Той не довършва фразата, Фредерика се изправя и с вдигната ръка се нахвърля върху барона. Но тя не може да направи никакво движение. Ръмжейки, фазолт скача върху нея с такава сила, че я поваля на земята. Главата й се удря в ръба на едно кресло, тя се отпуска с разкървавено чело и губи съзнание. Фазолт е готов да се хвърли върху нея и да я стисне за гърлото. Баронът му заповядва с рязък глас да се махне. Възмутен и груб, той пъди с ритник кучето, което пълзи пред него, скимтейки жалостиво. Баронът би го убил, ако имаше оръжие в ръката си. Напрегнал всичките си сили, той се овладява. Приближава се до Фредерика, коленичи до нея. Взема я на ръце и тръгва към вратата; щом стига дотам, той се обръща. Главата на Фредерика е отпусната на рамото му, хубавите й коси са разпилени, профилът й се откроява бледен и трогателен върху бялото сукно на смокинга му.
— Не се намери нито един от вас, който да я вземе под свое покровителство и да я защити — мърмори баронът със стиснати зъби, измервайки с поглед своите втрещени гости. Вие всички сте подлеци, простаци… фафнер, Фазолт!
Придружен от кучетата, които изтичват към него, прави полукръг и излиза.
Прекосява галериите и коридорите, пристига в хола, изкачва стълбите, продължавайки да носи товара, който не изглежда да му тежи. Вратата на стаята на Фредерика е затворена. Не е нужно да дава заповед, фазолт се изправя и с муцуната и лапата си натиска дръжката. Вратата сеотваря и баронът влиза в първата стая, после в спалнята. Слага Фредерика върху леглото и коленичи до нея. Любопитни, неспокойни, скимтейки, кучетата следят движенията му. Той разглежда внимателно раната. Тя е повърхностна. Костта не е засегната. Фредерика е загубила съзнание от удара и болката. Изпитва неизразимо облекчение. Съзерцава лицето, което е бледно като цвета на камелия. Дългите мигли хвърлят лека сянка върху бузите. Кръвта продължава да тече алена по челото й. Баронът гледа продължително с втренчен поглед тази кръв. Той прокарва ръката си по челото, става и звъни раздразнено.
Появява се Сузана. Струва й се, че ще падне назад от изненада, виждайки Фредерика просната, припаднала на леглото си, и до нея барона, придружен от фафнер и фазолт. Тя забравя да се поклони.
— Останете при госпожица Илзен и се погрижете за нея — казва сухо той, — тя падна и се удари. Ще извикам доктора.
— Добре, господин барон — отговаря Сузана, която е дошла вече на себе си. Смутеният й вид прикрива любопитството й. Баронът я стеснява. Преди да успее да направи малкия си поклон, той напуска стаята, придружен от кучетата.
След няколко минути докторът пристига с инструментите си. Той свестява Фредерика, превързва я и я заставя да си легне, предписва й няколко дни пълна почивка и си отива, след като й дава да пие някакво успокоително лекарство.
Баронът се е оттеглил в апартамента си. Той обхваща с ръка врата на Фазолт, гали го и му иска извинение, защото го е бил: най-верният му приятел, най-преданият, който би дал живота си за него. Фазолт го гледа с очи, изпълнени с възхищение. Той се вълнува и скимти, сякаш страда непоносимо, че не може да говори.
Времето се развали. Духа вятър. Разразява се буря. Дъждът удря в прозорците.
Въпреки наставленията на доктор Фроман, който същата сутрин й бе забранил да става, въпреки противопоставянето на Сузана, въпреки лошото време Фредерика става, скъсва превръзката си, хвърля я в един ъгъл на стаята, облича се и излиза. Навън тя диша по-спокойно. Най-сетне сама, най-сетне може да се движи свободно.
Недалеч от замъка някой изскача изведнъж зад чемшира край пътя, по който върви. Това е Себастиян. Невъзможно й е да го отбегне. Тя се приготвя да издържи тази среща. Отвращението, което той й вдъхва, е по-силно от всякога и в него се примесва и срам, да, срам, непоносим почти, защото е бил свидетел на нейното унижение от миналата вечер.
Себастиян много учтиво я поздравява. Той е любезен. Усмихва се. От тази усмивка тръпки полазват по гърба на Фредерика. Той говори за незначителни неща. Фредерика се мъчи да се измъкне незабелязано. Но не успява. Себастиян се изпречва по такъв начин на пътя й и така се преструва, че не разбира намеците й, че тя не може да се отърве от него. Той подхваща нови теми на разговор. Тя му отговаря. Ето го, че впива поглед в белега на челото й. Пита я дали се чувствува по-добре.
— Щом се разхождам, значи, че се чувствувам добре — отговаря сухо Фредерика.
С ръце, пъхнати 8 мушамата, тя навежда глава, за да се защити от вятъра и дъжда, и продължава да върви напред.
С няколко крачки Себастиян я стига и тръгва редом с нея. Именно тогава той й казва много нежно:
— На ваше място, госпожице, не бих останал тук. Бих напуснал Бодезер още тази вечер… Повярвайте ми, говоря ви като приятел. Вървете си… — продължава той, като иска да предотврати евентуално възражение от нейна страна. — Зная добре, че за това мислите от миналата вечер, но не можете. По-скоро мислите, че не можете. Вие сте прекалено честна. Касае се за връщането на една част от заплатата, която сте получили в аванс и която не притежавате. Но защо трябва да я връщате? Вярвате ли, че той ще се занимава с подобна дреболия? Не ще ви преследва за тези няколко банкноти, които не представляват нищо за него.
Себастиян се усмихва. Фредерика чувствува, че кипи от омраза.
— Виждам, че не искате — продължава младият човек. — Е добре, ако ми позволите ще ви авансирам тази сума. Вие можете, според желанието си, да я смятате като подарък или като заем, който ще ми издължите, когато ще ви бъде удобно.
Фредерика благодари учтиво на Себастиян. Тя предпочита да изпълни докрай задълженията си. Отколкото да сеобвързва с нови задължения, които няма да може да посрещне.
Себастиян скрива недоволството си. Той променя тактиката си. Почва да я съжалява, да съжалява за случката, за страданията й. Бодезер не е място за нея, за едно младо момиче, тъй изискано, гордо, изтънчено.
Фредерика му благодари за грижите. О! Себастиян би искал да я отстрани от Бодезер! Ще почака малко! Нека продължи да говори, за да вникне по-дълбоко в мисълта му!
Себастиян се въодушевява. Тонът му става укорителен. Не разбира нищо! Не ще търпи да я оскърбяват публично? Няма гордост? Ако бяха обидили него така, както обидиха нея, той отдавна би напуснал това място… Тя можа да види на какво е способен „той“. Когато е разярен, неговата лудост не познава граници. И още! Това, което тя бе видяла, е нищо в сравнение със сцените, на които Себастиян е присъствувал. Той предпочита да ги премълчи.
Това разпалва любопитството на Фредерика. Тя страда ужасно. Иска обаче да изслуша Себастиян докрай. Да го застави да говори най-сетне, за да може да научи от него колкото се може повече нещо за барона.
— Вие, господине, сте странен човек — казва тя. — Зле сте подбрали професията си. Мястото ви не е тук като секретар на барон фон Вайзефорт, по-скоро би трябвало да бъдете в някой международен комитет, бихте могли да се посветите в защита на застрашената добродетел.
Ярост обхваща Себастиян. „Благотворителното дело“ на барона има положително хаплив език. Господарят не греши, като казва, че тя е умна; човек не би казал това, когато я види пред себе си мълчалива, стеснителна, трепереща, смаяна като птичка!
Но Себастиян се владее. Той по един или друг начин трябва да я накара да напусне Бодезер или трябва да бъде обесен. Наистина нямаше смисъл да става секретар на барона и негова дясна ръка, ако не може да успее в една толкова проста работа. Необходимо е да се прибегне към големи средства.
— Вие не познавате барон фон Вайзефорт, госпожице — казва той с доверчив тон. — Той никога не е обичал. Жените са в ръцете му като мек восък, който той мачка според каприза си, за да ги накара да играят ролята, която му се нрави. Той се забавлява, като гледа докъде отиват те, и не скрива досадата си от това, че епилогът е все един и същ; най-после те се хвърлят в обятията му. Нали го чухте? Той ги изоставя веднага щом като е получил от тях това, което му е нужно, не чрез насилие и груба сила, освен ако тесамите желаят това, а с усмивката, която вие добре познавате, и чрез властта на своя дух, това, което той нарича солта на съществуването, пароксизма на живота. Той е разкъсван от жажда за власт. Всички същества трябва да се подчиняват на волята му и когато ги има в краката си, той ги изоставя, равнодушен, уморен и отегчен, ако човек се осмели да се оплаче.
И Себастиян разказва неясно за някаква артистка, певица от Театъра на Бодезер, която била лудо
