— Ето ги — казва той и ги поставя пред нея. Фредерика се обува бързо и се надига, за да стане и тръгне.
Баронът слага нежно ръка върху китката й. Този допир е достатъчен тя да седне наново и да не мисли вече за тръгване.
— Останете — казва той с голяма нежност, — имам нещода ви кажа…
Лицето му е почти наравно с нейното. Очите му са съвсем близо. Те са чудно меки, блестящи и дълбоки.
Тя чувствува, че очите й се пълнят със сълзи. С неимоверни усилия успява да ги задържи. Баронът я гледа страстно и с неутолима жажда. Неволен и бегъл трепет преминава по лицето му. Смаяна, изплашена, Фредерика е неспособна да изрече някаква дума, да направи някакво движение.
— Защо станахте днес? — казва той. — Докторът ви забрани това. Постъпили сте неразумно. Трябваше да останете на легло… Но аз съм ви благодарен, представи ми се случай да ви видя.
Той продължава да я съзерцава със същата жадност, със същата страст.
— Ако съм в краката ви, то е, за да ви искам извинение.
Гръм да беше паднал близо до Фредерика, щеше да я разтърси по-малко, отколкото думите на барона. Тя губи самообладание! Но се съвзема благодарение на една мисъл, породила се в дълбочината на съзнанието й. Изглежда барона с такъв поглед, че той е заслепен.
— Ако сте на колене пред мен — казва тя, — значи, че се смятате мой роб?
Той е изненадан. Мълчи известно време, после някаква неуловима усмивка се появява на устните му. Тази усмивка кара Фредерика да трепери, толкова нежност и ирония съдържа тя.
— Да — отговаря той.
— Е добре, ако сте мой роб, отстранете се, за да мога да мина.
Няколко мига баронът остава неподвижен. Той размисля, сетне, съвършено спокоен, се изправя, прави няколко крачки назад и се покланя.
— Както обичате — казва той.
Фредерика излиза, пресича хола, изкачва стълбата, всичко прави с измерени стъпки, спокойна на вид. Но когато баронът не я вижда вече, тя почва да тича, бърза като стрела, и се втурва в стаята си, запъхтяна. Тя е слисана, объркана, луда от радост, отчаяна. Как се случи това? Благодарение на какво чудо тази тежест, която я задушаваше, изчезна за няколко секунди, като насън? Как хаосът и мракът се бяха превърнали в нещо затрогващо и пленително? Този човек е шеф на петата колона във франция, бъдещият Reichleiter на победена франция. Това е премного за нея! Ето я поразена. Но веднага споменът за барона, коленичил в краката й, погледът му, усмивката, бледността му съживяват безумната надежда да получи от него всичко, което тя ще пожелае. Изпитва треска. Сърцето й, главата й се пръскат от щастие и радост.
Себастиян бе видял добре. Баронът ги беше наблюдавал през прозорците си. Той бе наблюдавал докрай сцената, чийто смисъл предчувствуваше. Той искаше да бъде уверен.
На вечеря около масата на барона са доктор Фроман, Волф Грюн и Себастиян.
Баронът наблюдава секретаря си. Тази вечер Себастиян проявява страшна охота за ядене. Случило му се е нещо неприятно и за да заличи лошия спомен, за да се утеши, тойяде лакомо.
Умишлено баронът заставя доктора да говори за най-шумните поражения, които познава историята, и най-известните случаи на измяна между приятели. Докторът сияе от задоволство. Той проявява в случая удивителна ученост. Вниманието на барон фон Вайзефорт го очарова.
На едно място Себастиян не се сдържа. На няколко пъти щеше да се задави. Той се върти на стола си, сякаш го пекат на шиш. Баронът се забавлява и същевременно се старае да сдържи яда си. Той сега е уверен, че е отгатнал вярно.
След кафето секретарят се опитва да се оттегли с доктора и Волф Грюн.
— Остани — казва баронът с повелителен тон. И когато остават сами:
— Какво се е случило между теб и госпожица Илзен днес следобед? — пита той с тон, на който никой не може да устои.
Себастиян става. Той прави значително усилие над себеси.
— Ще бъда прям, господине — отговаря той.
— Това е най-доброто, което можеш да направиш. Какво е станало впрочем? Предугаждам една чудовищна нетактичност.
— Говорих с малката…
Баронът го изглежда с многозначителен поглед. Себастиян се поправя, като мърмори сърдито:
— Говорих с госпожица Илзен.
— Така е по-добре — отговаря баронът… Бъди учтив, Себастиян. Да, забелязах. Но не виждам какво лошо има в това, че си разговарял с госпожица Илзен… Какво й каза?
Себастиян преглъща слюнката си.
— Посъветвах я да напусне Бодезер.
И той разказва как предложил на Фредерика да улесни заминаването й, нейния отказ, че е апелирал безполезно към гордостта й, и това, което тя му отговорила; че трябвало да стане член на един международен комитет, който се занимава със защита на застрашената добродетел.
Баронът избухва в смях. Себастиян е разгневен и засрамен.
— И по-нататък? — пита баронът.
— Разправих й за начина, по който вие се отнасяте с жените.
— Какви начини?
— Че жените са играчки в ръцете ви, че… Себастиян повтаря дума по дума това, което бе казална Фредерика.
Баронът се усмихва иронично.
— Ти каза това на госпожица Илзен?
— Да, господине.
Баронът саркастично клати глава:
— И й даде навярно примери?
— Да, говорих й за Елена Соровиц и за… Себастиян се спира, страхува се.
— И за кого — пита баронът заповеднически.
— За баронеса Каролина фон Родевик.
За миг в очите на барона проблясва нещо опасно, но веднага изчезва и се замества с някакъв подигравателен израз.
— Ти се магаре, Себастиян — казва той спокойно. — Случвало ми се е да се съмнявам в твоя ум и тази вечер напълно се убедих, че съм бил прав.
Младият човек е силно развълнуван. Той се провиква с пресипнал глас:
— Тази жена…
Един поглед на барона е достатъчен, за да го прекъсне. Той се мъчи наново да произнесе тъй ненавижданото име, което не иска да излезе от устата му:
— Госпожица Илзен представлява опасност за вас, чувствувам това, зная го. Тя ще ви погуби, а заедно с вас и всички нас.
— Макар че си ми повтарял тази мисъл много пъти, аз все със същото удоволствие я чувам. Наистина не ми дотяга. Защо госпожица Илзен представлява опасност? Тя не знае нищо и нищо не ще разбере.
— Защото вие я обичате, да, вие я обичате — вика буйно Себастиян.
— По какво съдиш, че я обичам?
— Не се отнасяте с нея, както с другите.
— Обясни!
— Защо не искате тя да знае? Защо не трябва нищо да знае. Защо я държите настрана от всичко, като цвете, което ще загуби аромата си, ако излезе от затворената с високи стени градина, където вие го криете и пазите от погледите на всички? Да, вие не искате тя да загуби, запознавайки се с нашата дейност, ценното и привлекателното, което има у себе си. Да загуби тази поезия или както вие казвате, тази рядка хармония, тази неотразима аура, поради която я обичате. Вие имате нужда от невинност, искреност и чистота, да, имате нужда от всичко това, иначе бихте се задушили. Ако знаеше, ако беше с нас, тя щеше да повехне.
