Фредерика сияе от радост, от благоговение. Тя му се усмихва. Би искала да му целуне ръка, да го прегърне, но не смее и му отправя една срамежлива усмивка. През това време чува зад гърба си музикален смях. Това е графиня фон Рооне. Тя шепне нещо на ухото на Себастиян, който се е навел над нея, и този път и двамата избухват в сдържан смях. Фредерика се чувствува неудобно. Те навярно й се подиграват.
Баронът я отвежда при графинята. Тя й изглежда още по-красива от вечерта, когато я бе видяла скришом през прозорците на златния салон в разкошна вечерна рокля. Този следобед тя носи скромна черна рокля, ушита прекрасно. Едно широко златно колие стяга шията й и великолепен смарагд блести върху пръста на лявата й ръка. Тънките й крака, скрити до коленете, са обути в прозрачни като паяжина чорапи и чудно хубави обувки. Тя има непринудената и елегантна стойка на артистка на сцената.
Появилата се на лицето й усмивка от шегата, която бе пошушнала на ухото на Себастиян, не е изчезнала. Тя дръзко изглежда Фредерика от главата до петите и без да отговаря на поздрава й, се обръща към барона и му шепне една фраза на немски, в която Фредерика мисли, че долавя думата благотворителност. Тя веднага си спомня думите, изречени от Себастиян в парка: „Малката Илзен, благотворителното дело на господаря“, и поруменява силно.
Невъзмутим, баронът отговаря, и то на френски. Графинята греши. След малко ще има доказателство за това. Фредерика изведнъж се успокоява. Тя се усмихва. Баронът я кани да седне на празното място, запазено за нея, между него и Зигмунд Фриде. Докторът я поздравява с израз на голямо удоволствие и бързо се присъединява към графинята, като не престава да я гледа с обожание.
Всички наново продължават да приказват. Въздухът трепти от разговори и смях.
Краген се приближава до Фредерика и й поднася чаша чай и чинийка с грамадно парче най-хубав сладкиш.
Фредерика се чувствува неспособна да глътне една хапка. Възбудата, в която се намира, й стяга гърлото.
— Благодаря, Краген — казва тя, — не съм гладна. Отнесете го, не ми се яде.
Баронът се обръща към нея и се усмихва. Тя не знае защо, но тази усмивка я изпълва със смущение, сякаш липсата на апетит открива нещо, което тя би трябвало да скрие.
— Вземете, малката — казва графинята с едно неопределено изражение на устните, което се струва на Фредерика пълно с коварство. — Тук има достатъчно за ядене. Не сестеснявайте.
Фредерика чувствува оскърбителното намерение.
— Не съм гладна — отговаря тя с неуверен глас.
— Естествено! — казва най-любезно графинята. — Докторе, вие, който сте учен, знаете, че хората, които дълги години са страдали от недохранване, мъчно се приспособяват към нормалното хранене.
— Да, да, госпожо графиньо — се провиква наивно докторът, очарован да изтъкне знанията си и неспособен да разбере значението на сцената, която се разиграва пред очите му. — Посъветвах вече госпожица Фредерика да се храни повече. Тя е прекалено слаба.
Заинтригувани погледи се спират ту върху Фредерика, ту върху графинята, сякаш следят някакъв двубой.
Баронът поглежда доктора с бегла насмешка, после, като се обръща към графинята, й казва:
— Не знаеш какво говориш, Елза, не съзнаваш.
Фредерика потръпва от радост. Той я защити. В същото време обръщението на ти я бодва в сърцето. Тя е сломена.
— Себастиян — заповядва баронът, — донеси ми днешните вестници.
Младият човек излиза. Сътрапезниците с мъка прикриват нетърпението и любопитството си. Себастиян се връща след няколко минути с всекидневниците и ги подава на барона.
Той ги разгръща, прелиства, търси известно време, намира желаната страница и почва да чете обявленията на висок глас.
Това са предложения за женитба. Младежи, хора на средна възраст или клонящи към старост, всички интелектуалци, с добро възпитание, обезпечени материално, с отлично здраве, образовани, обичащи природата, спорта, изкуствата, литературата, търсят за срещи и разходки и с намерение за женитба млади момичета, при равни условия, с хубава външност, нежни, сериозни и ако са руси, трябва да бъдат поне тънки и стройни. Те искат снимка, съобщават, че няма да отговорят на неподписани писма, и обещават честно да пазят пълна тайна. Има и такива, които не търсят богатство, интересуват ги само духовните качества.
Баронът чете с подигравка. Всички се забавляват извънредно много.
— Чудно — казва той, подавайки вестниците на Себастиян. — Чудно, че още съществуват на земята такъв брой рицари… Човек не би подозирал… След прочитането на това аз имам подобрено мнение за човешката раса. Странно нещо обаче, всички тези рицари търсят един и същ идеален обект. Искат да бъде слаб, висок, строен. Да, в нашевреме мъжете обичат слабите, високите и стройните…Елза, ако ти окуражаваш много госпожица Илзен да яде тези прекрасни сладки, вършиш един вид престъпление. Защото, ако тя отстъпи пред изкушението, а това е неизбежно, ще загуби своята крехкост, а с крехкостта си — възможностите за женитба или по-точно — не ще изгради щастието си. Защото баба ми — Бог да я прости — казваше, че да се ожениш, това е единствено възможното щастие за жената.
Фредерика се обръща към Краген и му поисква с нежен глас, прозвучал в цялата зала, двете парчета от тортата, която току-що бе отказала.
Баронът се усмихва и тази усмивка опиянява Фредерика като вино. Графинята прави всичко възможно, за да скрие яда си. Сянка минава по лицето на Себастиян. Останалите сътрапезници избухват в смях и разглеждат Фредерика с интерес, дори с благосклонност.
Разговорът става общ и продължава оживено в различните групи. Пристигат нови гости и се присъединяват към останалите. Повечето от тях са млади офицери, дошли от съседните гарнизони. Те заобикалят графинята и няколко музикантки от оркестъра, ухажват ги сдържано и смело, опиянявайки ги с прекалени комплименти и ласкателства.
След чая баронът заявява, че за да се отпразнува завръщането на оркестъра в Бодезер, Зигмунд Фриде ще изсвири една симфония, една симфония от Моцарт, и той кани всички гости да отидат в театралната зала.
Театърът представлява една прекрасна зала в чист бароков стил, пречистен, свеж барок. На сцената са приготвени триножници и столове. Отпред има голям роял. Фредерика го разглежда с туптящо сърце. Може би е поставен там за нея? Това не е невъзможно.
Оркестърът е заел мястото си и настройва инструментите. Откъси от гами и акорди изпълват залата с трептяща атмосфера на очакване.
Тези, които не свирят, са се настанили по желание на барона близо до Фредерика. Френските офицери са се събрали около графинята. От време на време се чува дълбокият и мелодичен смях на красивата певица. Докторът, все така възторжен, е седнал до нея и от това привилегировано място разглежда с превъзходство обожателите на красивата си съседка.
Зигмунд Фриде свири Симфонията в сол миньор. Дълбоко в душата си Фредерика ликува от радост. Тя се надяваше, очакваше това; не може да повярва, че действително е тя, че това е Симфонията в сол миньор. Хубаво предсказание, надежда за щастие.
Класически чисто и прозрачно, симфонията прозвучава неспокойна, тревожна, с трескава бързина, възбудена, страстна, с акценти на затрогваща изразителност.
Когато прозвучават тези няколко такта, които госпожица Леополдина й бе посочила като ръководни в живота й, нищо от това, което тя мисли, чувствува, прави, желае, не е в противоречие с тази музика. Напротив, тя е в чудна хармония с нея. Това, което я вълнува, достига под влиянието на музиката до краен предел. Всичко е чудно хубаво!
Баронът с любопитство гледа Фредерика. Тя поглежда към него с искрящи очи, с трептяща пламенна усмивка, от която той потрепва. Сърцето на Фредерика ще се пръсне…
Молят графинята да пее и тя се съгласява. По желание на слушателите и за да им достави удоволствие, тя пее извънредно мъчни упражнения, които ужасяват и най-опитните певци. Пее без усилие. Изкачва се от най-ниските тонове до най-високите и слиза от най-високите до най-ниските, играе си с обема на гласа и регистрите с една такава виртуозност, която прилича на някакво чудо. Искрящи тонове бликат от вълшебното й гърло. Сякаш е някаква сладкопойна птица. Точността, чистотата или нежността, с която пее,
