Баронът се усмихва и не отговаря нищо. Минават в салона за музика и поканват Фредерика да свири. Тя свири Бах, Хендел, Скарлати. Графинята се задушава от отчаяние, а Себастиян — от гняв.
Спорят дълго за музиката. Баронът не споделя любимата теория на диригента, че са необходими морални качества, за да бъде човек голям артист. Когато един артист носи в себе си свещения огън, нищо не е в състояние да му го изтръгне. Той може и може завинаги. Притежава несметна сила. Ни крайности, ни разгулен живот, ни разврат, ни даже дребнавост и злоба могат да му отнемат това, което може. Въпреки всички превратности той винаги ще има възможност да изрази божествения огън, красотата или Бога, ако предпочитате. Ето защо толкова артисти са двойствени и често съществува бездна между човека и артиста. Артистът държи в ръцете си доброто и злото, играе си с тях, господар им е, става един вид демон. Тази сила, това превъзходство, тази необузданост причиняват едно от най-парливите, най-острите, най- пламенните усещания; когато човек ги е изпитал веднъж, той не може да съществува без тях. Впрочем, какво е зло и какво — добро?
— Това, което казвате, е вярно, Вайзефорт — одобрява диригентът. — Тази, така да се каже, магическа сила на артиста е обаче само вторичният образ на изкуството, неизбежното заключение. Истинският артист го презира като долно изкушение.
Блестящи, очите на Фредерика се отправят ту към диригента, ту към барона. Тя поглъща думите им.
— Истинският артист се занимава с работата си, не с успеха, нито с могъществото, което изкуството може даму даде над другите, и именно това качество препоръчвам на музикантите си — завършва Зигмунд Фриде. Всички в Бодезер лудо обичаха Моцарт.
— Онова, което пленява у Моцарт — казваше Зигмунд Фриде, — е скритият елемент на цялата музика, присъствието на смъртта или вечността. Музиката на Моцарт е безпокойство, копнеж по нещо незнайно сред вихрушка от желания, които неумолимо, упорито при всеки завой на живота са дебнати от вечността и смъртта. Именно този ужасен, разкъсващ контраст придава на тази музика нейната мощ и въздействие върху душата.
— За „Дон Жуан“ ли мислите, маестро? — попита баронът.
— Не само за „Дон Жуан“, а за цялата музика на Моцарт. И диригентът помоли графинята да изпее някоя ария, което тя стори веднага; пленяваше и вълнуваше слушателите си.
— Да предположим, че Дон Жуан е мъртъв — каза една вечер баронът. — Трогнат от молбите на Елвира, Бог прощава на грешника. Той отива в рая. И именно в този момент историята става наистина интересна, защото се появява една мъчна за разрешаване задача. Коя от многобройните любовници, записани в каталога на Лепорелло, ще сподели неговата вечност? Признавам, че ако бях Бах, бих останал озадачен и твърде затруднен. Разбирам, че е било по-просто и по-лесно да се изпрати Дон Жуан в ада. В рая човек е едноженец. Как да се задоволи всяка жена? Няма друга възможност, освен да се създаде за Дон Жуан един харем от ангели. Не мислите ли, че ако бе предвидила мъчнотиите, Елвира не би предпочела да види своя любим в ада, преследван от зли жени, вместо да споделя с други щастието да бъде в рая.
Всички избухват в смях. Този лъх на светотатство изостря удоволствието. На Фредерика й се плаче, но не знае защо. Баронът я поглежда по начин, който разпръсва тъгата й като леко облаче. Лакеите наливат в кристални чаши златисто вино, разноцветни мехурчета се появяват на повърхността, като се пукат и пръскат леко опиянение.
… Минава вече полунощ, когато празненството завършва. Може би е два или три часът сутринта.
Моторите на колите бръмчат в двора. Поканените се разотиват. Възклицания, изяви на любезност и благодарност, комплименти, целуване на ръце.
Баронът се сбогува с гостите си с леко кимане на глава. Той не подава ръка на никого от мъжете. Никога не стиска ръка на мъж.
„Колко странно! Но това допринася за обаянието и тайнствеността му“, мисли Фредерика, изкачвайки стълбата, следвана от Краген, който я съпровожда до вратата й. Отмаляла от всевъзможни приятни вълнения, без да мисли много, тя си ляга и заспива.
Правят последна репетиция. След завършването й оркестърът ще замине веднага. Ще се върне през май, за да даде първия концерт от началото на войната. Той пак отива на север и изток, за да свири пред войниците.
На тази последна репетиция присъствува целият Бодезер: баронът, докторът, Себастиян, Волф, Краген, Сузана, слугите. Графинята пее, Фредерика свири.
Зигмунд Фриде най-сетне поставя палката си на пулта. Той е доволен. През изтеклите десет дни всеки е работил добре, работил е задълбочено, съвестно. Той благодари на Фредерика, графинята и оркестъра за помощта, която са оказали при пресъздаването на едни от най-хубавите творби на човешкия дух. Били са покорни, така да се каже, заличили са се пред творбата, за да я предадат с цялата си душа. Да, душевното благородство, добротата, себепожертвуването, скромността и най-вече честността, искреността са способни да дадат нещо велико, прекрасно и дълбоко.
В този миг сред настъпилата тишина се разнася някакъв несдържан смях. Всеки трепва, Фредерика изтръпва. Обзема я неописуем ужас, сама не знае защо. Този ужас е несъвместим с причината, която го е породила.
Бертрам Алг, за когото казват, че е най-добрият кларнетист в света, е обхванат от луд смях.
Всички погледи се отправят към него, едни скандализирани, други пълни с гняв и страх.
— Мълчи, глупако! — избъбря съседът му с гневен тон. Нищо не помага.
Баронът е станал. Той хвърля на виновника смразяващ поглед и излиза. Смехът се задушава в гърлото на Бертрам Алг и спира почти веднага. Кларнетистът е страшно пребледнял. Той трепери. Фредерика е обзета от паника. Тя се овладява със свръхчовешко усилие.
Диригентът, прекъснат в красноречието си, скача от подиума и изчезва. В салона цари злокобна тишина. Шушукат. Един слуга идва да съобщи, че заминаването е определено да стане след половин час, и моли всеки да се приготви.
Всички се отправят към гардероба. Автобусите чакат в двора. Музикалните инструменти, сложени в калъфи, са натоварени на камиона.
Като минава покрай една от ложите на артистите, Фредерика забелязва барона, Себастиян и Бертрам Алг.
Бертрам Алг е застанал пред барона като тояга. Застанал е, както войник пред началника си. Лицето му е безизразно, но той е бледен и челото му е влажно. Баронът говори с отсечен глас и с необикновена надменност. Себастиян, застанал малко встрани, следи сцената със зорки очи и лоша усмивка на устните, Фредерика го мрази.
— Научете се да владеете нервите си — казва баронът. — Щяхте да провалите всичко. Не допускам такава липса на самообладание. Да не мислите, че зад тези стени има само глухи и слепи? Не знаете ли, че се изисква най-голяма предпазливост? Успехът ли ви прави неблагоразумен? Достатъчно е само едно движение, един поглед, една усмивка, за да се провали всичко. Ако се повтори още веднъж подобна липса на дисциплина, ще взема мерки, които познавате… При това не позволявам под моя покрив да не се зачита един музикант, когото уважавам! Вървете си!
Бертрам Алг поздравява, обръща се и излиза. Минава покрай Фредерика, без да я забележи. Целият трепери, Фредерика побягва в противна посока, за да не се сблъска с барона.
Хубаво нахока Бертрам Алг за неучтивостта му към маестрото, но го укоряват за друго, за нещо друго, което тя не разбира. Той избухна в смях в момента, когато диригентът говореше за правдивост и искреност. Някой значи не беше нито честен, нито искрен, някой лъже, мами, изневерява. Значи в Бодезер има предатели, неприятели. Но кой? Фредерика си блъска главата. Гестапо е опасно. То е навсякъде. Не е престанало да преследва. Животът на барона е непрекъснато изложен на ударите му.
Трепереща като Бертрам, Фредерика стига до хола, за да види Зигмунд Фриде, графинята и музикантите, които си отиват.
Вратите на колите се затварят, моторите забръмчават, колите потеглят по алеята, която води към шосето за Париж…
Всички са далеч. Под предлог за някаква спешна работа, баронът се сбогува с Фредерика и изчезва със Себастиян. Докторът бърза към лабораторията си, която значително е пренебрегнал от десетина дни.
Фредерика остава сама, сломена. Струва й се, че завесата се е спуснала върху пълната с очарование
