си или ще намери предлог да не излезе.
Напротив! Той е седнал до нея, любезен, не проявява никакво недоволство, никаква досада. Обгръща я с погледа на сините си очи и прикривайки ироничната си усмивка, я разглежда изпитателно. Тя стои като върху нажежени въглени, като на тръни, но той не трябва да забележи това. За да може да изпълни ролята си докрай, тя изважда от единия си джоб черни памучни ръкавици и нарочно бавно ги слага, без да пропусне случая да му покаже, че всичките им пръсти са закърпени; същевременно тя страда от контраста, който образуват черните ръкавици с бежовата мушама.
Колата спира пред театъра. По време на пътуването от Бодезер до Париж Фредерика се надяваше и същевременно се страхуваше да не би баронът да промени намерението си и да я заведе на кино или на някой малък ресторант, за да избегне неприятни срещи.
През цялата вечер Фредерика е между рая и ада. Раят — това е театралната пиеса, играна от гениални артисти, разговорът на барона, присъствието му. Адът, това е фоайето на театъра и преддверието. Този човек се движи в едно общество, където жените са облечени с вкус и изтънчено изящество, където любопитни, изпитателни, учудени, възмутени или усмихнати погледи ви разглеждат. Това е също ресторантът, един от най-известните в Париж, където баронът я завежда след театъра и където тя веднага приема да го придружи, решена да не бъде по-малко смела от него. Има мигове, когато адът и раят се смесват и правят болезнено впечатление, както например, когато баронът насочва разговора към един парлив въпрос, когато разглежда с необикновено опитно око тоалета на присъствуващите жени, кожите, скъпоценностите, прическите им, когато ги критикува с познание, което я отчайва.
— Шевът е изкуство — казва той — и добрият шивач е артист. Една рокля е една поема, едно видение на любимата жена. Платовете с тяхното разнообразие и безкрайните багри са материята, с която работи този артист. Скулпторът работи с камък, поетът — с думи, шивачът — с платове. За да стане хубава една рокля, той трябва да бъде влюбен в жената, която ще я облече, но непременно влюбен по един… земен начин… като изпитва едновременно същата страстна, отвлечена, пламенна и ледена, лична и безлична любов, която изпитва един творец към своите герои.
И за да потвърди нагледно думите си, баронът взема примери от залата. Примери, сполучливо подбрани. Демонстрацията е убедителна! Оркестърът свири тихо! Тази музика действува силно върху нервите на Фредерика. Тя се измъчва. Има обаче нещо опияняващо в това състояние. Как се подиграва той! Тя слуша внимателно. Той говори преднамерено. Предизвиква я. Иска да я накара да страда. Тя няма да му позволи да види какво чувствува и мисли. Той се мами, ако разчита на такъв успех.
Ето ги най-сетне в Бодезер. Автомобилът изминава с голяма бързина километрите. Пристигнаха за по- малко от час и половина. Фредерика е напълно изтощена. Хубав огънгори в камината на хола. Приготвили са за изстудяване в една кофа бутилка шампанско. В една ваза е натопено клонче бял люляк, чието опияняващо ухание се носи из стаята. Тя го позна. Това бе люлякът, който той й беше изпратил, за да се закичи, и който бе оставила в стаята си.
— Чаша шампанско — предлага баронът.
Фредерика прави знак, че не иска.
— Умирам за сън — казва тя. — Ще си легна. Лека нощ, господине.
— Не, Вие не умирате за сън, няма да си легнете, вие бягате.
— Бягам? — пита тя и неволно поруменява.
— Знаете много добре, че това е така… И за да ми докажете противното, ще останете още няколко минути.
Той й предлага едно кресло.
Баронът отваря бутилката шампанско, напълва две чаши, разноцветни мехурчета изплават на повърхността, пукат се и пръскат леко опиянение. Той взема чашата и й я подава. Вдига своята и казва:
— За вашата победа!
— За каква победа? — пита Фредерика.
— Победата, която спечелихте тази вечер по време на една малка война на нерви, малката война на нерви между нас двамата. Беше много забавно — и като отмята главата си назад, той изпразва наведнъж чашата. Взема бутилката и наново я напълва.
— Вие не приехте роклята, която ви изпратих — казва той с неуловима усмивка… — Имах грижата обаче да я избера според принципите, които току-що ви изложих. Дотам стигнах, че накарах Сузана да вземе скришом една ваша дреха, за да имаме точните ви мерки… Лишихте ме от едно голямо удоволствие.
— О! — отвръща Фредерика, която бе чакала този миг цялата вечер и се бе отчаяла, че няма да дойде, — о, съжалявам много. Не желаех да служа като манекен на един човек, който иска да блесне пред хората с общественото си положение или с артистичния си вкус!
Но в момента, когато произнася това, една мисъл проблясва като мълния в съзнанието й: това не е истинската причина, поради която тя бе отказала. Това е само предлог. Бе отказала, защото не можеше да приеме нещо от него, от него, шефа на петата колона във франция.
— Щастлив съм — казва баронът, — че вие сте отказали не поради съблюдаване на някакви буржоазни условности.
Той стои пред нея с ръце на гърба, надвишава я с главата и раменете си и я гледа с блестящ поглед и нежна, подигравателна усмивка.
Фредерика диша бързо. Уханието на клончето бял люляк достига до нея на талази и тя чувствува, че губи съзнание.
— И каква кокетка сте! — продължава баронът. — Поставихте ме не изпитание. Подобно на пепеляшка искате да се скриете под скъсани дрехи и същевременно с туптящо сърце чакате онзи, който сред равнодушната и сляпа тълпа ще се спре и ще ви разпознае въпреки дрехите и ще ви отнесе като най- скъпоценното нещо на земята!
Като я изглежда от горе до долу и от долу до горе с един проницателен поглед, от който тя се чувствува като върху нажежени въглени, той продължава да говори бавно, като се спира на всяка дума:
— Това палто… Тази баретка… Тези обувки… тези чорапи… и тези ръкавици преди всичко… са един шедьовър в случая, който аз имах цялата възможност да преценя… Истински находки… И какъв трогателен вид, нежен, който моли да бъде покровителствувай… Да, едно изтънчено кокетство, от което биха се изчервили ангелите, а дяволът би се възхитил. Много съм ви благодарен за удоволствието, което ми доставихте, много, много съм ви благодарен!
Остава няколко секунди с поглед, впит в нейните очи, и тези няколко секунди изглеждат цяла вечност; после, сякаш дошъл на себе си, той позвънява. Краген се явява с бавни и тържествени стъпки, отива до масата, взема свещника и почва да изкачва голямото стълбище.
Фредерика разбира, че трябва да се оттегли. Тя става. Баронът взема бялото люляково клонче, настига я в подножието на стълбата, хваща я за лакътя и се качва с нея, говорейки:
— Миналия ден ви поисках извинение. Отдавна исках да ви говоря, за да ви кажа мисълта си. Това беше един много обикновен барон фон Вайзефорт, който ви поиска извинение, един възпитан, учтив, културен барон фон Вайзефорт. Един друг барон фон Вайзефорт, или един от бароните фон Вайзефорт, истинският, не ви иска извинение. Той е щастлив, доволен от това, което ви е сторил…
Спира се. Стигнали са до вратата на Фредерика. Краген чака малко встрани, с невъзмутим вид.
Баронът обгръща Фредерика с поглед, който я изпълва с ужас. Подава й бялото люляково клонче. Тя го взема и го мирише.
— Какъв аромат! — казва със захлас.
— Да, ако този люляк растеше в ада, не бих се поколебал да сляза и да го помириша.
— Адът, значи аз съм адът? — отговаря Фредерика.
— Ако сте ад, то тогава адът ще бъде рай. Изплашена от изражението му, Фредерика избързва да влезе в стаята си, затваря вратата и се обляга на нея, задъхвайки се.
Баронът не се опитва да я последва. Той остава за миг пред тази врата с вперени в нея очи. Краген го гледа, вцепенен и неподвижен. Олицетворение на самата преданост. Баронът се усмихва, прави едно небрежно движение с ръка на своя доверен човек и се отдалечава в галерията.
Фредерика съзерцава люляковото клонче, притиска го към бузата си и вдишва страстно аромата му.
Обича ме, мисли тя, обича ме… Да, той е ненавистен и прекрасен. Той не се страхува от нищо, дори и
