да се покаже пред хората с едно младо момиче, облечено като беднячка. Той е дързък. Не зачита нищо. Нищо не го спира, и особено общественото мнение. Каквото и да прави, той никога няма да бъде дребнав. Винаги ще бъде голям.
Тя страстно се възхищава от него, обича го, обожава го.
Чува своята благодетелка да говори за мъжете от съвременната епоха и да ги сразява с презрението си. Липсва величие, казваше тя. Подлеци, донжуановци на дребно, суетни глупаци, в най-добрия случай, нищожни добри хорица, задоволяващи се с малко пари, малко власт и банални любовни приключения.
О, баронът е истински мъж! Госпожица Леополдина не би могла да отрече това. Тя би могла да го убие може би, но не би могла да отрече, че е истински мъж, наистина не би могла да стори това.
И като през страшната нощ, когато откри тайната на барона. Фредерика се чувствува ту отмаляла, ту обхваната от силна възбуда, която ужасно разтърсва тялото й.
На другия ден, влизайки в стаята й, Сузана я намира заспала, с глава, отпусната върху ръката, облегната на пианото, допряла лицето си до люляковото клонче.
Тя я взема, съблича я и я поставя на леглото, Фредерика поклаща глава. Не се знае дали я порицава, дали я съжалява или завижда. Люляковото клонче поставя в една ваза. Когато се връща, то е изчезнало. Фредерика го е затворила в едно сандъче, където е заключила и кърпичката на барона.
Отново Фредерика свири за барона в залата за музика, чиято врата е полуотворена. Навън е лунна нощ. Прозорците към терасата са отворени. Долавя се тихият шепот на водата във френската градина. Черешите почват да цъфтят. Скоро ще дойде ред на люляка. Паркът е изпълнен с някакъв копнеж.
Фредерика свири Бах… В съседната стая се чува скърцането на перо върху хартия, шумоленето на листове, които се обръщат. Кой е в тази стая, украсена с един безценен глобус, върху който всички столици са означени със скъпоценни камъни, а Берлин с диамант, защото трябва да стане столица на света? Дали е сам баронът, или неговият двойник — автоматът със стъклените очи, които си приличат като две капки вода?
Дали е излязъл по някоя тайнствена работа, която може да му причини неприятности, поради което е измислил това алиби? При тази мисъл тя неволно потръпва.
Да можеше да узнае, но как да узнае? Да отиде да види? Да установи това със собствените си очи? Не смее вече. Достатъчно го е дебнала. Внезапно й хрумва нещо, което тя веднага прилага в действие.
Започва да свири малката прелюдия №8, с която пропадна на конкурса на дружеството за старинна музика и която я беше довела в Бодезер. За пръв път оттогава се осмелява да го изсвири. Дързостта й се струва безгранична. Сърцето й бие силно. Тя разкрива чувствата си. Малкият прелюд не трае една минута. Каква кристална чистота, какво неизказано блаженство в тази минута, която граничи с вечността.
Когато повдига очи, баронът е там, прав пред вратата. Той е блед, лицето му е променено, напрегнато от някакво скрито вълнение. Той среща погледа на Фредерика, широко разтворените й очи, блуждаещи, измъчени, възторжени. Тръгва към нея. Тя е станала от пианото и почва да се отдръпва, докато се удря в стената. Той е вече до нея. Тя трепери с цялото си същество, очите й се пълнят със сълзи, които бликват и почват да текат по бузите й неудържимо. Той я прегръща страстно, навежда лице към нейното и я съзерцава. Тя обвива ръце около шията му и се притиска до него. Горящите устни на барона изсушават сълзите й.
Фредерика излиза, връща се, свири, разхожда се, цялото й същество е крайно възбудено. Тя е обладана всецяло от едно страстно чувство, нервите й са само обтегнати, нищо не е в състояние да сломи енергията й. За да не издаде тайната си, за да намери сили да мълчи, когато е в обятията на Карл-Стефан, тя мисли за поразителните открития през последните седмици и това й дава сили, за да живее. Може всичко да избърши. Всичко да рискува, Всичко да предприема. Знае, че животът й, който напомня прекалено изопната струна, може да бъде прекъснат всеки миг, знае, че нещо съвсем незначително може да доведе до катастрофа. Трябва само да внимава. Никакво нещастие няма да се случи. Трябва да се подготви за всичко и да пази хладнокръвие. Често се учудва как не се издава. Живее в един омагьосан кръг, в състояние на самнамбулизъм, сякаш сънува наяве и има халюцинации.
— Кой те е възпитал? — питаше баронът, наведен над нея. Тя отговаряше. — Възпитала те е точно за мен, за моето щастие — казваше той. — Ако зависеше от мен, не бих желал да бъдеш друга. Обичам възпитателката ти. Бих се влюбил в нея.
Неуморно той разпитваше Фредерика за детството й. Тя му разказваше, че е намерено дете. Обстоятелството, че е намерено дете, очароваше барона, защото, казваше той, въображението може да работи безспирно, като се старае да разбули тайната на произхода й. Може би тя е принцеса или дъщеря на бедни хора. Колкото се отнася до него, той би предпочел да е родена от бедни хора, защото чудото, което представляваше с цялата си личност, добиваше още по-голям блясък. Тя му обясняваше защо госпожица Илзен я беше нарекла Фредерика и какви усилия трябваше да прави при пристигането си в Бодезер, за да не се разплаче, когато той беше обяснил на доктора защо французите могат да наричат дъщерите си така. И сълзите, които беше успяла да задържи тогава, сега се търкаляха по страните й; баронът ги пресушаваше с целувките си.
Тя му разказваше всичко, упражненията, които госпожица Леополдина я караше да прави, за да развие самообладанието й, как я учеше да се държи добре на масата с чинии и прибори от картон, направени саморъчно от нея, и как я притискаше в обятията си и я обсипваше с целувки, когато беше свирила добре.
И Карл-Стефан я вземаше на cBou peg в обятията си, обсипвайки я с целувки.
— Твоята възпитателка не е изскубвала бурените, защото някои от тях имат прекрасни цветове, макар и съвсем дребни; казвала е, че нищо грозно не бива да осквернява погледа, слуха и духа ти. Казвала е, че красотата и моралът не вървят непременно заедно. Съгласен съм с нея. Казвала е също, че в живота само музиката и цветята заслужават да бъдат обичани. Но е забравяла любовта. Какво би станало с теб, ако не ти беше хрумнало да присъствуваш на тозиконкурс?
Фредерика му казваше какво ужасно нещо било нейното пропадане. Той я бил спасил от самоубийство, повиквайки я в Бодезер. Странното му държане я било накарало да мисли дълго време, че той я бил поканил само от състрадание.
— Глупачка — казваше баронът, който не сваляше от нея пронизителните си зорки и замислени очи. — Душата си бих продал за тебе, за да те чуя да свириш.
При тези думи Фредерика изпитваше неизразима наслада. Тя обуздаваше възторга си. Да! той беше човекът, способен всичко да жертвува за нея, стига само тя да пожелаеше това.
— Защо дойдохте на конкурса? — попита любопитно тя.
— Видях обявата и имах предчувствие, че нещо ще се случи. Винаги съм обичал да присъствувам на подобни прояви и съм ревностен посетител на продукциите на консерваториите и музикалните училища. Влязох. Изслушах много от участвуващите. Всички бяха виртуози… Беше много добре. Отегчавах се. Щях да си тръгна, но ти се появи и засвири. Веднага реших, че трябва да дойдеш в Бодезер.
Той я целуваше нежно по устата и това й се струваше прекрасно. Самодоволен, той гледаше сияещото й лице.
— Мисля, че се влюбих в теб, влюбих се страстно, щом се появи на сцената. Малката прелюдия, начинът, по който я изсвири и който ми прониза сърцето, фактът, че ти свири, без да си даваш сметка какво правиш, твоята чистота, невинността ти, твоето непознаване на света ме възхитиха и ме накараха още повече да се влюбя в теб. Това отговаряше на очакванията ми, то потвърждаваше всичко, което бях доловил в теб на пръв поглед… И сега те виждам. Ти носеше черна рокля, съвсем скромна, каквито носят на изпит ученичките от консерваторията. Тя стигаше до коленете ти и беше с къси ръкави, така че ръцете ти бяха голи, хубавите ти коси бяха разпръснати по раменете. Ти имаше нещо толкова детско, толкова младежко, изглеждаше толкова плаха и смела едновременно, че ми се искаше даскоча от мястото си, да те сграбча в обятията си и да те отнеса далече от тези глупаци, които нищо не разбираха… Изпратих Краген да те чака при изхода и му заповядах да те проследи, за да види къде живееш и да научи името ти. Той не се усъмни нито за миг, че аз се бях влюбил. Краген е приятен… Приятно е да имаш около себе си подобни същества. Докато са при нас, не преценяваме достатъчно техните качества. Те създават равновесие и особено чувство на безопасност… Както виждаш, моралните качества могат да услужат на злото и да правят съществуването му възможно и приятно — прибави той с бегла усмивка.
Погледът му се впиваше в очите на Фредерика, разглеждаше всяка черта на лицето й, виждаше го да се
