малкото пръстче, за да го привлека.
Когато Зигмунд Фриде не успява да изтръгне от оркестъра търсения ефект, той се впуска в безкрайни обяснения. Диригентът обяснява, че съвършеният тон е неразделен от вътрешното благородство. Дребнавостта, завистта, неискреността, себелюбието, егоизмът, нелоялността се отразяват на цигулката, у челото, флейтата, както и на гласа и пораждат твърд, метален и бездушен тон. Благородството, пожертвуването, предаността, скромността, чистотата създават величието, дълбочината, същността, мекотата и нежността, това затрогващо качество, което докосва дълбочините на душата и я издига до екстаз.
Фредерика слуша със светнали очи и когато настъпва нейният ред да свири, тя надминава себе си.
Зигмунд я гледа с нежност, във фоайето баронът идва при нея и докато тя прави всичко възможно, за да скрие вълнението си, той й казва в присъствието на осемдесет чифта очи, горящи от любопитство, че тя представлява едно доказателство, че теориите на големия майстор са точни. Зигмунд Фриде я обича, тъй като тя е живото въплъщение на идеите, които са негова плът и кръв. Да, една минута Бах и Моцарт, изпълнени от нея, е по ценна от един бурен живот, изпълнен с блясък, задоволени амбиции, безусловно могъщество.
Погледите на графинята, Себастиян и на неколцина музиканти са насочени отново към нея, някакви неопределими погледи, Фредерика се пита какво означават те и не успява да си обясни.
Поведението, което възприема една част от оркестъра спрямо нея, е единствената сянка по време на репетициите. Вероятно само тя е забелязала това — едно тъй дръзко любопитство поради това, че е постоянно, някакъв страх, някаква неприязненост, която не може да се обясни, презрение. Да, те я презират. Гледат я отвисоко с някакво превъзходство, което изглежда крие тайна, в която тя не е посветена, нещо, което, я изключва, като някакво опасно същество, не само опасно, но и глупаво.
Тя едва запазва самообладание, когато, събрани на групи, те я дебнат с унищожителни погледи. През нощта тя ще види насън тези очи и това ще бъде истински кошмар!
Понякога тя смята, че е луда, че е оставила да бъде увлечена от въображението си.
„Те ми завиждат“, мисли сломена тя.
Фредерика не може да повярва, че има толкова дребнави чувства у такива артисти…
Вечерта гостите на замъка, Зигмунд Фриде, поканените френски офицери, няколко музиканти и музикантки от оркестъра, се събират на вечеря около голямата маса в хола.
Той е осветен със свещи. Кристалите и среброто блестят. Силен аромат се носи от сложените на масата цветя.
Баронът седи в креслото с високо облегало, графинята е от дясната му страна, а Фредерика — от лявата. Той е облечен в безукорно бели дрехи, върху които се откроява само черната му връзка. Щастлива. Фредерика го поглежда крадешком. Най-после тя може да го съзерцава такъв, какъвто са го описали светските списания. Не е разочарована. Той е много по-необикновен, отколкото тя си въобразяваше, и главата й се замайва.
Донасят две много ниски столчета, които поставят от двете страни на креслото на барона. Той удря с ръце и Фафнер и Фазолт се качват на табуретките. Личи си, че са свикнали. Любопитни, умни и тъжни, техните кръвожадни и изящни глави се издигат над масата. Сякаш нищо не пропускат от това, което става около тях.
Вечерта е отлична. Ястията са подбрани и изискани. Вино се лее в изобилие. Леко опияняване се носи във въздуха. Графинята, по-красива от всякога, носи блестящ тоалет. Скъпоценностите по главата, врата, китките и ръцете й блестят. Докторът разговаря сияещ. Тънка усмивка играе върху устните на Себастиян и Фредерика, забелязвайки я, изпитва чувство на отвращение.
Баронът седи изправен в креслото си. Той яде малко, в замяна на това пие много. Има студен израз на лицето си, неуловимо подигравателен. Малко е блед, в очите му проблясват искри, на устните му трепти иронична усмивка. Има нещо, което забелязва, което само той знае, нещо, което предизвиква у него лудо задоволство. Фредерика не знае какво именно.
От време на време той хвърля на кучетата парчета месо, което те сграбчват с шумно тракане на челюстите. Всеки път Фредерика подскача. От това движение се излъчва нещо изтънчено и страшно, което тя не може да си обясни. Толкова ли много обича кучетата си, че даже на масата, когато има гости, не може да се раздели с тях? Или пък налага присъствието им, за да изтъкне презрението си към хората, което изглежда безкрайно?
Говорят за политика, за войната, музиката и любовта. Фредерика следи разговора и с озарени от интерес и повишено любопитство очи не пропуска нито дума.
Баронът излага принципите, чрез които се управлява съвременна Германия. Нейният идеал е силата, а идеалът на силата е могъществото. Добро е онова, което осигурява и засилва могъществото, зло е всичко, което може да го разклати, и той се обръща към Фредерика и я пита какво мисли по този въпрос.
В залата настъпва тишина.
— Нито Бах, нито Моцарт биха мислили така — казва Фредерика смутено, като се мъчи да овладее гласа си. — Това е грубо и първобитно.
Тя е смаяна от изумлението, което предизвика.
Но отговорът й харесва на барона. Сякаш реакцията на поканените засилва неговото удоволствие. Той гледа Фредерика с горд и доволен поглед и не позволява на прислужника да й налее трета чаша шампанско. Тя се противи. Не е добре за нея да пие много, казва той. Не бива да свиква на лоши навици в Бодезер.
Броил е чашите шампанско, които съм изпила, си мислеше Фредерика извънредно щастлива. Това внимание на барона я опива повече, отколкото, ако беше изпила тридесет чаши от искрящото вино.
Като милва небрежно Фафнер и фазолт, които скимтят от удоволствие, баронът забелязва, че светът посрещнал войната като събитие, което го е изтръгнало от хроническата му скука. До такава степен този свят бе преситен от наслади, че беше стигнал до крайно отвращение. От много удоволствия светът бе станал садист и мазохист и беше принуден да търси все по-силни усещания, за да се убеди, че все още живее и че сетивата му не бяха съвсем притъпени. Той се стараеше само към това, което дразнеше и гъделичкаше нервите му. Войната беше дошла, за да внесе у хората и в живота им едно приятно разнообразие сред мирното еднообразие, защото тя е интересна и вестниците са препълнени със сензационни факти. В момента обаче масите са разочаровани. Нищо не става. Стигнали сме до смешна война. Нито едната, нито другата от воюващите страни смее да напада, но това ще стане, и то по-скоро, отколкото може да се очаква.
Гостите се усмихват и хвърлят пронизващи погледи, Фредерика потреперва.
Пламъкът на свещите блести спокоен и мек върху свещниците, Фредерика е твърде чувствителна към тази мека светлина. „Те са чужди на този свят, в който светят“, мисли тя като насън.
— Не зная дали франция ще бъде победителка — продължава баронът.
— Какво? — Фредерика вдига към него разширени от страх очи. Той я поглежда и се усмихва.
— Не, наистина не зная дали Франция ще бъде победителка — казва той. — Не говоря, разбира се, за превъзходството във въображението й и разликата в потенциала, защото може да се предвиди в чия полза равновесието ще се наруши. Не, не се касае за това… франция прилича на жена, упорствуваща пред мъжа, който я обича и желае. Тя е заслепена от германската сила, подкрепена от една светла вяра, от един математически ум. Чувствителна франция несъзнателно жадува за тази сила. Тя се страхува от нея, но същевременно се възхищава и я зове. Любовта е, която се стреми към силата, към ума. Докато Германия е жадна за тази любов. Франция няма да се бие с истинско, дълбоко убеждение. Тя ще се излъже, като жена, която не може повече да се противопоставя на един мъж, когото желае. В даден момент Германия ще се втурне срещу франция като към любов. Франция е Изолда, Германия — Тристан.
Гостите са леко развълнувани. Баронът ги очарова. Музикантите, Себастиян и графинята се усмихват.
— Господин барон — провиква се докторът, вие обичате парадоксите. Теориите ви са много привлекателни. За пръв път чувам да се говори за законите на симпатията и антипатията, или ако искате, за половото привличане и отблъскване между държави и народи.
