приготвени закуски. След дългия път с автомобил гостите са доволни, че могат да се подкрепят и освежат. Привлечени от очарователното държане и разговора на барона, хората не забелязват, че времето напредва. Фредерика Илзен е невидима: „Той не я показва, крие я“ — мислят гостите, сръчен е, умее да създава ефекти като добър режисьор.
Най-сетне се чува продължителен звън. Баронът кани гостите да го последват. Вратите на театъра се отварят. От всички страни се чуват възклицания на учудване и възхищение. Залата блести от светлини. Тя е осветена от свещи, окичена с бял люляк, момина сълза и черешови клончета, наредени с голям вкус. Ароматът, който лъха от полуотворените чашки на цветовете, се носи из въздуха, остър, опияняващ.
Музикантите се събират и нареждат, както по времето на Бах и Моцарт. Настройват инструментите си. Триножниците също така са осветени със свещи. Един голям роял заема предната част на сцената.
Всред шум от разговори и възклицания прислугата настанява поканените. Баронът сяда в средата на първия ред и веднага фафнер и Фазолт идват и лягат в краката му. „Както едно време, когато някой влюбен в музиката принц, всред кръга на своите придворни, в театъра на резиденцията си, слуша своите музиканти“, отбелязва в бележника си, много доволен от фразата си, един журналист в своя материал за концерта на другия ден.
— Бели цветя — шушука един изтънчен старец на прекрасна млада жена, която го придружава, — бели цветя! Една поема на барона в чест на дамата на сърцето му. Трябва ли да разберем, че невинността й е останала непокътната?… Умирам от желание да я видя!
Зигмунд Фриде влиза. Посрещат го с овации. Той поздравява, качва се на подиума, взема палката си, издига я, държи я така известно време, за да привлече вниманието на музикантите. В залата, пълна с очакване, настъпва тишина; с едва уловимо движение той дава знак на оркестъра и първите тактове на Моцартовата „Симфония в сол миньор“ се разнасят из залата.
Тези, които по-късно си спомнят този концерт и можеха за миг да забравят ужасните събития, които го придружаваха, заявяваха, че е бил нещо нечувано. Никога не им се е струвало да са били по-близо до съвършеното.
Всичко беше така нагодено, като че ли баронът искаше да въздействува с непостижимо желание върху чувствителността на своите гости, сякаш те бяха за него някакъв инструмент.
Това беше едно истинско тържество! Някакво напрежение, някакъв неизразим трепет изпълваха цялата зала. Всеки беше зашеметен и не знаеше на какво да отдаде безумната радост, която го бе обхванала: дали на вида на залата, на светлината на свещите, на аромата на люляка, на момината сълза, на черешовите клончета, на музиката на Бах, Моцарт, на барона, на Зигмунд Фриде или на Фредерика Илзен. На всяко едно от тези неща и на всички заедно.
Симфонията в сол миньор се разгъва бурна, неспокойна, пълна с плам. Възторжена, страстна, затрогваща. Зигмунд фриде я бе поставил в програмата по желание на Фредерика, той нищо не й отказваше и нищо не можеше да й откаже, тя бе негова любимка.
— Виждам, че тази симфония има голямо значение за теб — казва баронът на Фредерика в един момент, когато са останали насаме, след една репетиция, — защо? Защо я обичаш до такава степен? Какво има между теб и нея?
Тя беше в прегръдките му и той не преставаше да я целува.
— Една тайна — отговори тя с усмивка, едновременно тъжна и дяволита, която той обожаваше.
— Каква тайна?
— Ако не можете да я отгатнете сам, господине, не сте достоен да я научите.
И тя се засмива леко.
— Наистина, само аз мога да зная тази тайна. Никой не може да я открие, ако не му я кажа, а аз няма никому да я кажа, дори и на теб… Трябва да се прибегне към помощта на някой магьосник, който е ясновидец, може би той ще отгатне.
Любопитството на барона е извънредно възбудено. Но нищо не издава. Той не може да знае, че симфонията хармонира чудно с това, което Фредерика чувствува, когато мисли за него, и че тя е, която я бе хвърлила, тъй да се каже, в прегръдките му. Той не можеше да знае, че за нея тази симфония е едно обяснение, едно оправдание, едно успокоение.
— Това е във връзка с някое от твоите изживявания, защото ти си била влюбена, преди да ме познаваш! — казватой.
— Може би да, господине, но вие никога не ще узнаете това. Ще ви го кажа може би, когато ме обикнете — отговаря тя със странно изражение.
Отново ли ще настоява тя, че той не я обича? Той чувствуваше, че пребледнява от яд, и едва се владееше.
— Какво трябва да се направи, какво трябва да се почувствува, за да признаеш най-сетне, да признаеш, че те обичам!
— Ти ще узнаеш един ден. Ще узнаеш и ще разбереш, ще видим тогава колко струва твоята любов!
Значи тази е причината! Той я знае сега! „Защото ме обичаш и защото аз те моля за това!“… Това бе, което тя искаше настойчиво, да се откаже той от себе си, от това, което беше животът му, целта на живота му! Никога! Тя е загубила ума си! Тя е луда, за връзване е!
Сцената, която бе имал с Фредерика няколко часа преди това, го беше разтърсила издъно. Музиката никога не бе му действувала с такава сила, както тази вечер. Тя караше да трепти всяка негова фибра. Той долавяше с остра проницателност най-малките трептения в залата. Очакваше появяването на Фредерика с едно нетърпение, с едно буйно желание, почти непоносимо, толкова то бе болезнено…
Симфонията свършва. Публиката аплодира, луда от възторг. След като се покланя безбройно много пъти, Зигмунд фриде отива да доведе Фредерика. Той се появява наново след пет минути, държейки я за ръка.
От облекчението, което почувствува, баронът разбира, че се е съмнявал до този миг дали тя ще свири. Това облекчение не трае дълго. Скоро друго безпокойство го завладява и го измъчва страшно.
Той забелязва живия интерес на хората в залата. Петстотин чифта светещи очи, дръзки, любопитни, се отправят към тънкия бял силует. Нетърпеливи от очакване, от възторг, желание, завист или ревност, те се опитват да разбулят тайната на живота и на цялото й същество.
Фредерика се приближава и сяда сред буря от ръкопляскания. Тя вдига очи към Зигмунд Фриде и с кимване на глава му прави знак, че е готова и чака той да почне. Диригентът вдига палката и оркестърът започва първата част на Моцартовия концерт. Публиката, дошла с предубеждение и намерение да отрече изкуството на Фредерика, е завладяна и победена от самото начало.
Фредерика свири с чудна лекота, с нежност, чистота, тъга, които вълнуват и пронизват сърцето. След това идва редът на Бранденбургския концерт № 5. Големият монолог на каденцата се разгъва удивително.
Цялата зала слуша тази музика с притаен дъх. Сълзи се стичат по лицата.
Баронът се възхищава от Фредерика. Той я обожава. Обича я. Никой досега не е свирил като нея. „Тя ги завладява и те я следват кротко, както лъвове и други диви зверове биха последвали едно дете“, мисли той.
Баронът, който знае да чете и да улавя най-малката промяна върху лицето й и който би могъл със затворени очи да каже какво мисли и какво чувствува тя, знае, че тази вечер Фредерика е овладяна от необикновена сила, която я кара да надмине себе си.
„Защото ме обичаш и защото аз те моля.“ Той я разбира, той вижда очите й, впити в него, умоляващи. Свят му се завива. Той не ще устои на такива бурни преживявания. „Откажи се“, повтаряше тя. Не, той няма да се откаже. Тя е, която ще се подчини на волята му. В навечерието още той се наслаждаваше при мисълта колко учудена и възхитена ще бъде публиката от изкуството на Фредерика. Тя ще спечели сражението, с най-нищожно усилие, той беше убеден в това. Днес се води една друга борба, една борба, която той не бе предвидил и от която или единият, или другият ще излезе победител или победен. Но в случая той не знае още кое е победа и кое — поражение.
Една друга мисъл поразява внезапно барона като светкавица: „Обича ли ме тя, или се е подиграла с мен, за да получи това, което иска? Обича ли ме наистина, или играе някаква роля? Не, тя не ме обича. Няма да се откажа, няма да извърша тази лудост.“ „Ти си подъл, му бе казала тя, ти се страхуваш, защото
