Събира анекдотите, които се разказват в столицата по адрес на Германия, на германците и техните началници. Неговите агенти по негова заповед му донасят най-новите всяка сутрин. Това са най-приятните му часове през деня. Нещастието не уби духовитостта на французите; напротив, изостри я. След войната ще се появи цяла книга с тези анекдоти и светът ще примира от смях. Самият той изпитва удоволствие да разказва най-сполучливите и най-заядливите от тях! Забавлява се от изражението на слушателите си.
— Господа — казва той с усмивка, която много от тях считат обидна, — господа, макар и победени, французите ще запазят винаги превъзходството си над германците. Това превъзходство се дължи на страха у германците, че ще бъдат осмени от французите…
Окупационните войски задигаха елегантните стоки от магазините по рю Дьо ла Пе.
— Това е светотатство — казва една вечер баронът по време на вечерята в чест на някакъв колега, който заминава за друг гарнизон. — Ние покорихме Франция с едничката цел да ограбим копринените чорапи и прекрасните сутиени на очарователните французойки, за да украсим едрите германски Венери. Имаше ли смисъл човек да се труди толкова за такова дребно нещо. Някаква колективна завист ни кара да се нахвърлим върху франция. Една женска прищевка, ето причината на войната.
Той знае, че всички тези думи се записват грижливо, за да бъдат насочени един ден срещу него. Надсмива се обаче на това.
Баронът не се стеснява да покаже презрението си към предателите, които идват да искат награда за предателството си. Под външността на една безукорна учтивост той се отнася към тях така надменно и презрително, че мнозина отиват да се оплачат в Берлин. Правят му забележка. Поведението му не съответствува на военния правилник относно държането на победителя в окупирана територия. Тези хора са твърде полезни и човек не бива да ги дразни, за да ги настройва срещу себе си.
Той отговаря, че е уморен от това непрекъснато манипулиране с хора, които са изгубили честта си поради това, че са използували глупостта им, невежеството, тесногръдието, жаждата за наслада, алчността за пари и властта. Да, французите, които са тръгнали по пътя на крайната съпротива и които са се прехвърлили в Англия, му допадат повече.
Той си представя какво мисли главният инспектор на тайната полиция, когато чете този отговор! Но това не го интересува. Само едно същество има значение за него: Фредерика.
Един ден в малко гранично село, което прекосява, партизанин убива командира на танкова колона. Арестуват го. Готвят се да го разстрелят, когато жена му идва, за да моли милост за мъжа си. Тя пада на колене, плаче, моли се. Комендантът остава непреклонен.
Лицето на жената прави впечатление на барон фон Вайзефорт. То прилича на едно друго лице. На кое? Но приликата е поразителна с това на Фредерика! Същите очи, същият израз! Не сваля поглед от жената.
Приближава се до нея. Тя се вкопчва в него, задъхана от надежда. Той я пита кротко, като я накарва да стане.
— Имате ли деца?
Тя има три, тоест само две. Най-голямото умряло. Сърцето на барона бие до пръсване.
— Не е ли изчезнало при една железопътна катастрофа? Жената го гледа смаяна.
— Не, господин офицер, умря от дифтерит.
— Но такава злополука не е ли имало в семейството ви с някоя ваша племенница, братовчедка, роднина?
— Не, господин офицер, не!
Баронът прекарва ръка по челото си. Полудял ли е!
Мислеше, че тази жена е майката на Фредерика.
Като се обръща към коменданта, той му заповядва да освободи човека. Без да възрази, изпълняващ заповед на по-висше началство, комендантът се подчинява.
Баронът извърши престъпление. Той прости, показа се великодушен, когато волята на победителя трябва да е неумолима и да се налага с терор.
Друг път, по време на една обиколка на демаркационната линия, му довеждат френски офицер, заловен с картечница в ръка, да брани преминаването на едно пехотно отделение в свободната зона. С него е свършено, той ще бъде разстрелян.
В това изпито, изгладняло същество, което носи следите от всички изпитания, които е претеглило при разгрома на своята страна, баронът познава поручик Фабрие дьо Сирти, блестящ и безгрижен светски човек, очарователен другар, с когото често бе гулял и когото уважаваше, защото знаеше, че е честен.
Фабрие дьо Сирти също го познава. Как, барон фон Вайзефорт е пред него с униформа на немски генерал? Не може да повярва на очите си… После изведнъж разбира. Шпионин. Петата колона!
Каква двойственост, какво лицемерие!
— Ех, да можех да ви накарам да платите скъпо за всичко това! Да можех да ви залепя плесница!… — вика французинът.
Той иска да приведе думите си в действие. Войниците се спускат към него с вдигнати приклади, за да му смажат главата.
— Оставете — казва сухо баронът. Войниците се подчиняват.
— Отведете го. Чакайте заповедта ми. Ако някой го докосне, ще отговаря пред мен — прибавя той, защото войниците са млади фанатици, които, за да си отмъстят за обидата, нанесена на един германски офицер, са готови сами да се справят с поручика в негово отсъствие.
Фабрие дьо Сирти изчезва, заграден от ротата с вдигнати щикове.
Баронът се обръща към офицерите, които го гледат снедоумение.
— За мен, господа — казва той, — е голямо удоволствие и най-приятна изненада да срещна истински мъж. — И се разделя с тях, поздравявайки с безупречна учтивост, която те схващат като предумишлена обида.
Той помага на Фабрие да избяга, като го улеснява да премине демаркационната линия. По-късно бе научил, че поручикът се бил присъединил към генерал Де Гол в Лондон…
От този ден почвата се разклаща под краката му. Той трябва да избяга, преди да го повикат в Берлин. Не се бои от смъртта. Но иска преди това да види отново Фредерика.
Преди да замине, изгаря тайната си папка, която съдържа книжата, плановете, документите, списъка на агентите, списъци за безброй френски и европейски световни личности. Това са точни, подробни, извънредно богати документи, изпълнени с удивителни факти, събирани с любов и необикновена грижливост. Това е резултат на търпение, упорит труд в продължение на повече от двадесет години. Цяло съкровище. Нещо единствено по рода си. Той го изгаря лист по лист. Това му отнема цели часове. На негово място слага изпитните работи на едно поколение студенти, намерени в архивите на Парижкия университет.
Каква физиономия ще направи неговият заместник, когато намери някое есе за категоричния императив на Кант или за външната политика на Наполеон и континенталния блок вместо страницата, съдържаща всички желани сведения за Оскар Ришмон, фабричен работник, 55-годишен, с неговата снимка, подробно описание на външността, отпечатъци, биография, всички възможни сведения за работата му, приятелите, роднините и търговски връзки, банката, парите, мненията, дарбите, темперамента, вкусовете, предпочитанията, пороците и слабостите, любовниците му и какъв тип жена предпочита.
Тази папка е неговото лично дело, едно дело, в което е вложил всичко, себе си, пламенното си любопитство към всичко, което засяга човека. Какво неизчерпаемо съкровище от факти и документи за писателя, психолога, историка, който ще поиска да опише човек в епохата между двете войни, за пропагандатора революционер и за самия него, ако някога пожелае да напише спомените си. Унищожаването на тази папка му струва много.
Всичко е изгорено, всичко е унищожено. Свършено е. Защо постъпи така? Защо е това ново душевно настроение? Не е ли то някаква тревога на съвестта? Не, той извърши това за свое удоволствие, за да ги предизвика, да ги дразни, да ги вбеси, да създаде паника, да ги изплаши, да разколебае тяхната увереност, задоволство, да внесе елемент на непоносимо безпокойство и на тревога. Защото, ако един барон фон Вайзефорт сложеше оръжие, кой не би капитулирал след него? Пръв да стори това значи много. Постъпката му е едно предвестие, последвано от прояви, които ще се умножават с развитието на борбата.
Той чува звуците на малката прелюдия № 8 от Бах. Тази малка прелюдия е причина за всичко. Тя го
