Какво бе тя всъщност? Нищо! Едно дете. Един поетичен лъх, една музика; нещо повече от едно обикновено лице, един израз, едно болезнено свиване на устните, един изтънчен и чист профил, прозрачно чело, очи, чиято дълбочина го измъчваше, и усмивка, която го караше да потръпва, когато я долавяше скришом. Защото тази усмивка — той я долавяше само скришом. Открадваше я, тъй да се каже. Защото тя не му се усмихваше. Никога не му се усмихваше. Усмихваше се на Трауте, на която приличаше на сестра, и то едва по-голяма от нея, на прислужниците, на селяните, на жените, на децата, на учителя, на свещеника, на полицая Декьор, който беше толкова важен в бюрото си. Баронът се усмихваше пренебрежително, когато мислеше за полицая Декьор. Много стар, много тежък, много пълен и с тъп мозък! Впрочем, Фредерика се усмихваше на полицая Декьор, но не за него. Ах, не, В негово присъствие тя ставаше сдържана; или пък ако се усмихнеше, то тази усмивка веднага изчезваше от лицето й, сякаш си даваше сметка, че без да иска, се беше усмихнала нему. Боеше се от него.
Той бе достигнал дотам, че отдаваше голямо значение на обстоятелството дали Фредерика ще се яви на обед или не, единствената възможност, която имаше да я види.
Това не можеше никога да се предвиди. Когато след удрянето на звънеца тя не се явяваше, нетърпението му се засилваше и се превръщаше в непоносимо, нервно състояние.
Тогава се обличаше и слизаше в салона. Безполезно бе да чака Фредерика на площадката или във вестибюла, щом тя не идваше. Това значеше да й засвидетелствува прекален интерес, да я изплаши, да я пропъди. Само едно привидно равнодушие, една обикновена любезност можеха да я успокоят.
Тогава той почваше да обикаля салона. След четвърт час изпращаше слугата да я повика; тя слизаше веднага, или пък казваше, че ще вечеря в стаята си. Тогава той даваше нареждане да се сервира и влизаше в трапезарията. Слугата се възхищаваше от него. Лицето му не издаваше нищо от онова, което чувствуваше. Човек не можеше да долови нетърпението, мъката, яда, които изпитваше поради отсъствието на Фредерика. Ядеше бързо, вглъбен в мислите си, без да обръща внимание на това какво му се поднася.
Колко е глупав, че се измъчва заради едно малко момиченце. Защо е тъй болезнено чувствителен? Всичко отеква в сърцето му: присъствието й, отсъствието й, погледът й, който тя отвръща настрана, или пък свежда надолу. Мисълта, че тя се страхува от него, му е непоносима. Но най-непоносимо е, когато тя впива в него големите си, блестящи, дълбоки очи. Тогава го боли душата. Той полудява, буквално полудява. Мисълта му се губи. Страхува се от себе си. Косите му настръхват. Далеч от нея, той е нещастен, близо ли е, измъчва се. Той е влюбен в нея, влюбен като никога, влюбен до болка. Ненавижда себе си, отвращава се от себе си. Отстъпва. Пожертвува живота си заради нея. Защо? Тя не подозира нищо! Той предпочита да умре, отколкото да й го каже или да й го покаже. Ако тя самата не го открие, той ще я намрази. Но как би го открила? Това е невъзможно. Кой би могъл да го подозира? Тя продължава да го смята най-фанатичния привърженик на Третия райх. Може ли да отгатне, че е избягал, че присъдата му е подписана, че Гестапо ще го улови по един или друг начин, в часа, определен от съдбата? Не, тя не би могла да знае това, как може да мисли, че той носи сега друга маска, съвсем различна от първата? За нея той е в отпуска. Дали е поласкана от обстоятелството, че я прекарва с нея? Може би! Онова, което тя е чула от Себастиян и музикантите от оркестъра, навярно прави по-ценна привързаността, която той й засвидетелствува, а това не може да не ласкае женската й суетност…
Когато Фредерика благоволява да се храни с него, на барона се струва, че сърцето му ще се пръсне от щастие. Овладява се обаче и остава непроницаем. За нищо на света не иска да издаде чувствата си пред слугите. Сдържан, любезен, с очарователни обноски, той моли Фредерика да мине пред него и сяда срещу нея. След поднасянето на ордьовъра изпраща слугите, като им казва, че ще ги повика, когато има нужда от тях.
Ето го сам с нея. Тя е седнала срещу него. Наблюдава я, старае се да проникне в нея, изучава я, разглежда всяка черта на лицето й, държането й, движенията й, израза й. Той влага в това цялата си пламенна страст. От тази загадка, която не успява да промени, зависят животът и смъртта му.
На какво прилича тя? Все с една и съща рокля е. Тя не сменя роклята си за вечеря. Не иска да облича роклите, с които е напълнил гардеробите й. Но тя ще ги облече един ден! Ще видим! Има болезнен смирен вид, напомня някакво крехко цвете, пострадало от острия вятър; очите й са прекалено големи, тялото много слабо, устните много червени, ръцете съвсем изтънчени.
„Моето разцъфнало черешово клонче след буря“, мисли той. Това трови сърцето му.
Той я наблюдава, изучава я. Има някаква тайна. Но тя излезе победителка. Бе чул или чел някъде, че човек не може да избегне от Бога дори и когато затъва все повече и повече в престъплението, той най- после неизбежно ще бъде принуден да тръгне по друг път. Бог? Бог? Кой е Бог? Очите на Бога са много чисти да виждат злото. Може ли да го отбегне човек? Но какво общо има Бог с тази работа? Зигмунд фриде бе казал, че музиката на Моцарт — това е нашият живот, изпълнен със стремежа да осъществим желанията си, докато Бог или Истината ни дебнат на всеки завой. Когато Фредерика свиреше Моцарт, струваше му се, че долавя аромата на душата й.
Той леко потреперва…
Един ден се моли да бъде по-точна за ядене. Тя вдига очи към него, той се стресва; тя свежда поглед и продължава да мълчи.
— Отговори, впрочем — провиква се той, ядосан.
Тя трепва болезнено. Той се срамува от себе си. Тя се овладява и отговаря с един безразличен глас, че четвърт час по-рано или по-късно няма значение. За него може би не е така. В неговата страна наистина държат на точността, тя бе забравила това.
Баронът приема този намек. В очите му заиграват пламъчета. Той се овладява и в същото време забелязва Фредерика да пребледнява толкова много, че се страхува да не припадне.
„Тя страда от това, че ми причинява страдание“, мисли си той, съвсем успокоен. Щастлив е. „Тя ме обича още! Луд съм, че я предизвиквам. Тя рискува да се разболее отново.“
На следващия ден й подарява малък часовник.
— За да знаеш колко е часът — казва той.
За да бъде по-сигурен, че ще го приеме, той избира нарочно по-скромен. Знае добре, че тя би отказала веднага, ако беше й подарил един от чудните, украсени с диаманти часовници, от които се бе възхищавал при бижутера в околийския град.
Фредерика клати глава. Леко вълнение се изписва по лицето й.
— Вземете го — казва тя. — Не стига, че ме карате да се чувствувам като затворница, да не мога да се движа както си искам, да разполагам свободно с времето си!
— Както искаш — отговаря той, като слага часовника на масата.
Баронът сдържа усмивката си. Отговорът и му харесва. После той отново става мрачен. Не иска да й каже, че е имал непреодолимо желание да и подари часовник, за да се избягнат нейните закъснения, защото нетърпението и неизвестността го измъчват жестоко.
Няколко дни след това тя първа заговаря, като прави голямо усилие над себе си. На няколко пъти отваря уста и я затваря, без да произнесе нито дума. Той чака, непроницаем и треперещ от радост. Най-сетне тя се решава и пита:
— Мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се — отвръща той.
— Какво стана с диригента Зигмунд фриде?
Значи Зигмунд Фриде я интересуваше. Няма значение. Важното е, че тя за пръв път му беше заговорила.
— В Америка е — отговаря той спокойно. Маестрото е жив и здрав! Каква нежност изразява лицето на Фредерика! Тази нежност причинява на барона кой знае защо остра болка, силна носталгия, безгранична мъка.
— Той знаеше ли? — пита Фредерика.
— Не.
— Но сетне, след 10 май, той разбра ролята, която го карахте да играе, и че половината от оркестъра беше съставен от ваши агенти.
