Тя бе задържана като съучастница на барон фон Вайзефорт и отведена в болницата на затвора. След петнадесет дни, след като се бе съвзела, бе изпратена пред военния съд.
Не можаха да изтръгнат много нещо от нея.
Да, тя знаеше за дейността на барона във франция. Защо не беше го издала? Фредерика мълчеше, отказваше да отговаря. Най-ловките въпроси не успяваха да изтръгнат от нея дума по този въпрос. Не, баронът никога не й бе говорил за дейността си, нито я беше замесвал в тази дейност. Тя не знаеше, че германците трябвало да нападнат през нощта на 9 срещу 10 май. Едва по-късно разбра ролята, която бе играла на концерта.
Като мислеше, че отговаря според един грижливо и предварително обмислен с барона план, опитаха се да я смутят.
Искаха да заговори у нея чувството за чест, за правдивост, за патриотизъм и честност. Тя бе жертвата на барона. Отстъпила бе, защото е била заблудена, иначе нейното поведение би било необяснимо. Може да й простят, ако разкриеше всичко, което знае.
— Аз казах всичко, което зная — отговаря тя. — Останалото засяга само мен и не представлява интерес за следствието.
Действуват на честолюбието й…
На конкурса на Дружеството за старинна музика нейната стойност като пианистка е била преценена от сведущи хора. Неописуемият възторг, който проявила публиката в Бодезер, не се е дължал на изкуството й, но на един химически възбуждащ състав, който поканените били погълнали с виното и храната в бюфета. Баронът не искал и да знае за музикалната й кариера! Той си бе послужил с нея като с примамка в една грижливо подготвена сцена. Веднага щом я чул на конкурса, тази комедия му дошла на ум. Тя имаше невинен изглед, свойствен да заблуждава хората. Бе много глупава, за да му бъде вярна — още повече, когато знаеше, както знаеха това всички. — той имаше безбройно много любовници и тя е била само една пионка в играта му.
При тези думи Фредерика се засмива иронично и упорствува в мълчанието си.
— Знаехте ли за съществуването на автомата?
— Да.
— Кога си дадохте сметка, че това не беше баронът, който ви слушаше, а един манекен, поставен на негово място, за да му служи за алиби?
Фредерика наново не отговаря нищо. Питат я за имената на тези, които баронът приемаше. При известни имена лицето на съдията става непроницаемо и той прекъсва разпита.
И Фредерика разбира при това държане, по-добре от всякога, че Франция е загубена, тъй като най- висшите съдии нямат повече смелост да поемат сами отговорности, да твърдят истината и безмилостно да раздават правосъдие, независимо от техните интереси и лични чувства, Фредерика очакваше да бъде разстреляна. Освободиха я. Това бе няколко дни преди влизането на германските войски в Париж. Погромът на франция настъпваше. След рухването на позициите на канала Алберт и Мьоза, след капитулирането на Холандия, Белгия, отстъплението при Дюнкерк германците наближаваха столицата.
Фредерика не беше мислила, че погромът ще настъпи така бързо. Карл-Стефан знаеше какво прави. Да. Той беше работил добре. Ако човек можеше да разгледа въпроса обективно и независимо от последиците, би могъл да се възхити от него!
При излизането й от затвора един човек с изискани обноски я помоли да го последва. Той има заповед от личност, която тя добре познава, да я отведе на едно място, приготвено за нея, и да бди нищо да не й липсва. Фредерика не се съмнява, че тази тайнствена личност е Карл-Стефан. Тя изтръпва. Значи той има още свои агенти и съучастници във Франция? Тя отказва да последва непознатия. Всичките му молби са напразни. Той трябва да изчезне. Тя е сигурна, че той не ще я изпусне от очи нито миг.
Фредерика успя да наеме една мизерна таванска стая.
Тя видя бежанци да нахлуват от север, чу ги да разказват за ужаси, които надминаваха всякакво въображение. Той бе виновен за всяко тяхно страдание, и тя чувствуваше как то отекваше в душата й. Струваше й се, че от всичко това ще умре.
В деня в който германците влязоха в Париж, тя затвори капаците на прозорците и остана да лежи на мизерното канапе, което и служеше за легло, завита презглава с покривката. Градът поднасяше на победоносната войска пусти, безлюдни улици, потънали 8 гробно мълчание.
Надвечер по площадката се чуват стъпки и на вратата на Фредерика се тропа. Тя става от леглото си, изправя се, с ръце, кръстосани върху гърдите.
— Отворете — заповядва един глас, който тя би разпознала между хиляди гласове след години мълчание.
— Да, господин офицер — отговаря една жена, портиерката, с глас, треперещ от ужас.
Един ключ се завъртва в ключалката. Вратата се отваря. Вдигат капаците. Светлината прониква. Това е той. Тя очакваше това, тя знаеше, че той ще дойде.
Той е в генералска униформа. През полуотворената врата Фредерика забелязва войници с пушки на рамо, командувани от един поручик.
— Излезте — казва баронът на портиерката, — чакайте на площадката.
Жената бърза да се подчини. Вратата се затваря след нея. Ето ги сами лице срещу лице. Баронът разглежда бързо с очи стаята. Той забелязва бедността и безредието вътре. Стиска зъби. Тя — сред тази обстановка? С какъв възмутен и тъжен поглед я гледа!
Колко е пребледняла и отслабнала! Под очите й има сини кръгове. Тя е само сянка от това, което беше. Гледа го с ужас, съвсем объркана.
— Фредерика — казва той с глух глас.
Той се доближава до нея и иска да я вземе в прегръдките си… С протегнати ръце тя го отблъсква. Той отстъпва.
— Дойдох да те взема — казва той.
— Не, не.
— Да, ти не можеш да останеш в Париж. Ела, облечи се.
— Не.
— Да. Ти си в опасност тук. Французите ще те заподозрят, защото си била в Бодезер, а германците — защото си избягала. Ела!
— Не.
— Ако не дойдеш доброволно, ще те принудя. Ще те принудя, въпреки желанието ти, за да те заведа на безопасно място… Защо избяга от Бодезер? Защо? Търсих те, доколкото ми бе възможно. Чаках те, колкото можах, с риск за живота си. Мислех, че ще умра, ако те изоставя. Агентите ми намериха следите ти едва когато ти беше задържана. За съжаление много късно, за да избегнеш затвора. Ела!
Тъй като тя не мърда, той отваря скрина и дърпа завесата, зад която се намира закачалката. Малко бельо, четка за зъби, един изоставен тренчкот, една баретка. За втори път той стиска зъби.
Донася й баретката и палтото и й заповядва още веднъж да се облече и да го следва. Тя настойчиво отказва.
— Ти си по-слабата. Ти ще бъдеш принудена да ми се подчиниш. Да или не?
— Не.
— Добре, сбогом. И той си отива.
След известно време влиза поручикът, който командува войниците. Той е много учтив. Заповядва на портиерката да свие в пакет дрехите на Фредерика. Тя напуска къщата, придружена от поручика. Със свито от страх сърце обитателите на квартала следят сцената зад капаците на прозорците.
Какво впрочем е направила малката госпожица? Дали яотвеждат, за да я разстрелят?
Фредерика е отведена на летището, където чака самолет. Поручикът я поверява на един висок, строен мъж с бели коси, който се представя като лекар: доктор франк.
Самолетът излита. Доктор Франк казва на Фредерика, че е натоварен да я заведе в Швейцария, по заповед на господин барон фон Вайзефорт, който я поверил на грижите му. Говорейки й, той я нарича госпожо. Дава й да разбере, че тя не трябва да се противопоставя. Мъжът й има върху нея законни права. Неговите думи поразяват Фредерика. Тя му изтръгва паспорта, който държи в ръцете си. Той е издаден на името Фредерика Илзен, съпруга на барон фон Вайзефорт.
