променя леко, целуваше го. Той я караше да пребледнява. Това му се нравеше.
— Защо не изсвири „Хроматичната фантазия“ на Бах?
— Не зная.
— Защото така било писано, защото трябваше да изсвириш малката прелюдия №8, за да се влюбя в тебе. Това не е ли достатъчно обяснение?… Ако беше свирила Лист, Вагнер и дори Бетовен, както твоите съперници и съпернички, нямаше да те обикна, но ти сигурно щеше да вземеш наградата и щеше да станеш прочута в целия свят… Какво предпочиташ?
Той знаеше добре какво предпочита и тя потръпваше.
— А — отвръща той, наведен над нея със светещи очи, — може би грешиш! Ще съжаляваш един ден!
Той държи нежната китка на Фредерика между пръстите си, обръща я, за да разглежда ръката й от всички страни, възхищава се, мечтае и с неясна усмивка проследява очертанието на всеки неин пръст с показалеца си. Достатъчно е това леко и нежно докосване, за да пламне и се пробуди чувството й.
Или пък взема главата на Фредерика с двете си ръце, навежда се над лицето й, впива поглед в очите й, за да проследи плъзгащото се отражение на спокойната светлина в тези дълбоки, блестящи и тайнствени под дългите мигли очи.
Той не казваше нищо, но силата на усещанията му го караше да побледнява страшно.
Неочаквано Зигмунд Фриде и оркестърът се завръщат, графинята все още отсъствува. Концертът ще се състои след една седмица. Ще бъде нощен концерт, концерт в полунощ, мода, създадена от барона, от която всички са във възторг. Каква очарователна, оригинална идея. Само барон фон Вайзефорт може да я измисли! Ще започне в единадесет и половина вечерта, за да свърши към два и половина, три часа. Ще бъде последван от прием в парка.
Животът е вихрушка. Репетициите почват заедно със закуските във фоайето по време на паузите и след работата. Няма вече соарета. Баронът е много зает. Фредерика работи върху програмата, която ще трябва да свири. Баронът винаги намира време, за да дойде да я слуша. Когато са сами, за да й докаже колко е доволен от работата й, той я обсипва с целувки и ласки. Тя си е купила една нова рокля за концерта, една бяла рокля, която Карл-Стефан искаше да й подари, но тя упорито отказваше.
Музикантите са по-любопитни и по-бъбриви от всякога. Дали малката Илзен е любовница на барона? Не могат да отгатнат и се задоволяват с предположения. Зигмунд фриде не се е променил. Докторът е единственият, който проявява лошо настроение. Той се мръщи на барона. Сърди му се, че е „прелъстил“ Фредерика, както казва той. Станал е мълчалив. В неделя и четвъртък, дни, в които си дава отпуска, остава невидим. Това е признак на неодобрение и скандал. И колкото повече е сдържан, толкова повече баронът е любезен към него. Избягва Фредерика, бои се да я погледне в лицето, бяга от нея. Обаче, когато са случайно насаме, той не може да се сдържи и прояви състрадание към нея. Тогава Фредерика се въздържа с голямо усилие да не заплаче.
Фредерика забелязва, че Себастиян е изчезнал. Баронът дава уклончиви отговори по този въпрос. Себастиян е заминал. Той го е натоварил с деликатни и важни проучвания. Баронът ръководи без усилие една уморителна и разнообразна дейност; въпреки това той посвещава цялото си време на Фредерика. Иронична усмивка се появява на устните му, когато чете военните известия и бюлетините за съюзническите победи в Норвегия, и Фредерика отгатва по тази усмивка, че Англия и Франция ще бъдат победени. Тя трябва да му открие, че знае всичко, и да го запита. Това желание става всеки ден по-непреодолимо. Някакъв неясен инстинкт още я задържа. Тя знае какъв. Но това не може да продължава дълго време. Черни облаци се сгъстяват все по-застрашително, бурята наближава, тя ще се разрази. Трябва да се действува преди това. Трябва да се намериблагоприятният миг. Времето тече бързо. Ако Германия е готова? Ако нападне? При тези мисли Фредерика чувствува, че пропаст се разтваря пред краката й.
Бурята се разразява съвсем неочаквано.
Това е в самия ден на концерта, към края на следобеда.
Фредерика е при барона.
Докторът се втурва в стаята, неописуемо възбуден, зачервен, с опулени очи, крещейки:
— Лъжи, все лъжи!
Баронът става и го измерва със студен поглед. Подобно държане от страна на барона би могло по-рано да накара наивния доктор да потъне в земята. Сега той се наежва.
— Какво има, докторе? — пита баронът.
Фроман се задушава. Той говори немски и Фредерика с мъка разбира. Но смисъла на спора улавя твърде добре. Тя следи сцената, сгушена в един ъгъл. Моментът е настъпил! Страшна мъка разкъсва сърцето й.
— Да, лъжи, все лъжи, господин барон. Принуждавате ме, без да искам, да лъжа хора, които имат доверие в мен. Карате ме да играя отвратителна роля. Кой ще ми повярва, когато кажа, че съм невинен? Безчестието ще ме убие. Всевишният знае, че единствената ми вина е тази, че съм бил прекалено доверчив и че прекалено много съм вярвал.
— Вие бълнувате, докторе. Вземете нещо успокоително и идете да си легнете — казва баронът. — Втресло ви е. Бъдете доволен, че съм достатъчно хладнокръвен, за да забележа това вместо вас.
Той сяда, взема перото и почва да пише с изморен вид.
— Аз! Бълнувам? — вика докторът, — ами това?
С трепереща ръка той изважда един лист от джоба си.
Баронът вдига очи. При вида на този лист лицето му се изкривява, от устата му се изплъзва ругатня. Скача и обикаля работната си маса.
— Къде намерихте това? — сопва се той.
— А-а! — вика докторът. — Това ви интересува. Значи не съм бълнувал. Къде го намерих? В поверителния доклад относно моите изследвания, който ви предадох, за да го изпратите на съюзническата главна квартира. Вие сте го изпратили в Берлин и непогрешимите офицери на германското главно командуване, които са така точни, грижливи и безукорни, са забравили вътре това листче. Значи и тегрешат? Тези подробности могат да ги погубят… Няма значение! Ужасно е, че вие, барон фон Вайзефорт, сте един мошеник, лъжец и предател. Никога няма да се съвзема от този удар. Вие лъжете всички! О! Задушавам се! Вие нямате ни най-малка представа за чест, за вярност… Аз ще ви издам. Баронът е успял вече да се овладее. При вида на страшното му самообладание Фредерика чувствува, че я полазваттръпки.
— Направете го — казва той. — Никой не ви пречи, господин докторе.
— Мислите ли, че няма да ми повярват?
— Точно така. Отгатнахте.
— Имам доказателства.
— Не — казва баронът и с бързо движение измъква от ръката листчето.
Докторът се опитва да се хвърли върху него. С едно движение баронът го спира.
— Недостойно е за вас и за мене да се бием като хамали, докторе… Пък и аз съм по-силният. Опитът ви да ми отнемете листчето е безполезен.
Фроман отново се задушава.
— Ако имахте малко повече ум, хер доктор — продължава баронът. — щяхте да пазите това листче като неоспоримо доказателство и за нищо на света не бихте ми открили онова, което знаете. Но вие вършите обратното. Непосредствено под влияние на вашето възмущение вие ми го показвате. Как! Да сте на такава възраст вече и да не можете да се владеете!
— Вие сте изобличен, загубен сте, барон фон Вайзефорт.
— Казах ви вече, идете да разкажете нашата малка история. Никой не ще ви вярва или по-скоро никой не ще желае да ви повярва. Така ще е по-удобно. Всичко е гнило тук. А сега имам работа. Излезте! Освободете ме от неприятната гледка на вашата дребнобуржоазна душа без въображение… Довиждане.
— Довиждане, господин барон. Поведението ви би накарало вашия славен дядо да се обърне в гроба.
Баронът се изправя с цялата си надменност.
— Не се тревожете за дядо ми. Познавам го по-добре от вас. Той обичаше родината си като мен и не
