пленяват. Хроматичните й гами са като небесна дъга от звуци. Възможностите й са удивителни. Най-сетне тя пее едно горно си, държи го, издържа го, преминава в до диез за известно време, което изглежда безкрайно и което спира дъха на слушателите, прозвучава един трилер, най-верният, най-бляскавият, най-чистият, най-ослепителният, какъвто някога е изпълнявала артистка.
Фредерика не пропуска нито една нота, нито един нюанс. Слуша с цялото си същество.
На няколко пъти графинята я поглежда и лицето й добива странно изражение, тържествуващо, сякаш я заплашва, предизвиква, като че ли пее, за да покаже на Фредерика съкрушителното си превъзходство, сякаш изкуството е оръжие, което я прави победител в една борба, която още не е започнала и от която Фредерика ще излезе победена, преди да се е сражавала.
Присъствуващите шумно ръкопляскат. Искат „Смъртта на Изолда“.
Фредерика никога не бе чула подобно нещо. Графинята играе сцената, коленичейки на пода. Тя няма партньор. Обаче силата на нейното внушение е толкова голяма, че на човек му се струва, че вижда Тристан, проснат до нея. И когато тя се хвърля върху трупа на любовника си и косите й като по чудо се разплитат и разстилат върху нея катопозлатена трептяща мантия, човек чувствува, че присъствува на нещо нечувано.
Гръм от ръкопляскания. Графинята продължава да лежи на пода. Вдигат я. Тя е почти припаднала. Трябва да я занесат до едно кресло.
— Прекрасно, невероятно, чудно, госпожо графиньо! — провиква се докторът, който се втурва към нея, взема ръцете й и ги докосва с дебелите си влажни устни.
Зигмунд Фриде казва, че в известни пасажи графинята го е накарала да страда, наистина да страда по непоносим начин. Някои ноти не били предадени напълно сполучливо. На едната трябвало да се наблегне повече, а другата да се издържи с постепенно намаляване на силата, докато се превърне в един дъх. На друго място можела да вложи повечечувство.
Графинята го слуша смирено, с желание да узнае, с кротост, която е учудваща за една толкова надменна жена. Голям спор възниква между мнозина музиканти. Мненията са разделени. Едни дават право на Зигмунд Фриде. Други казват, че изпълнението на графинята е безукорно. Всеки поддържа своето схващане за намеренията на Вагнер, партитурата, музикалните закони за търсения и произведения над публиката ефект.
Фредерика слуша с голямо внимание. Поглъща всяка дума, всяка подробност. Всички са овладени от страст към музиката. Всички са надарени с тънък слух, свикнал да схваща най-малките нюанси в една музикална страница, която те, като любители, знаят наизуст, следейки намеренията, оттенъците, постановката на гласа, и с жар спорят, сякаш се отнася за живот и смърт.
Това е животът и е толкова чудесно! Точно така Фредерика си е представяла винаги артистичната работа, миролюбивото сътрудничество в осъществяването на една творба. Това е, за което е мечтала, надявала се е. Така трябва да живее. Човек трябва да живее, да се събужда, да обядва и вечеря, да се разхожда, да работи и да обича чрезмузиката.
Незабелязано тя успява да се промъкне до графинята. Прошепва й някакъв комплимент.
Графинята измерва с поглед Фредерика от глава до пети, нищо не отговаря и се обръща.
Фредерика се отдръпва отчаяна и разстроена. Обаче атмосферата на музикално опиянение, което цари в залата, разсейва мъката й и съживява ентусиазма й.
„Вашата злоба съвсем не ме засяга, госпожо графиньо, мисли тя. Вие можете да бъдете въплъщение на злоба, даме тъпчете с крака, да ме смачкате. Независимо че не зная защо ми се сърдите, това няма Значение. Вие пеете добре и аз ви прощавам.“
Фредерика изведнъж забелязва, че в залата е настъпило голямо мълчание. Учудена, тя вдига очи. Всички погледи са отправени към нея.
— Е, добре, госпожице Илзен, ваш ред е — казва Зигмунд фриде, изправен сред заелите отново местата си музиканти.
— Мой ред? — извика Фредерика, сякаш падаше от небето.
— Да, ваш ред. Не сте ли пианистка? Да. Покажете ни какво знаете. Известен ли ви е Концертът в до миньор на Моцарт? Да! Изсвирете го, ако обичате. Ние ще ви акомпанираме.
Преди да дойде още на себе си от зашеметяването, Фредерика сяда пред рояла. Разпределят нотите. Те са приготвени на една маса. Значи всичко е било предвидено, без тя да знае нищо.
С едно удряне на палката Зигмунд Фриде привлича вниманието на музикантите. С поглед пита Фредерика дали е готова. Тя навежда глава в знак на съгласие.
Свири по удивителен начин: редица от равномерни, кристално чисти и прости тонове, някакво чудно блаженство и нежност, инфлексии, които пронизват и завладяват сърцето, нещо безплътно, на границата между мълчание и звук, на границата между трептение и пустота. Въведение в един свят, където музиката може само да шепне.
Тя свършва. В залата проехтяват викове от възхищение. Какъв стил! Тя притежава вродена музикалност, необикновен тон, божествена простота и свежест! Всички замълчават, за да чуят мнението на Зигмунд Фриде:
— Много добре, мое дете — казва той. — Щастлива сте, че свирите така и правите щастливи много човешки същества. Това е най-красивото нещо в света. Вие разбирате това, което се крие у Моцарт… Ще свирите като единствена солистка на концерта, който ще дадем тук в началото на май. Още от утре ще започнем репетициите. Трябва още да учите.
Думите на знаменития маестро прозвучават в съвършена тишина и правят извънредно голямо впечатление.
Погледите на графинята и Себастиян се впиват във Фредерика, странни, палещи и студени. Същия този поглед усеща в очите на мнозина музиканти. Страхува се. Това са погледи, които човек вижда в кошмарите си. Миг след това решава, че е сънувала.
Присъствуващите около нея изчерпват всички формули на възхищение, учудване, очарование. Изведнъж всички се отдръпват и тя остава сама. Баронът се приближава до нея. Като се подчиняват на някакъв неволен подтик, всички се отстраняват, за да му направят място.
Той е бледен, лицето му е леко изменено. Погледът му е толкова блестящ, че почти не може да се издържи. Фредерика пребледнява като него и сърцето й почти престава да тупти. Той се усмихва с усилие, взема ръката й и се навежда, сякаш иска да я целуне. Но преди да я докосне с устни, се изправя.
Фредерика, готова за залитне, чувствува, че ако той беше целунал ръката й, ако бе я докоснал с устата си, ако бе почувствувала устните му върху ръката си, тя би припаднала!
Като по чудо Фредерика се задържа на краката си.
Нещо се надига в гърдите й, едно отровно съмнение, една гнетяща тежест. Едва сега тя се освобождава от нея, едва сега си дава сметка, че това съмнение не бе престанало да я потиска от пристигането й в Бодезер. Сълзи бликат от очите й. Думи, които не може да премълчи, излизат бързо от устата й. Тя говори на един дъх:
— Значи не сте ме извикали тук от състрадание, от милост? А аз бях повярвала!
— Успокойте се! Добрината ми не стига дотам да си наложа изтезанието да слушам някой, свирещ по начин, който не ми харесва — отговаря баронът бавно, със страненпоглед.
Сълзи бляскат в очите на Фредерика.
— Но за нищо на света не бих искал един грамофон да Ви замества — продължава баронът.
Фредерика го гледа с широко разтворени от изненада очи. Как отговаря той на най-скритите й мисли! Да не би да притежава дарба да прониква в непроницаеми неща? Изведнъж забелязва, че плаче. Сълзите й, неудържими, текат бързо. Тя плаче пред очите на всички. Хълцания разтърсват крехките й рамене. Всичко това е много за нея. Прекалено много вълнения, прекалено много тревоги още от началото на този следобед.
Зигмунд Фриде се вълнува. Не знае какво да направи. Той я умолява да спре да плаче и изтрива челото си, на което блестят капчици пот.
Дотичва докторът и говори по докторски за нервна криза. Госпожица Илзен не е първата, която прави такова зрелище в Бодезер. Това е обикновен случай. Ах, тези артистични натури! Без всякакво равновесие! Една особенапсихология. Една изострена чувствителност, капризна и своенравна, непредвидими реакции, една скрита истерия!
