отекваха в сърцето му, но го караха да обезумява. Трябваше да прогони тези седем ноти от съзнанието си. Не трябваше да мисли повече за тях от страх да не го завладеят отново.
Един път след вечеря Фредерика излиза на терасата и почва да се разхожда от единия й край до другия. Останал в столовата, той я наблюдава. Тя го чака, поканва го да я последва. Той се забавя няколко минути и после отива при нея. Мълчаливо се разхождат един до друг.
С наведен поглед, с ръце, сложени отзад, Фредерика мачка нервно кърпичката си. До нея баронът пуши замислено. Най-сетне Фредерика му задава въпроса:
— Вярно ли е всичко, което пишете за Хитлер в книгата си? — Въпросът не е приятен на барона. Той обаче отговаря с най-голямо спокойствие, като че ли нищо не го изненадва.
— Да, всяка казана дума, всеки факт, намерение, приписани на фюрера и на ръководителите на националсоциалистите, са достоверни.
Фредерика се спира и го гледа с очи, разширени от изненада, мъка и някакво обаяние. Баронът се усмихва.
— Да, всичко беше вярно. Само моралът е лицемерен. Книгата трябваше да се украси, за да може да излезе и да ми даде вид на патриот, отчаян, че вижда страната си тласната към гибел, и обхванат от желанието да я спаси заедно с целия свят… Ти не разбираш, нали?
— Не се ли страхувате, че тази книга, отваряйки очите на обществото за намеренията на Германия, ще накара народите да се въоръжат, да се сплотят и да се съпротивяват със страшна сила?
— Не, съвсем не, и имах право. Стана обратното. Било ли е някога правителствата да се влияят от книги? Само нашето правителство им обръща внимание. Французите даже не послушаха Де Гол. Липса на въображение! Моментът на издаването беше грижливо избран. Твърде късно, за да даде възможност на противниците на Германия да се въоръжат и подготвят за съпротива и нападение, ако бяха схванали опасността, и твърде рано, за да внесат смут в духовете. Това беше главната фаза от войната на нерви, последната инжекция с бацила на разложението, което трябваше да създаде във Франция паниката, да наложи убеждението, че Германия е способна на всичко. Това успя. Когато нашата армия се втурна да завладява. Франция се сгромоляса веднага… Книгата имаше и друга цел. Повече от всички други книги тя се насочваше тайно, невидимо към всеки мъж и жена, с болезнено развито чувство за власт, жадни за величие, обзети от желанието да действуват, хора без скрупули, за които думите чест и измяна нямат смисъл, когато се касае за власт. Да, тази книга беше идеологията на националсоциализма, тънко и ефикасно средство за пропаганда.
Фредерика си спомня онова, което беше почувствувала, когато четеше книгата. Пръстите й мачкат още по-нервно кърпичката.
— Вие бяхте в съгласие с ръководителите на Германия?
— Военна хитрост, за да се затвърди положението ми на антифашист във Франция. Убийците ми действуваха с пълна увереност. Те не знаеха. Грижливо ги бяха подготвили и настървили против мен. Те ме нападаха, вярвайки, че служат на Германия и че премахват един предател. Тъй че когато ги хванаха, омразата, която изпитваха към мен, не беше престорена.
Ето че той каза пак повече, отколкото трябваше. Фредерика го напуща, безсилна да понася разкритията му. Когато тя е далече, той си представя как страда, съвсем сама. Той е извън себе си.
На другия ден тя продължава този вид разпит. Въпросите, които му задава, я измъчват. Трябваше да знае. Той го чувствуваше. Това беше жажда, която тя трябваше даутоли. На тази цена само можеше да си възвърне спокойствието. Нещо по-силно от нея я тласкаше.
Той не лъжеше, казваше истината. Измъчваше я. Но предпочиташе да я измъчва, вместо да я лъже. Защо? Не се боеше от угризенията на съвестта, както казваха водачите на нова Германия, или по-скоро той нямаше съвест. Може би говореше за действията си в миналото от гордост, като за някаква игра, която беше изиграл по-добре от всеки друг, със съвършенство, което никой още не беше достигнал. Може би искаше да покаже превъзходството си в своята област, тази на психологичната игра, на господството си над другите, като дяволски познавач на душата? Може би! А може би беше нещо, което приличаше на изповед, на смътно желание да се довери някому — да сподели с някого, за да бъде простен, за да бъде обичан? Беше страшно, необикновено. Баронът мислеше често и дълго за това и тази мисъл имаше за него неотразим чар…
— Всичко, което се случи, вие значи сте го желали? — пита повторно Фредерика.
— Да кажем, че съм го желал.
— Откъде взехте всички тези идеи, които приложихте във вашата… кариера…искам да кажа, на вашия… пост?
Баронът се усмихва на затруднението, с което тя търси дума, подходяща да назове действията му във франция.
— Кажи по-добре изкуството ми. Сам фюрерът в едно паметно събрание си беше послужил с този израз. Ще ти опиша някой ден сцената.
— Не — казва Фредерика мрачно.
— Да, и се кълна, че ще ти достави удоволствие. Поне така мисля. Питаш ме откъде съм взел всичките тези идеи? Бях усърден читател на полицейски, авантюристични и шпионски романи. Мога да кажа, че съм откърмен с тях. Любител съм на долноразредни писатели. Едва петнадесетгодишен, с неколцина приятели възпроизвеждах всички необикновени случки, които изобилствуваха в тези книги. Така прекарвахме дни, месеци, години. Ние проучвахме всичко, прилагахме го на практика. Всичко, което беше неосъществимо, ние го отхвърляхме. Това, което струваше, го запазвахме, написвахме на листчета. Основно изучих криминалните хроники, мемоарите и живота на мошениците, фалшификаторите, шпионите от всички страни и психологията им. И тази на жертвите им, също така важна. Това не трябва да се забравя. То е другата страна на въпроса. Независимо от това правехме дълбоки проучвания в различни области. Това ни помогна да изградим методи, каквито никому не бе хрумнало дотогава да употреби. Там, където положението изглеждаше обикновено, се явяваха нови комбинации, които го изменяха. Написал съм малко ръководство за шпионаж, на психологична база, което се счита като библия във всички школи по шпионаж на Третия райх. Правителствата са много неблагоразумни, като оставят да се ширят свободно полицейските, авантюристични и шпионски романи… В тях има безброй практични методи, които биха могли да се използуват от противниците на режима…
Фредерика слуша с дълбоко внимание, захласната от думите на барона, мъчейки се да скрие пламенното си, възбудено до крайност любопитство; едно леко задъхване, изразът на очите й, отправени към него въпреки желанието й и които тя отвръща веднага щом срещне неговия поглед, я издават. Той разбира, че старата привлекателна сила, която е упражнявал винаги върху нея, още съществува. Привлича я като магнит. Тя иска да разбере напълно на какво е бил способен той. Може би към ужаса, който изпитва от него, се прибавя и някаква трагична радост, едно мрачно възхищение? Кой знае?
Трябваше ли, можеше ли да разкрие всичко, което беше направил по време на пребиваването си във Франция? Можеше ли тя да вникне, да отгатне, да разбере, да прецени значението, дълбочината на делото му?
Ако французите не бяха достатъчно добре осведомени за всичко, което ставаше тогава, причината за това бе, че барон фон Вайзефорт беше способствувал много за създаването на оптимизма, който цареше през този период, за силата на френската армия и нейните изгледи за победа. Много хора имаха интерес да попречат на народа да мисли, мнозина ги беше страх да го видят, че разсъждава. Този страх, който той често бе виждал да се превръща в паника и в безразсъден гняв само при споменаване на думата комунизъм, беше негов най-сигурен съучастник и съюзник в играта. Баронът съумя ловко да използува заслепението на управляващите класи, които предпочитаха една победена Франция, сателит на фашистка Германия, пред една Франция, победителка и революционна. Ако истината беше разкрита три месеца по-рано. Франция нямаше да бъде унищожена. Само едно малко число родолюбци бяха разбрали какво става и се бяха присъединили към англичаните, под командуването на генерал Де Гол, за да продължат борбата. Той знаеше каква тревога и какъв яд изпитваха в Берлин заради тази съпротива.
Трябваше ли да открие на Фредерика всички подмолни действия, да й открие смисъла на сцената, която беше видяла случайно през прозореца в Бодезер вечерта, когато графиня фон Рооне се бе завърнала от една мисия в неутралните страни, извършена под умелото прикритие на бляскава музикална обиколка?
Младите хора, които Фредерика беше видяла, бяха водачите на ядрата, разпръснати из цяла Франция,
