква роля. Може ли наказанието да го уязви в нещо? Има ли в какво? И ако има — в какво? Да, в една само точка! В това, че обича Фредерика, в любовта към Фредерика, в страданието за Фредерика.
При тази мисъл баронът е разтърсен от един удар, чиято сила е страшна. Той е смазан.
Себастиян беше предвидил добре. Опасението, което го беше обхванало, когато бе чул да се говори за Фредерика, тази невъздържана неприязън, която беше проявил, без да я познава, бяха като някакво предупреждение. Баронът беше поласкан от този страх и тази антипатия, защото те прибавяха към срещата му с Фредерика нещо неочаквано, нещо приятно, нещо пикантно и рисковано.
Да, Себастиян беше видял ясно, студеният, пресметлив Себастиян от новото поколение, поколение с ледена кръв, бездушно, безсърдечно, способно на долни и алчни страсти: Себастиян, когото позорно беше изпъдил само защото не се харесваше на любимата, Себастиян, ученикът му, дошъл при него, за да довърши образованието си на бъдещ началник, получено в Орденсбург от рицарите на новата вяра; негов последовател, негов почитател, сляпо подчинен, който сега навярно го мразеше. Себастиян беше видял ясно.
Баронът е очарован от това, че Себастиян беше предвидил всичко. И тъй, любовта му към Фредерика не бе някаква случайност, а действителност, наложена от висша сила, на която човек не може да се противи и която би ги свързала — нея и него — въпреки волята им. Ще дойде ден, когато тя пак ще бъде негова. Това ще стане без усилие от негова страна. Всичко само ще се нареди.
Баронът е обхванат от безкраен възторг.
Фредерика свири. Ето го в захлас пред всеки тон, жаден, признателен, обзет от болезнен екстаз. Неин роб, да, той бе роб!
Това е някаква тема от Бах. Тема от Бах! Седем ноти! Седем ноти, от които не можеше да се отърве. Имаше в тези седем ноти, в тяхната стойност, във връзката помежду им някакво скръбно величие, отекващо в безкрая, което бе много силно дори за него, много могъщо сега, когато носеше в душата си някаква скрита, невидима и смъртоносна рана; величието на тези ноти беше непоносимо за него, те не само
