отривист.
В ъгъла, с лице, изкривено от сребролюбие, една жена се възхищава на една от най-хубавите перли на колието.
Тази гледка предизвиква някаква внезапна промяна в настроението на барона.
Той става, взема от масата един тежък свещник, издига го над главата и крещи:
— Всички вън, кучета такива… Вървете си или… Гостите за миг го изглеждат слисано и като виждатлицето му, отдръпват се в началото бавно, после все по-бързо и бързо, докато най-после излизат, блъскайки се, с ужас в сърцето. За миг залата се изпразва.
Баронът хвърля с всички сили свещника върху килима, сяда, изважда кърпа, изтрива челото си и се оглежда наоколо. Фредерика, коленичеща на другия край на масата, плаче тихо; раменете й се тресат от голяма скръб. Лицето на барона издава разстроеност. Един слуга вдига свещника и го поставя на поставка. Почти всички свещи са счупени. Той изгасва тези, които горят още. Музикантите довършват квинтета. Не за пръв път присъствуват на подобна сцена. Получили са заповед да продължават да свирят каквото и да се случи. Невъзмутими, те акордират инструментите си и почват наново да свирят. Музиката прозвучава. Пак Моцарт — концерт за цигулка и оркестър.
Цветята са извехнали. Копринената дантелена покривка, изцапана с вино, разляно при бъркотията. Виси на единия край на масата. Свещите на полилей и на стенните лампи гаснат една след друга. Димът им се носи из въздуха. Скоро ще остане само една свещ. Колко време още гори тя? Със сгърчено лице баронът е втренчил поглед пред себе си. Фредерика не мърда. Идваща от някакъв друг свят, музиката разгъва прекрасните си хармонии.
Някой повдига Фредерика, завежда я грижливо до стаята й. Слага я на леглото и й дава да пие нещо. Когато на другата сутрин се събужда, тя усеща неприятен вкус в устата си.
За миг сцената от миналата нощ възкръсва в паметта й. Изведнъж тя скача. Да замине, да замине, на всяка цена. Той хвърли перлите и се забавляваше, като ги гледа как се унижават да ги събират. Той чувствуваше нужда да вярва в падението на човека, да го докаже сам на себе си. Иначе не би могъл да стори това, което направи. Презрението на човека му е необходимо, на него, който злоупотребява с човека… А една жена извика: „Тя е влюбена в него, тя го обича, ревнува, колко е смешно, просто да умреш от смях.“ Да, тя каза това пред него и пред всички. Като нажежена игла, като безмилостен камшик този спомен я шиба, преследва я, кара я да бяга.
Тя набързо се облича, грабва палтото си. Втурва се в галерията, спуска се тичешком по голямото стълбище и стига до хола. По плочите отекват твърди стъпки. Той е. Той се приближава към нея. Хваща я за ръката. Гледа я. Тя се срамува, умира от срам.
— Къде отивате?
— Отивам си.
— Останете — казва той повелително.
— Не.
— Да, останете, аз искам това.
— Не.
Без да пусне ръката й, той й хвърля пронизващ поглед:
— Трябва ли да ви помоля още веднъж да останете? Наистина ли искате да заминете? Ако искам да останете, вие ще останете. Трябва ли да кажа това, което е необходимо, трябва ли да изрека думите, които ще ви накарат да останете. Трябва ли да ви направя това удоволствие? Вие ще останете, стига само да си дам тоя труд.
— Предпочитам да умра — казва тя със стиснати зъби. Той отпуща ръката й. Усмихва се. Погледът му нановоя пронизва. Тя трепери под този поглед. Чувствува това, което ще й каже. Той няма да го каже. Не е толкова лош, толкова безмилостен, толкова омразен, за да го каже.
— Вие не си отивате — казва той, — вие бягате от мен. Страх ли ви е? За малко щях да повярвам, че тази жена в павилиона е казала истината!
Той каза това, осмели се да го каже!
— Тя излъга — крещи Фредерика извън себе си. — Впрочем, да имах и най-малко чувство към вас, това, което видях вчера, би било достатъчно, за да ме излекува окончателно. Вие ме отвращавате!
Една страшна светлина блесва в очите на барона. Той се отстранява от нея.
— Както обичате — казва ледено той. — Мисля, че ви внесох в аванс заплатата за шест месеца. Вие сте тук само от четири месеца. Ще си тръгнете след два месеца и половина, не по-рано. Очаквам, че вие честно ще изпълните задълженията си. Разбрахме ли се?
Тези негови думи удрят като камшик Фредерика. Тя се изправя с искрящи очи.
— Разбира се — отговаря тя.
— Добре. Довиждане, госпожице… Той се покланя и влиза в стаята си, блъскайки силно вратата след себе си.
Вечерта баронът моли Фредерика да вечеря с него. Под учтивата покана се крие категорична заповед. Тя се подчинява. Тази сутрин той не й ли даде да разбере, че е на негово разположение и че се държи с нея като с платен работник?
Приема я привидно най-учтиво. Посочва й едно кресло от дясната си страна и я моли да седне.
Тази вечер тя е единствената жена.
Поканените са офицери от авиацията и артилерията. По време на вечерята мнозина от тях се оказват индустриалци. С болка Фредерика се мъчи да отгатне дали това са предатели или само пеперуди, привлечени и заслепени от въздействието, което баронът упражнява върху всички, които го приближават.
По обичая донасят две табуретки, които поставят отстрани на креслото на барона, и кучетата, по даден знак на господаря си, заемат местата. Фафнер отляво, Фазолт отдясно; на другия край на масата седи Себастиян.
Вечерята, както винаги, е превъзходна. „Подбрани ястиета, готвени от дявола за неговите любимци“, казва един от сътрапезниците, смеейки се. Баронът се усмихва, но отказва почти всички блюда.
На Фредерика гърлото й е свито и тя прави усилия да преглъща всяка хапка. Трепери вътрешно. Той я бе накарал да дойде само от някакъв каприз, за да покаже, че има власт над нея, и защото не може да понася да му се противопоставят.
Раздразнен е и в лошо настроение, макар и да се прикрива. Фредерика чувствува това. Чертите му са неуловимо изопнати и от време на време проблясва в очите му. Гласът му, лицето, движенията му издават преднамерена дързост, сдържана буйност, жестока ирония и пренебрежителна любезност.
Както винаги разговорът се върти около политически теми. После баронът минава към въпроса за жените и любовта. Поканените са завладени от чара на барона и техните светещи от любопитство погледи са отправени към горния край на масата. Фредерика се държи изправена и не губи нито за миг самообладание.
Баронът говори за значението на греха в любовта. Според него грехът е на изчезване. Свенливостта — също. Тя не изключва сладострастието. Напротив, свенливостта е същината на любовта, тя й придава онази прелест, която я прави сладостна и неотразима.
Достигнал до тази точка на разговора, той се спира, обръща се към Фредерика и я гледа продължително. Погледите им се срещат. Фредерика се овладява. Наблюдават ги с любопитство. Всички разговори престават. Предчувствуват, че нещо ще се случи, и очакват в трепетно мълчание.
И изведнъж, по такъв начин, че никой не пропуска и най-малката сричка, баронът пита Фредерика с тон, в който се примесват буйност, ярост, скрита заплаха и някаква тайна наслада:
— Колко любовници сте имали досега?
Гръм поразява Фредерика. Тя го гледа втренчено, неспособна да отговори, с пламнало лице, пребледняла, с разширени очи, пълни с мъка, изненада и упреци.
Той не извръща очи от лицето й, усмивка на мрачно задоволство преминава по устните му, после, като се обръща към гостите, посочва я с дясната си ръка и казва:
— Млади хора, вижте тази руменина… Този от вас, който може да каже защо госпожицата се смути, ще се покаже много ловък. Що се отнася до мен, аз се отказвам. Дали руменее, защото е имала любовници, или обратното, защото никога не е имала такива. Хитър би бил този, който би могъл да отгатне… Същите…
