избухва в смях.
— Това ли е всичко, което господарят казва за розата?
— Не, не е всичко… Той прибавя още: „Една роза, какво по-красиво, по-прелестно, по-замайващо! Аз съм влюбен в розите. Помисли. Себастиян, какво представлява животът на една роза. Тя живее само за да ни омайва с формата си, багрите си и преди всичко с мистерията, която съдържа аромата й. От момента на цъфтенето до окапването на листата тя не престава да излъчва опияняващото си ухание. Това е безгранична всеотдайност, безпределно подчинение, любов… Тя се задоволява да бъде това, което е. Тя не иска да бъде нищо друго! И именно с това тя ни завладява, прави ни неин роб…“ Веднага щом чух да говори за нея, станах недоверчив. Той не ми съобщи за пристигането и. Бях поставен пред свършен факт. На два пъти го молих да я върне. Осмелих се да направя това и се учудвам, че все още съм в Бодезер. Недоверието и омразата ми, която изпитвам към нея, му се нравят, но не зная защо. В деня на пристигането й, щом колата спря пред площадката и тя стъпи на първото стъпало, гарванът изграчи. Това ме порази. В същото време една струна от страдивариуса се скъса и венецианското огледало в белия салон се спука на две от горе до долу…
Именно за нея говори Себастиян! От известно време тя предчувствуваше това. Значи нея обича баронът! Възможно ли е? Истина ли е? Фредерика остава сломена. Тя слуша слисана, объркана, очарована и отчаяна Себастиян, който продължава да говори. Слуша като през мъгла:
— Щом останахме сами, аз му разказах тези три малки случки. Обърнах му внимание, че това са предсказания, които той трябва да има предвид, че трябва да я върнем, че тя ще го погуби и заедно с него ще погуби всички нас. Той ми каза, че съм суеверен, че съм по-лош от една селска клюкарка, и ми заяви, че ще бъде твърде интересно зрелище да се види как една жена ще погуби барон фон Вайзефорт и че ще бъде забавно да се присъствува на това зрелище; той не искаше да пропусне и най-малката подробност на тази комедия и следователно госпожица Илзен трябваше да остане в замъка… Той е луд… Друг път, когато пак повдигнах въпроса, той ми отговори, че любовта му е също така необходима, както въздухът, който диша, че не може да живее без любов, че откакто я обича, откакто тя е в неговата власт, достатъчно е да направи един знак, за да бъде тя негова, умът му и всичките му сетива работят с удвоена бързина, острота, яснота, че има нужда от музика и любов, за да работи, за да твори, да скицира плановете си… И когато мисля за всички онези гениални идеи, които напоследъкса му дошли наум, откакто тя е тук, за всичките му успехи, за смелите му начинания, от които човек потръпва, дори ние, принуден съм да одобрявам и да мълча…
Достигнал до тази точка на изповедта си, Себастиян поглежда часовника си. Той внезапно променя разговора.
— Лео, часът е четири. Шефът те чака в четири и половина. Добре, че дойде по-рано, за да можем да си поприказваме. Нито дума да този разговор… Ще те държа в течение… А сега да вървим! Иди да му покажеш статистиката на чиновниците от РТТ, на секретарките и надзирателките, които са пленени от русите зигфридовци, образуващи това, което той нарича шестата колона, и които са готови заради чара на любовта да изневерят… Това ще му се стори забавно…
Двамата млади хора се отдалечават. Шумът от стъпките им заглъхва.
Фредерика изпитва крайна възбуда, последвана внезапно от силен душевен отпадък; струва й се, че умира. Той я обича! Възможно ли е това! Не, не е възможно! Впрочем, самият Себастиян й го е разкрил. Тя също го обича, обича го от първия ден, да, от деня, в който бе влязла в замъка и бе срещнала погледа му. Той я обича до такава степен, че Себастиян се страхува от последствията на това чувство за организацията, която той ръководи. Но ако я обича, достатъчно ще бъде да го помоли да се откаже от делото си и той ще се откаже, защото тя ще поиска това!
Извън себе си, обзета от неописуемо вълнение, Фредерика има чувството, че е намерила разрешение на въпроса. Облекчението й е огромно. Плаче от щастие. Нито за момент не се съмнява, че ще успее.
Баронът приема сега в осмоъгълния павилион, построен около френската градина, под зелените кичури на кестените.
От стаята си Фредерика забелязва осветените прозорци и се вълнува защо не участвува в празника.
Само да зърне за миг барона! Тя слиза в парка, отправя се към павилиона, скрива се зад дърветата и гледа.
Около една овална маса са насядали двадесетина поканени, жени и мъже, всички във вечерно облекло. Блясък, свещи, цветя, кристал, сребро. Блюда вина, ликьори. В замъка облеклото на гостите е безупречно. Тук царува лека разпуснатост. Сътрапезниците са весели, пияни, шегуват се невъздържано.
Баронът е запазил своето обичайно изражение, което съхранява при всички обстоятелства.
Малък оркестър свири върху един подиум. Той изпълнява един Моцартов квинтет за цигулка, пиано, виолончело и флейта. Долавяйки тази музика, Фредерика чувствува, че сърцето й се къса.
Баронът изважда наниз перли от джоба си, издига го и нанизът блести на светлината. Казва нещо, което Фредерика не може да чуе. Сътрапезниците ръкопляскат възторжено.
Той прави знак да млъкнат. Настава тишина: усмивка се плъзва по устните му, произнася бавно няколко думи и млъква:
Колебание се чете по лицата, но ето че една жена отмята главата си назад, избухва в смях и скъсва презрамките на роклята си.
Фредерика разбира. С един инстинктивен устрем тя се впуска в стаята и се изправя трепереща срещу барона, който е на другия край на масата.
— Не, не, не — крещи тя.
Тя не намира други думи, за да изрази негодуванието си, палещото чувство, което я завладява. Гостите я гледат с недоумение. Баронът става и я поздравява.
— Добър вечер, госпожице — казва той.
— Не — повтаря Фредерика и гласът й замира в гърлото.
Баронът небрежно подхвърля колието в ръката си. Постепенно една бегла усмивка се появява на лицето му, докато в погледа му светва някакъв тревожен блясък.
— Непредвидена намеса, която авторът на комедията не е предполагал и която й придава неочаквана прелест — казва бавно той… — Дължим ви благодарност… И така, госпожи, да скъсам ли връвта?
— Да — викат те.
— Не — казва Фредерика с нисък глас.
— Предполагам — обръща се баронът към Фредерика, — че вие имате намерение да обясните на тези дами, да ги накарате да се откажат от играта, която им предложих… Нека чуем предварително гласа на добродетелта. Съгласен съм. Говорете… Даваме ви думата… Кажете това, което чувствата ви диктуват… И събраните ще отсъдят. Ето колието, от което всяка една дама, при известно условие, ще може да спечели една перла… Хайде, чакам ви, нищо не казвате… Вярвам във всемогъщата сила на доброто, честта и добродетелта, на която човек не може да устои.
Гостите се усмихват, Фредерика цялата трепери. Тя гледа с широко разтворени очи. Себастиян е излъгал, той греши. Баронът не я обича. Ако я обичаше, не би постъпил така! Тя отваря уста; напразно, невъзможно й е да произнесе нито дума, когато една полупияна жена се изсмива рязко и се провиква:
— Гледайте впрочем, тя е влюбена в него. Тя го обича, тя ревнува, да се пукне човек от смях. Тези думи предизвикват буен смях. Фредерика пребледнява. Всичко се върти около нея. Тя полита и се хваща за масата. Баронът я гледа. Ако съществува поглед, който да пронизва сърцето и душата на хората, това е наистина неговият.
А жените изпълняват условието. Алчно и неспокойно стадо. Те дебнат онзи миг, когато баронът ще им хвърли перлите, както е обещал, ако те се подчинят. Той скъсва връвта на наниза, хвърля в стаята малките лъскави перли, които падат, подскачат с лек шум и се разпиляват на всички страни.
Фредерика избухва в ужасен плач.
Жените се нахвърлят. Това е едно лудешко втурване, викове, блъсканица, неповторима бъркотия. Баронът, който е седнал наново в креслото си, съзерцава сцената. Лицето му изразява някакво иронично, горчиво и тържествуващо задоволство.
— Зрелище на човешката природа без маска — се провиква той и избухва в смях, странен смях, къс и
