вярвам да е недоволен от внука си.
Докторът гледа барона ужасен, после се хваща отчаян за главата и се втурва навън.
Баронът остава замислен един миг. Натиска едно копче, което се намира на бюрото му.
Почти веднага се чува гласът на Волф Грюн.
— Да, господин барон?…
— Ти Ли си Волф?
— Да господин барон.
— Докторът си отиде. Той не е добре… Има треска. Погрижи се за него, не го оставяй, докато не се успокои. Разбра ли ме?
— Да, господин барон. Днес, точно днес? Не можеше ли да почака още няколко часа?
— Направи каквото ти казах. Така е може би по-добре. Поне знае какво го очаква. Разчитам на теб.
— Добре. Слушам, господин барон.
Баронът натиска отново копчето. В този миг той забелязва Фредерика. Едва сдържа учудването си.
Прави, те се изглеждат един друг, двамата еднакво бледи и треперещи.
— Ти тук ли беше?… Бях те забравил.
Той се приближава и я прегръща. Надвесен над нея, впива поглед в очите й. Какво е разбрала? Доколко е разбрала?
Фредерика не отклонява погледа си, този поглед, в който той се губи. Тя успява да се усмихне, както се усмихва призрак.
— Не се мъчи повече да отгатваш. Карл-Стефан, аз зная. Силно вълнение разтърсва тялото на барона.
— Знаеш? Какво знаеш?
— Зная ролята, която играеш във Франция.
— Каква роля?
— Ти сигурно си главният шеф на петата колона. Той е блед, но не повече от нея.
— Откога знаеш това?
— От онази нощ, когато те видях пред вратата на салона, отпуснат върху работната маса; помислих, че си убит, и изтичах да ти се притека на помощ… Видях, че това не беше ти, а един автомат. Лесно беше да разбера останалото. Това се случи няколко дни след заминаването на оркестъра.
Баронът е сразен не толкова от това разкритие, колкото от обстоятелството, че е имала силата да се прикрива по такъв удивителен начин. Той, който се гордее, че нищо не може да избегне от неговата наблюдателност, от свръхчовешката му проницателност, нищо не е отгатнал, нищо не е почувствувал. Той, който мислеше, че я познава!
— И ти не прояви нищо? Коя си ти? Или по-скоро кой съм аз, който нищо не подозирах?
— Дори и да не знаех за съществуването на автомата, мислиш ли, че нищо не бих отгатнала? Други неща щяха да ми отворят очите. Любовта не е сляпа, о, не!
— Защо не си ми казала нищо?
— Исках да те покоря, исках да ме обикнеш повече от своя собствен живот, повече от самия себе си, повече от собствената си дума.
— Обичам те безумно — каза той, притискайки я страстно към себе си.
— Не исках да ти говоря, преди да ми принадлежиш напълно, преди да ти стана необходима, за да мога да настоя пред теб да се откажеш от делото. Да, аз искам това. Аз искам да се откажеш от мечтата си, от плана си, от самия себе си.
Баронът е като гръмнат. Той не сънува! Той не бълнува!
— Какво казваш?
— Искам да се откажеш от дейността си. Изгори всичко, унищожи всичко, забрави всичко, бягай — казва Фредерика, треперейки цялата.
Баронът я отблъсва грубо. Тя залита и едва се задържа, за да не падне.
— Ти не знаеш какво приказваш — казва той троснато. — Защо да изоставя всичко?
Очите на Фредерика проникват като две ослепителни светлини чак в сърцето му. Той почти не може да ги понася. Те го изгарят, влудяват го.
— Защото ме обичаш и защото аз те моля за това.
За пръв път в живота си баронът мисли, че ще загуби ума си.
— Това е безумие — казва той, — ти си луда.
— Не, не съм луда, знаеш добре. Ако ме обичаш, откажисе.
— Ти си луда — повтаря той извън себе си, с разкривенолице.
— Не желаеш ли?
Той избухва в смях. При звука на този смях Фредерика чувствува, че умира.
— Никога! — казва той. — Не може да се поиска от един артист да пожертвува петото си действие.
Сълзи бликат в очите на Фредерика. Тя не може да се владее вече.
— Ако не го сториш, ти си подлец. Да изоставиш каузата си, значи сам да се погубиш, а ти се боиш да се погубиш. Подлец, страхливец, заешко сърце. Ето какво си! Боиш се от пропастта. Боиш се от бездната.
Всяка дума, която Фредерика произнася, удря върху гордостта на барона. Той я гледа със страшно лице. Дали ще я убие? Не, той се овладява, обръща се и се отправя към вратата.
Фредерика го гледа и изведнъж се спуска към него, успява да застане между него и вратата. Тя плаче с цялата си душа.
— Карл-Стефан, ако не ме обичаш вече, ще умра.
Той не може да устои. Грабва я отново в обятията си и я обсипва с целувки и ласки.
— Никога, никога няма да те оставя.
— Напразно се противиш — казва тя умолително. — Накрая ще бъдеш победен. По-добре е да се откажеш още сега. Защото по-късно и без това ще бъдеш принуден да го сториш и тогава ще бъде по-зле, отколкото сега.
— Мълчи, Фредерика — казва той. — Ще дойдеш ли тази вечер?
— Ще дойда.
— Ще свириш ли?
— Да, ще свиря.
— Добре тогава, върви, върви да се приготвиш.
Но той не може да я пусне да върви, целува я, притиска я до себе си, сякаш някакъв неясен инстинкт му казва, че това е за последен път, че ще я загуби завинаги!
Тази вечер Театърът на Бодезер е препълнен с най-отбрана публика. Няма нито едно свободно място. Виждат се много генерали, офицери от генералния щаб, министри, висши чиновници, индустриалци, най- видните представители на френската аристокрация, красиви знаменити жени. Местата, чиято цена представлява цяло богатство, бяха предварително ангажирани по личната покана на барон фон Вайзефорт. За да се сдобият с тях, хората прибягваха до унижение. Целият приход трябваше да бъде внесен в помощната каса на политическите емигранти от всички страни, завладени от Оста.
Париж присъствува, тласнат по-скоро от желанието да види и чуе Фредерика Илзен, отколкото поради патриотична солидарност. Тази непозната възбужда любопитство. Коя е? Осведомяват се. Една пианистка, която е пропаднала на конкурса на френското дружество за старинна музика, на който свирила някаква дреболия. Спомнят си сега. Мълвата твърди, че тя е последната победа на барон фон Вайзефорт, и това удвоява интереса. Той я чул на конкурса и въпреки шумното й проваляне я ангажирал като пианистка в Бодезер; сега той й доверява ролята на солисткав един от своите концерти, В който вземат участие само първостепенни артисти. Баронът е известен с взискателния си вкус. Никога изборът му не е бил оспорван. Той се е наложил от само себе си. Дали благодарение на своя усет е можел да открие у безличното момиченце истинския гений, незабелязан от взискателния и обработен слух на журито, или пък силата на зараждащото се и неотразимо чувство го е правела нечувствителен към музиката? Мъчно би могло да се отговори на този въпрос.
Първите поканени пристигат в единадесет часа. Баронът ги приема в салоните на замъка, където са
