унищожи, разсипа го. Нима пет реда музика съдържат по-голяма сила от най-разрушителния експлозив? Каква е тази сила, която ви принуждава да обичате онова, което ще ви погуби? Защото той беше загубен, но още не знаеше как всичко това ще свърши. Невъзможно беше да го оставят на мира. Ще го премахнат съвсем неусетно. Гестапо имаше дълги ръце. Ще го намерят навсякъде. Никога няма да се разбере истинатаоколо смъртта му. Ще съобщят в печата на Райха, че барон фон Вайзефорт е починал вследствие преумора, причинена от непосилната му дейност в интерес на германския народ. Ще произнесат тържествени надгробни слова в негова чест, ще отрупат ковчега му с цветя и знамена, ще му устроят величествено погребение под звуците на траурния марш на Зигфрид…
Но Фредерика е в Швейцария. Той има само едно желание — да отиде при нея, да я закриля в живота, да я покровителствува, да й спести всички страдания.
Така той пристига в Кристалина за трети път. Не е предизвестил за идването си, фафнер и Фазолт се радват буйно. Трауте се смее и показва трапчинките на бузите си, докторът проявява истинско удоволствие, цялата къща е развълнувана и щастлива.
Само Фредерика не се показва. Той влиза в стаята и колкото повече се приближава към нея, толкова повече тя се отдръпва в най-отдалечения ъгъл, докато се опира до стената; там тя застава като хванато в примка животно.
Те стоят и се гледат безкрайно, бледи и двамата, с разширени очи, разтуптяно сърце, той смутен, макар и привидно равнодушен, спокоен. Не посмява да я прегърне, не намира сили да й проговори дума и излиза.
Защо Фредерика го посрещна така? Защото го обичаше или защото изпитваше ужас от него? Този въпрос трябваше бързо да се изясни. За това бяха необходими такт и безкрайна деликатност. Една дума, едно движение, една интонация можеше да погуби всичко. Но какво щеше да прави в Кристалина? С какво щеше да запълни дните си? Как да уталожи занапред това ненаситно желание за работа, това неудържимо пламенно желание, което го тласкаше непрекъснато да вижда колкото може повече мъже, жени, хора, движения, събития, факти, да живее във водовъртежа на живота, на удоволствията, на разкоша, да живее с впечатлението, че ръководи, твори и пресъздава живота, с впечатлението, че строи комбинации, проекти, създава нови положения, в които привлича хора и гледа да види дали те биха се проявили според очакванията му?
Да, какво да прави в Кристалина? Да си почива? Но той имаше нужда само от няколко часа сън. Да пише спомените си. Защо не! Той беше написал вече една книга, от която бе доволен. Спомените му биха предизвикали истинска буря, която ще помете управляващите класи във всички страни. По този начин би допринесъл нещо за световната революция. Тази идея му се усмихваше.
Ами жените? Той остана верен на Фредерика от онази нощ, когато тя се бе втурнала в осмоъгълния павилион, за да му попречи да хвърли на гостенките си перлите на огърлицата. Тази вечер любовта, която тя неволно беше издала към него, бе разпалила чувството и гордостта му. Да, той й беше останал верен от онази нощ, когато, раздразнен, защото все повече и повече се увличаше по нея, обхванат от безумна ревност и при мисълта, че тя е принадлежала вече другиму — нещо, което знаеше, че не е вярно, — беше я запитал пред петдесет поканени по един оскърбителен начин колко любовници е имала в живота си. Да, той й бе останал верен от този миг. Значи беше способен на постоянство? Обаче нямаше защо да се хвали, тъй като бяха изминали три месеца и половина. Дали нямаше да се измори да играе ролята на предан рицар?
Не, решението му бе взето. Ще остане верен на Фредерика. Може би това решение беше един вид изкупителна жертва, за да склони съдбата да му я върне?…
С какво да запълни дните си в Кристалина? Ако Фредерика го обичаше? Чувствуваше се способен да живее седмици, месеци, години във възторга на любовта, да не мисли за нищо друго, да не желае нищо друго, освен да бъде в обятията й, както преди раздялата в Бодезер.
Често той не можеше да понася планината сред ведрината на безоблачния ден. Това дразнеше мислите, чувствата му. Когато мъглата се издигаше по склоновете, когато се плъзгаше по назъбените върхове на боровете, които покриваха гребените на планината, когато еднообразен дъжд валеше непрестанно, тогава природата му допадаше и успокоение настъпваше в душата му.
За да се брани от него, Фредерика се затваря в себе си. Тя става извънредно сдържана, бои се. Той не е човекът, който би й досаждал или би я молил. Той е любезен, студен на вид. Излиза, връща се, прави дълги излети в планината, разхожда се из селото, слиза в долината. Не престава нито миг да мисли за нея.
Тя излиза на разходка, придружена от Трауте, фафнер и Фазолт. Той я следва спокойно на няколкостотин метра и си отдъхва едва когато тя се връща във вилата.
Когато времето е хубаво, тя носи блуза и пола, която едва стига до коленете й. Обожава ги. Влюбен е в тях повече от всякога. Красивите й коси се развяват върху раменете й. Тя е гологлава. Боса е и очарователните й крака, от които толкова се възхищава, са обути в сандали. Когато се изкачва по скалите, носи туристически обувки. В дъждовни дни навлича своята извехтяла мушама и баретка, какватоносят децата от сиропиталищата; Виждайки ги, баронът си спомня за Бодезер. Сърцето му се свива от мъка. Бодезер! Там беше щастието!
Той е научил кучетата да не я изпущат от поглед по бреме на разходките й, за да не отива много далеч и да не наблиза в опасни места, защото страхът, че ще посегне на живота си, не го напуща. Когато тя прекрачва определените граници, едно от кучетата застава пред нея и й пречи да продължи.
— Махни се — казва му тя. Кучето лае, сякаш иска да каже:
— Съжалявам, много бих желал, но не мога. Върни се!
И то успяваше винаги да я върне назад. Тя разбираше, че кучето е получило заповед от господаря си, и се подчиняваше.
Бе безполезно да упорствува. Един път седна край пътеката, за да види какво ще стане. Фафнер легна до нея, фазолт се втурна назад, за да намери барона, и го доведе, защото знаеше, че ги следва.
Той помоли Фредерика да се върне. Без да се противи, тя го послуша веднага и те се изкачиха до „Орел“. Тази покорност не му достави удоволствието, което се надяваше да изпита. Той бе изпълнен по- скоро с някакво мрачно предчувствие.
Жителите на селото ги гледат любопитно. За първипът ги виждат заедно извън вилата.
Баронът разбира много добре какво си мислят тези люде. Те са заинтригувани, блъскат си главата, за да разберат отношенията им. Жените са на негова страна. Той ги е покорил. Те го съжаляват. Знаят, че е мъж, който може всичко да пожертвува за тях.
Той ги поздравява и от погледа му те се смущават и руменеят. Усмихва се неволно, стига само да поиска… Ала не иска. Някои от тях са красиви и първобитни. Той им е признателен, че са красиви; тяхната красота му дава възможност да прецени съпротивителната си сила и чрез нея своето чисто и мощно чувство към Фредерика.
Всички вярваха, че Фредерика е негова жена. Никой не се съмняваше, че тя е баронеса фон Вайзефорт. И действително това беше така.
Той изпитваше силно удоволствие, някаква душевна ласка, когато чуеше да наричат Фредерика: Госпожо баронесо!
Той бе накарал да издадат този паспорт, за да спаси живота й.
Той би намерил, ако искаше, други средства за това. Даваше си сметка защо бе избрал именно такова средство.
Нейната съпротива, бягството й от Бодезер бяха засегнали самолюбието му; чрез тази самоизмама той се залъгваше, че тя е негова жена, че му принадлежи всецяло, че може да прави с нея каквото си иска, че той е неин господар, неин Бог.
Колко глупав беше! Това наименование, „баронеса Вайзефорт“, му напомняше в същото време, че измамата, това, че тя не му принадлежеше, че никога не му е принадлежала може би, прибавяше към удоволствието му някаква непоносима горчивина.
… Той я слуша да свири Бах. Когато долавя тази мекота, отмереност, тази строга последователност в разработването на темата, това блаженство, примесено със скръб, и тази скръб, примесена с блаженство, тези свръхчовешки трепети, този Спиноза на музиката, тази геометрия в музиката, тази демонстрация за съществуването на Бога чрез музиката, той се чувствува странно успокоен.
