Швейцария го чака колата, която е поръчал — една сива, мощна кола с Фафнер и Фазолт, които взема със себе си в Кристалина, за да им повери Фредерика, която се нуждае по-скоро от надзор, отколкото от закрила.
Той бе пристигнал. Бе я видял. Очакваше да я види така и все пак тази безжизненост го беше засегнала болезнено. Минутите, които беше прекарал до нея в градината, бяха толкова тежки, че можеха да се сравнят само с мъките на ада. Тя не бе отворила очи, не бе направила никакво движение, дишането й бе все така бавно; едва беше успял да изтръгне от нея няколко думи. Тя дори не го мразеше вече.
Той се беше грижил за нея сякаш беше негово дете. Бе прекарал нощта на едно кресло край леглото й. Не бе мигнал.
Външно Фредерика буди крайно състрадание. Тялото й не тежи. Слабостта й го кара да страда. Към чувството му се примесва някакво безпричинно отчаяние, някакво състрадание, което ласкае самолюбието му.
Фредерика не реагира. Тя е безчувствена, безчувствена като камъните, които той тъпче с краката си. Той би предпочел омразата. Омразата е все още любов.
Доктор Франк говори за морално сътресение. Той дава да се разбере, че ако знаеше причините, би могъл веднага да вземе ефикасни мерки. Баронът се преструва, че не разбира, и докторът не смее да настоява.
На следващия ден на селския площад баронът се запознава с Трауте. Той е очарован от невинния й вид, от сините й лазурни очи, розовите й бузи с трапчинки, когато се засмее, от русите й плитки, които ограждат лицето й от двете страни, от сребристия й глас.
Да! Той трябва да заведе малката при Фредерика: нейната веселост, наивност, доброта, този необикновен такт, който той долавя у това дете, може би ще пробудят у Фредерика любов и интерес към живота.
Очакванията му се оправдават. Както предполагаше, както се надяваше, чудото стана. Достатъчно бе Фредерика да види момиченцето, за да излезе от безжизнеността си.
Да! Трауте би могла да му поиска всичко, което пожелае. Би сложил света в краката й. Той я обожава. Влюбен е в нея. Фредерика може да ревнува като съперница това малко момиченце. Той си въобразява, че измъчва Трауте. Тази мисъл му е непоносима. При това не беше ли измъчил Фредерика? По какво Фредерика се отличаваше от Трауте? Какво престъпление беше извършил, какво беше направил, за да я доведе до отчаяние?
Той беше дал на детето в портфейл със своя герб една сума, първата вноска за образуването на един малък капитал на нейно име. И беше принуден да замине…
Второто му идване в Кристалина беше друго пътуване до ада.
Докато Фредерика се разхожда върху скалите, които се издигат над долината, тя се подхлъзва и пада. Щеше да се убие, ако Фафнер не беше там, за да я улови и задържи за роклята. Баронът беше пристигнал точно навреме, за да яспаси от това опасно положение. Потреперваше всеки път, когато си спомняше сцената.
Той не знаеше още дали тя се бе хлъзнала неволно, или в пристъп на отчаяние бе поискала да се самоубие. Това съмнение го измъчваше като дълбаеща рана, която не можеше да се затвори.
Малката Трауте се бе хвърлила върху Фредерика и бе извикала това, което той самият искаше да извика:
— Не се убивайте! Какво бихме правили без вас! Господин свещеникът казва, че тези, които се самоубиват, отиват в ада. И ние ще се убием, за да дойдем с вас!
Чувайки това, бе стиснал ръката на Фредерика с такава сила, че тя простена от болка. Той трябваше да изпрати Трауте. Лудост беше от негова страна да я остави да присъствува на тази сцена.
Но този вик, който се беше изтръгнал от устата на детето, го привърза завинаги към него.
Бе молил Фредерика да му каже истината. Беше коленичил пред нея. Фафнер и Фазолт се въртяха около леглото също така развълнувани.
Фредерика го бе изгледала с тъжен, трагичен поглед, когато изведнъж, виждайки го в краката си, нещо проблесна в очите й. Някогашната Фредерика, пълна с жар, с дяволитост, стеснителност, смелост и тайнственост беше възкръснала за миг… Тя бе отговорила, че не държи на живота, че това, което можеше да й се случи сега, няма значение.
— Отговори — беше заповядал той. — Да или не! Искаше ли да се самоубиеш?
— Почвата беше хлъзгава.
— Да или не?
— Хлъзнах се и паднах.
— Желаеше ли това?
— Казах ви, че се подхлъзнах и паднах.
— Да, ти искаш да ме накажеш, искаш да ме измъчваш, искаш да си отмъстиш!
— Да си отмъстя? Защо?
Той бе напуснал стаята, блъскайки силно вратата. Бе взел шапката, ръкавиците си, бе извадил колата. Малката Трауте го бе настигнала пред гаража.
— Заминавате ли?
— Както виждаш — и той се беше настанил пред кормилото, беше блъснал вратата на колата и запалил мотора.
— Не трябва да заминавате, трябва да останете, тя има нужда от вас.
Тези думи го изкараха вън от всякакво търпение.
— Хайде, отдръпни се оттук — бе извикал той ядосан и с риск да прегази момиченцето, излезе шумно. Като луд бе изминал пътя до фьорег и до околийския град.
В С… той бе срещнал музиканти от един джазов оркестър, които се разхождаха по перона на гарата в очакване на влака за Цюрих, където бяха наети да свирят. Той ги бе отвел в Кристалина. Искаше да предизвика Фредерика, да направи един опит.
В разгара на шума, смеховете, разговорите, песните и виковете тя бе влязла, бяла като привидение, така поразяваща, че в стаята бе настъпила мъртва тишина, и бе казала:
— Забавлявайте го, бъдете мили и нежни с него, госпожи. Сърцето му е болно.
И тя бе почнала да се смее с ужасен смях, който, съвсем тих в началото, постепенно се беше засилил или внезапно прекъснал. Тръпки полазиха по гърба на барона. Бе успял да я задържи в момента, когато, политайки назад, щеше да се удари в пода.
Той се бе успокоил веднага. Бе доволен, много доволен, повече от доволен, щастлив. Тя бе проявила нещо като интерес към чувствата му.
Бе изпъдил гостите, изпратил доктора, който му предлагаше услугите си, и занесъл Фредерика в стаята й.
Тя имаше силен припадък, бе изпаднала в състояние, близко на каталепсия. Бе прекарал останалата част от нощта при нея, опитвайки се да я свести. Целувките му, прегръдките му биха ли били достатъчно пламенни, за да вдъхнат живот в това безжизнено тяло?
На разсъмване тя бе дошла в съзнание. Бе изплакала всичките си сълзи. Ах, да можеше да пресуши тези сълзи, да ги изпие с целувките си!
Той трябваше да замине. Да остане, да остане! Защо трябваше да си отива?
Същата вечер, още в Страсбург, той получава телеграма от доктора. Чудното оздравяване на Фредерика! За пръв път от идването си в Кристалина тя свири на пиано, за пръв път от нощта на 9 срещу 10 май! Между редовете в телеграмата на доктора се долавя учудването на лекаря. Той нищо не разбира, нищо не знае! Глупак! Баронът е обзет от неизразим възторг.
Връща се в Париж. От победата на Германия живее сам. Той ръководи центъра на окупацията. Всяка мярка, всяко решение, които се вземат, трябва да получат неговото одобрение. Всички важни решения минават през него. Той е необходим, понеже познава страната и хората.
Както предполагаше, скандалът, който бе предизвикал вечерта при падането на Париж, беше останал без последствия. Обаче е заподозрян. Бе загубил доверието на висшата власт на партията. Знае, че го шпионират. Всяко негово движение, дума, всяка негова постъпка са отбелязвани веднага от хората, които непосредствено го заобикалят. Той не иска да знае. Кой знае колко доклада са написали противнего.
