сцена. Оживлението, смеховете, музиката, светлините са изчезнали, сякаш някаква магическа палка ги е унищожила. Тези десет дни бяха сън. Тя беше сънувала и сега се събужда. Но не, след няколко седмици Зигмунд Фриде и музикантите му ще се върнат и всичко пак ще се възроди…
Тя е изтощена. През цялата седмица е спала само по няколко часа на нощ, и то след два или три часа след полунощ, и е ставала в шест, седем часа сутринта, без да може по-дълго да спи от нетърпение пред новия ден.
Тя си ляга веднага след вечерята и потъва в сън.
Тази нощ тя сънува. Някакъв кошмар я събужда, вцепенена от ужас. Сънят й е тясно свързан с войната. Той е ясен, но необикновен. Тя не го разбира.
Тя, Фредерика Илзен, е някакъв френски началник, който пази с малък гарнизон някаква крепост край морето. Крепостта е дървена. Тя няма дълго да устои на нападението на германците. Никой не знае дали нападението ще се извърши по суша или по море.
Началникът на германците е много близо до нея. Той я обича, а и тя също го обича и мрази. Той е някакво всезнаещо същество, ясновидец, който всичко знае, всичко разгадава, някакъв демон. Тя не смее да остане в негово присъствие, защото й се струва, че погледът му прониква през черепа на главата й, през тялото, чете мислите в сърцето й като в отворена книга, узнава плановете на французите и по този начин тя, без да иска, ще издаде своите.
Изведнъж се намира в командния пост на германците. Началникът е там. Леденостудена е към него, но чувствува как някаква могъща, непреодолима сила я тласка към него. В упоритостта срещу тази любов има нещо раздиращо, но и нещо, което граничи с екстаз.
От него научава, че ще атакуват крепостта откъм морето и тя побягва, за да предупреди гарнизона. Преследват я. Ето я под закрилата на крепостта; преминавайки през оградите, тя затваря вратите след себе си, редица врати, безкрайна редица врати. С отчаяние вижда, че дървените стени и тези врати няма да устоят на първото нападение. Всички защитници са вече на крак, въоръжени, на пост, на пост зад всяка бойница, зад всяка кула.
Откъм морето се показват неприятелските кораби, цепещи вълните със замайваща бързина, като оставят дири от пяна след себе си.
Заобиколена от офицерите си, Фредерика ръководи съпротивата на командния пост, когато началникът на германците, обкръжен от войниците си, нахълтва в помещението.
Фредерика е ужасена. Как е проникнал в крепостта? Човек би казал, че е проникнал през стените, като някакъв дух. За миг френските офицери са задържани и обезоръжени.
Само Фредерика е оставена свободна. Германският командир заявява, че пленниците веднага ще бъдат разстреляни. Фредерика се доближава до него и извиква:
— Щом е така, ще убиете и мен!
— Не теб — казва германецът с остър глас, — не теб! Отдръпни се!
Фредерика още чува страстните трепети на този глас.
— Не! — казва тя.
Внезапно тя му грабва кинжала, допира върха до гърдите му и казва сурово:
— Убий ме, защото ще те убия!
— Не — отвръща той със същия глас, — не! Ти, ти можеш да ме убиеш. Няма значение! Няма да те докосна! Не ще се защитавам.
Тогава, стискайки зъби, Фредерика забива ножа. Тя знае, че ударът е смъртоносен, че го убива. Изпитва луда радост и безкрайно отчаяние, защото го убива, а го обича!…
Събужда се. Още усеща съпротивата на тялото от забиването на ножа, отчаянието и безкрайната си радост. И внезапно, като поразена от гръм, разбира, че германецът е барон Карл-Стефан фон Вайзефорт. Трепереща, тя потъва в пот, обхваната от невъобразим ужас.
Но това не беше вярно, това бе само сън! Сънувала е! Слава Богу! Какво неизразимо облекчение! Сълзи се стичат по страните й. Не го е убила! Той не е мъртъв! Той е жив!
Животът в Бодезер тече пак постарому. Снегът се е стопил и изчезнал. Всяка сутрин един кос пее, колкото му глас държи, в дърветата под прозорците на Фредерика. Песента му, нежна и силна, пълна с живот и радост, но носталгична, прониква в сърцето. Водни капчици падат от клоните. Люляковата горичка и черешовата градина са напъпили. Изпод сухите клонки, които са ги запазили от зимния студ, тук-там в лехите се показват зелени израстъци. Група градинари са се заловили да чистят басейните и френската градина. В по-слънчевите места разцъфват кокичета и иглики.
Фредерика е самотна. Тя не вижда вече никого. От време на време някаква случайна среща в хола, галериите или парка. Разменят учтив поздрав, бърз и любопитен поглед и това е всичко… Баронът е невидим. Той посреща гости, но не кани вече Фредерика. Тя застава на прозореца на галерията и дебне пристигането и заминаването на колите. Когато зърне високия силует да слиза или изкачва величествената стълба, сърцето й почва лудо да тупти. Обхваната е от нетърпение, тъга и мъчително желание, които я довеждат до непоносимо състояние.
След десетина дни баронът я моли да слезе и да му посви ри.
Тя свири вече цели два часа. За пръв път се чувствува изморена. Недоволна от себе си, тя става, затваря пианото и си тръгва на пръсти. Минава покрай открехнатата врата и както винаги хвърля поглед в съседната стая. Днес Краген не е тук; тя ще може свободно да погледне. Доволна е!
Гледката, която се разкрива пред очите й, я разтърсва.
Баронът се е отпуснал върху масата с лице върху книгата. Още държи перото между пръстите си, другата му ръка виси безпомощно.
„Убит, убили са го, мисли Фредерика, отчаяна от мъка; и то на няколко метра от нея, когато е свирила и нищо не е чула, нищо не е почувствувала!“
Тя се спуска към барона. Но стигнала до него, изведнъж спира. Обхваща я страх, безпричинна боязливост. Колко е неподвижен! Страхува се да го докосне. Повдига ръка и я слага на рамото му. Тялото под пръстите й е странно твърдо и вцепенено. Лошо предчувствие разкъсва сърцето й. С трескави движения, с удвоена от вълнение сила тя хваща барона и успява да го облегне върху гърба на креслото.
Срещу нея е едно застинало, вцепенено лице и от него я гледат широко отворени очи, стъклени, безизразни и страшни. Косите на Фредерика настръхват. Ужасена, тя отпуска тялото, което се сгромолясва с глух шум на масата.
Това проснато на масата същество не е баронът, това е някакъв автомат, автомат, който поразително прилича на него. Часовниковият механизъм, който отмеря движенията и му придава признаци на живот, тази вечер сее развалил. И именно тази вечер, за пръв път тя, Фредерика, е трябвало да влезе в работния кабинет на барона и да го открие.
С тракащи зъби тя побягва, влиза в салона за музика, отново сяда пред пианото и започва да свири. Един всемогъщ инстинкт й заповядва да прикрие откритото. Когато бъде в стаята си, скрита от чужди погледи, ще се помъчи да разбере какво означава този автомат. А сега трябва да забрави, да забрави! Въпрос на живот и смърт е. С нечовешко усилие тя потиска вълнението, което се надига в нея и застрашава да я залее и отнесе кой знае накъде: в безумието, в смъртта, в някакво нещастие и неизразимо отчаяние.
Тя свири. Забелязва, че свири добре, по-добре от всякога. Тази увереност й позволява да възвърне равновесието си. Но каква полза, че свири хубаво? Той не слуша. Може би никога не е слушал. Подиграва се с нея. Играчка е в ръцете му. Той я мами. А в този миг нейната роля може би се състои в това да внесе хармония, ред, спокойствие и радост сред хаоса?
По-късно тя се запитва дали не би било по-добре да каже, че знае. Защо скри, защо? Беше я страх да не го загуби. Това бе рефлекс за самосъхранение; но не съхранение на живота, а на това, което е по-скъпо от живота…
След няколко минути се появява Краген. Както винаги, той е пълен с достойнство и е прекалено точен. Приближава се до пианото, почтително застава зад нея и чака, докато довърши свиренето.
— Господин баронът ме изпраща да благодаря на госпожицата — промълвя той.
