Фредерика благославя полумрака, който й позволява да скрие лицето си. Тя става. Той загръща раменете й с наметката. Когато стига до вратата, тя се старае, както обикновено, да хвърли поглед към работния кабинет на барона, за да не привлече вниманието на Краген. Видът на проснатото върху масата тяло я кара наново да загуби самообладание. Тя се съвзема, обръща се към Краген, поруменява, за да види той, че се срамува от любопитството си, и го пита, продължавайки да върви:
— Не сте ли уморен, господин Краген, вие оставате всяка вечер толкова до късно?
— Свикнал съм, госпожице.
— Сутрин рано ли ставате?
— Невинаги.
Зает с отговора, краген минава покрай вратата на барона, без да погледне. Фредерика постига целта си. Той всеоще не успява да види, че автоматът е развален. Тя е сигурна в това, защото в критичния момент не го изпуска от очи.
Докато преминават коридора и изкачват голямата стълба, тя продължава разговора.
— Не е ли много тежък този свещник?
— Не.
Тя чувствува, че би могла да го носи само с две ръце.
— Защо няма електричество?
— Господин баронът предпочита светлината на свещите.
— Вярно е, това е много по-красиво — тя също предпочита светлината на свещите. — Сигурно в замъка се изразходва грамадно количество свещи?
— Доста — отговаря Краген.
— Каква работа е да се сменят и почистват свещниците!
— Да — казва Краген. — За щастие прислугата е многобройна.
Ето и стаята на Фредерика. Тя пожелава лека нощ на Краген и се прибира. Без съмнение сега Краген слиза, за да скрие автомата. Ще го намери повреден, неработещ. Ако не се усъмни, че госпожица Илзен е забелязала случилото се, той веднага ще се успокои. Тя не прояви никаква изненада, минавайки покрай вратата, хвърли поглед към стаята. Само се смути и изчерви, както винаги, защото не може да овладее палещото си любопитство към господин барона. Автоматът, и Краген благославя Бога за това, се е развалил, докато той я е придружавал до стаята и слизал обратно по стълбите.
За няколко секунди тя се съблича, изгасва светлината и се хвърля в леглото. Ето я сама, най-после сама и на тъмно. Никой не може да я види, нито да я чуе.
Трепет разтърсва цялото й тяло, от главата до петите, без да може да се овладее. Хаос цари около нея. Би желала да извика, но не може. Но внезапно, като светкавица, една мисъл изниква от глъбините на съзнанието й. Нещо се люлее, разпада се у нея. Това, което долавя, което предчувствува и причинява едно сътресение, е още по-страшно от онова, което е изпитала при откриването на автомата.
Да, това е! Това е! Тя нито за миг вече не се съмнява. Вярно е! Напълно е уверена. Всичко може да се обясни, всичко е ясно като бял ден. Колко е била глупава, сляпа, глуха, че по-рано нищо не е видяла и разбрала. Да, положението на барона, книгата му, автоматът, разговорите, които бе чула на масата и във фоайето на театъра, чийто странен характер сега разбира с цялата яснота, сцените, на които е била свидетелка, независимо от желанието си, поведението на Себастиян, враждебността му, също и на графинята, на част от оркестъра, на младите момичета, които се държат пред барона като пред някакъв страшен началник, който ги омайва и им вдъхва някакъв горещ фанатизъм, изисква от тях подчинение и сляпа преданост; всичко това, което тя долавя 6 природата на барона, безграничната му смелост, презрението му, иронията, неотразимото магнетично въздействие, което упражнява върху всички, самоувереността, самообладанието, силата и проницателността на ума му, енергията и необузданата му воля, буйността на страстите, способността да се прикрива, обаятелните му обноски, високомерието, дори обожаването на музиката и най-сетне скритата наслада от превъзходството над другите, всичко това се свързва, сглобява се като елемент на някаква тайна, за да покаже по един неоспорим, абсолютен начин, че баронът не е политически емигрант, нито германски патриот, нито неуловим неприятел на хитлеристка Германия; баронът е шпионин, предател, агент на Гестапо, член, не, повече от член, шеф на петата колона във Франция, на тази пета колона, чиято дейност, методи и цели той по такъв поразителен начин разкрива в книгата си. Именно той е този, който организира вътрешното разпадане на Франция, за да може тя да се сгромоляса като проядена от червеи постройка в момента, когато Германия ще я нападне.
Преди всичко не трябва да пада духом, да не се издава, да бъде спокойна, да не вика. Тя не иска да припада, да полудява, да се разболява!
И в същия момент Фредерика разбира, че Франция е загубена, защото именно той подготвя провалянето й. Той не може да не успее! Франция е изгубила войната. Достатъчно е само да си го представиш него и всичко, на което е способен! Това е даденост, която се налага и побеждава.
Тя не може да се въздържи да не изпитва към барона безкрайно възхищение, а при мисълта за неговото превъзходство — някаква зловеща гордост.
Той го бе казал сам първата вечер, когато я покани на вечеря, че Франция не може да се противопостави на Германия, защото се намира в положението на жена, неможеща да устои пред мъжа, който я желае, защото самата тя тайно желае да му принадлежи. Той го каза. Не играеше, не се шегуваше. Мислеше го. Всички освен нея го бяха разбрали! Всички го знаеха, всички бяха посветени в тайната.
Оркестърът, най-добрият в Европа, Театърът на Боде г зер, това чудо на изкуството, всичко бе само фасада, една хитро стъкмена фасада, чудесно измислена и осъществена, зад която, прикрита, се простира дейността на барона и на агентите му. В същото време тя превъзходно задоволява страстта му към музиката. Тази двойственост, вместо да му причини глуха болка в душата, му харесва, забавлява го. Той се чувствува над другите и изпитва едно изтънчено, остро и сладострастно удоволствие.
Част от музикантите на оркестъра са невинни. Другите, мнозинството, са шпиони. Сега тя разбира държанието им, презрителния им вид, чувството им за превъзходство, погледа им, същевременно смутен и нахален. Те се страхуваха от нея, страх ги беше да не отгатне нещо и се сърдеха, че баронът я държеше в неведение и я покровителствуваше…
Това беше ревност, един вид духовна ревност… Благодарение на пътуванията на оркестъра, които ставаха по един грижливо изработен план, според нуждите на тайната организация, музикантите проникват във военната зона и вършат наблюдения от голямо значение и под предлог че изпълняват пред войниците най-хубавата музика в света, влизат във връзка със съучастниците си.
Това е гениално, просто, но чудесно измислено! И Фредерика почва да се смее, пребива се от смях, плаче от смях. Бертран Алг също не можа да се въздържи да не избухне в смях, слушайки диригента да приказва за честност, откровеност чистота и невинност!
Фредерика се овладява. Изтощена е. Обясняват се враждебността на Себастиян, на графинята, презрението им. Вземат я за патка, за съвършена глупачка и в същото време ги е страх от нея да не открие, да не научи. Себастиян е дясната ръка на барона. Графинята е неговият зъл гений. Нейната красота и чар са предназначени да привличат в мрежите на барона избраните жертви, да ги омотаят, да ги пленят, да направят от тях предани на плановете му същества. А книгата му! Как е посмял да напише такава книга? Да разкрие подобни неща! Каква дързост, каква луда смелост! Това е най-смелият му удар, най-лудата му постъпка.
Зигмунд Фриде не знае нищо. Фредерика би могла да се закълне. Една непоносима болка свива сърцето й… Баронът лъже най-добрия, най-откровения, най-благородния човек! Но не е достатъчно! Лъже също и доктора, един добряк. Мести ги като пионки върху шахматна дъска. Може би те са най-ценните му фигури. Обаче това не му пречи да цени науката на доктора, подигравайки се на простодушието му, и да почита, искрено да обича Зигмунд Фриде. Той обича действителността. Защото от тази действителност се ражда онова духовно напрежение, което поддържа вкуса и изостреността към силните усещания, чувствата, мислите.
Кой е той? Много по-опасен, отколкото би могла да си го представи. Той е двойствен, омразен. От хората прави предатели и когато някой стане предател, той отказва да му стисне ръката, презира го. Презрението на всички по света не би било достатъчно за него, за да смаже предателите. Всички тези хора, които посещават Бодезер и се опияняват от разточителното му гостоприемство, тези хора, чиито ръце дори не желае да стисне, те са предатели.
