Сякаш изникнал от земята, Краген се появява и носи върху поднос чаша, пълна с течност — валериан — и я поднася на Фредерика.
Баронът й я подава, за да я изпие. Той нежно се подсмива. Разбира я. Всичко това е естествено. То е един отдушник на всички вълнения през този ден. Днес тя е завладяла най-мъчната и взискателна публика в Европа. Той я поздравява и съветва да плаче още, ако и е възможно. Графинята и Себастиян разменят един понятен поглед.
Фредерика през сълзи се усмихва. Тя моли за извинение… Била е глупава.
— Много глупава — казва баронът. — След половин час ще вечеряме. Избършете сълзите си, иначе очите ви ще бъдат червени. — И той й подава кърпата си, защото нейната е мокра.
Изведнъж Фредерика се почувствува утешена. Тя почва да се смее. Весела, тя се качва, за да се преоблече, като отнася със себе си и кърпата на барона. Няма да я върне. Ще бъде един спомен от днешния ден. И за да запази лекия и странен парфюм, с който е пропита и който едва се долавя, тя я заключва в една кутия.
Оркестърът остава в Бодезер десетина дни. Той не е дошъл да почива, а да работи. Те репетират всяка сутрин точно от единадесет часа до два-три следобед — повече или по-малко, според настроението на Зигмунд Фриде, който има само едно разписание — това на прищевките си или по-скоро на вдъхновението си.
Музикантите не живееха в замъка, а в Париж. Два автобуса ги вземаха от предварително определени места, където музикантите чакаха малко преди единадесет, за да ги отведат в Бодезер.
Репетициите се провеждаха в залата на театъра. Фредерика не пропускаше нито една и макар че си лягаше много късно, тя се събуждаше много рано, горяща от нетърпение и очакване.
Към десет и три четвърти Фредерика отиваше в театъра. От страх да не разсърди Зигмунд Фриде тя се свиваше колкото се може повече в едно кресло в партера и не смееше да мръдне. Знаеше, че да й позволи да присъствувана всички репетиции беше за него изключително благоговение, което му бе много скъпо и на което дотогава се радваха в Бодезер само баронът и графинята.
Не й омръзваше да се възхищава на маестрото, на изящните му и вродени изискани движения, съвършено измерени, така идеално изразителни и уверени, бързи, гъвкави, неумолими и решителни.
Той можеше да наложи на всеки музикант такава дисциплина, че никой от тях не се стремеше да изпъкне за сметка на другия и всички изглеждаха подчинени, зависими, свързани.
Всички музиканти бяха виртуози. Тя можеше да си даде сметка за това, когато някой от тях трябваше да изсвири определен такт или пасаж. Тези, които бяха начело на струнните изпълнители, образуваха един квартет, достоен да се сравнява с най-прочутите ансамбли.
По средата на репетицията имаше едно прекъсване от половин час. Всички се отправяха към фоайето, където беше сервирана лека закуска. Зигмунд Фриде беше взискателен. Той изискваше от музикантите си максимума, който те биха могли да дадат. Така те бяха доволни от тези няколко мига отдих. След като се бяха нахранили и изпили по нещо, те се чувствуваха по-добре, отпускаха се и почваха да обсъждат станалите по време на репетицията случки.
Защо Зигмунд Фриде ги държеше непрекъснато нащрек? Защо не им даваше почивки? Не! Той искаше те да бъдат изрядни. Ако минеше ден без репетиция, той твърдеше, че оркестърът се отпуска и че стойността му намалява. Истината бе, че той ги изморяваше за свое лично удоволствие. Те бяха роби на един деспот, любител на музиката, чрез която той построяваше дворци от звуци, които бе сънувал през нощта и които никога не бяха достатъчно съвършени. По този въпрос той се разбираше отлично с барона. Диригентът имаше такава голяма и обширна идея за музиката, че нищо не би могло да го задоволи. Той би изтощил по- скоро самия себе си в желанието да получи едно съвършено изпълнение, за което мечтае, би умрял и би накарал и другите да умрат заедно с него.
Колкото и да се оплакваха, те бяха възхитени от обстоятелството, че са музиканти на Зигмунд Фриде, и за нищо на света не биха заменили мястото си с друго.
Зигмунд Фриде е наистина ужасен. На масата на барона той й се бе сторил кротък и разсеян. Като диригент на своя оркестър Фриде става избухлив и раздразнителен: едно същество, наситено с електричество, което избухва от най-малкия удар. Един непредаден добре такт предизвиквавнезапното избухване на този динамичен темперамент. Една фалшива нота го кара да крещи.
Веднъж той хвърля папката си върху главата на един обоист, защото не започнал едновременно с другите. Виновникът вдигнал спокойно папката и я сложил в кутията на инструмента си.
— Ще я продам на извънредно висока цена на някой американец — казва той след репетицията на колегите си, които го закачат.
Друг път една виолончелистка взема някакъв тон с една десета по-ниско. Диригентът скача, изтичва до нея, прави едно движение, с което иска да вземе инструмента й, за да го счупи от главата й, но се опомня. Виновницата е жена. Той не смее да я докосне. Изважда часовника от джоба си и го хвърля в залата.
Никой не трепва. Бурята се е уталожила. Репетицията продължава. Фредерика се изправя. Тя не е свикнала още на толкова буйност.
Часовникът е грижливо прибран. Той е хронометър с голяма стойност. Веднага го поправят и по-късно дават на Зигмунд Фриде две кутийки. Първата съдържа хронометъра, втората — един часовник, купен на пазара за петнадесет франка, върху чийто капак е издълбан следният надпис: „За репетициите, моля“. Шегата кара диригента да се смее до сълзи. Той има почти физическо отвращение към неточността. Не допуска, че човек може да закъснее. За него няма уважителни причини.
— Изкуството, госпожи и господа, изисква изключителна любов, страст, тоест непоколебимо чувство, което е смисълът на живота ни и без което вие бихте умрели. Как можете да направите нещо хубаво, ако не сте способни да се увличате страстно, ако ви липсва съзнание и чувство за саможертва. Вие пристигате пет минути по-късно и се извинявате, че причината за това е автобусът, а всъщност вие не обичате достатъчно работата си. Ако я обичахте, автобусът щеше да пристигне навреме.
Тази странна логика действува така убедително, че всички музиканти смутено навеждат глави, а заедно с тях и Фредерика.
Фредерика също репетира всеки ден и ако случайно не е дошъл още, баронът се появява винаги в момента, когато тя сяда на пианото. Графинята го придружава. Те изглеждат неразделни. Тяхната поява е всеки път сензация, толкова голяма, че те влизат мълчаливо. Навикът не успява да притъпи у артистите вълнението от появата им.
Възторгът на Фредерика стига до крайност. Има нещо във въздуха, което я кара да се превъзнася. От съвършеното изкуство на Зигмунд Фриде и присъствието на барона я овладява някаква треска; благодарение на едно магическо въздействие използува тази треска като сила, която й позволява да се издигне над себе си. Когато свършва, музикантите ръкопляскат, лицето на барона бледнее и се променя, очите му светят като въглени.
Зигмунд Фриде я гледа с обич, скача от подиума и се приближава до пианото. Тя иска да стане. Той й прави знак да остане на мястото си. Посочва няколко такта върху отворената тетрадка, която тя не бе погледнала, докато свиреше, и казва:
— Вие чудесно изсвирихте този пасаж! Как направихтетова? Каква сръчност употребихте?
— Не зная — казва Фредерика, поруменявайки.
Диригентът се усмихва на смущението й. Той хваща горната част на ръката й и разглежда изящната извивка и невероятната дължина, която образува китката на ръката й, после замислено поклаща глава и казва:
— Имате необикновена ръка, дете мое. С подобна ръка вие можете да правите каквото поискате. Това ви струва едно незначително движение. Странно. Рядко съм виждалнещо подобно.
Около тях се чуват одобрителни шушукания. Тя среща погледа на барона, който й прави знак с глава, усмихнат, и тя би искала да се смее от радост.
Баронът и графинята никога не пропускат да отидат във фоайето по време на почивката и след репетицията. Баронът е любезен с младите момичета и жените от оркестъра. Той леко им се покланя, с блясък в очите, с очарователна учтивост, която изключва обаче всякаква идея за близост и от която те се чувствуват на седмото небе. Фредерика е забелязала, че всички те са влюбени в него, и тя се опитва да се прикрива колкото може, за да не прилича на тях.
Ах, мислеше тя, той е, който ще бъде в краката ми. Той е, който ще ме потърси. Няма да си и мръдна
