ПЕТА ГЛАВА
Да, за нещастие те бяха принудени да започнат всичко отначало. Слепите сили на природата ги лишиха от всичко — от жилище, огън, храна, оръжие, от възможността да продължат разчистването на пътеката. Но за това сега нямаше и смисъл да говорят, защото им предстоеше по-важна задача: да намерят нова пещера и да я приспособят за жилище.
Ашот и Хасо се заеха да търсят подходяща пещера. Шушик се грижеше за Саркис, а на Гагик беше възложено да намери храна.
Ашот и Хасо се изкачваха по планината.
— Да отидем във Врабчата пещера, там сигурно е сухо и топло, щом като нощуват птици — предложи Хасо.
Ашот се съгласи мълчаливо и те завиха към скалите, които заобикаляха клисурата отдясно. Там, в подножието им, се чернееше входът на пещерата.
Не след дълго момчетата се спряха и си поеха дъх.
— Тук ще е студено — реши Ашот. — Входът е много широк. Трябва да намерим пещера с нисък и тесен вход.
— Да — съгласи се Хасо. Но нали ако входът е тесен, димът ще се стеле по земята и ще дразни очите — каза Хасо. — А пък от тази димът ще излиза по-лесно и по-бързо. Ще запушим входа с камъни и той ще стане по-тесен.
По-рано Ашот не би се съгласил, но всичко онова, което се случи през последните дни, го направи сякаш по-отстъпчив. Без дума да каже, той влезе в пещерата. Нямаше нужда да навеждат главите си. Навътре обаче сводът на пещерата се снишаваше постепенно, образуваше чупка и се спускаше до самия под. Тъкмо затова Хасо твърдеше, че в такава пещера димът не ще се задържа по свода.
Когато излязоха навън, децата забелязаха, че тук, далеч от предишното им жилище, имаше доста съчки и трева. Оцелели бяха и някои елички, пръснати по склоновете.
Ашот и Хасо събраха набързо дърва, накършиха кичести елови клонки и се върнаха при другарите си.
Още отдалеч Гагик ги посрещна:
— Защо така ти светят очите, Ашот? Кой знае какво прекрасно жилище си намерил? — разбъбра се той. — Само че аз лично в такъв ясен ден в никаква пещера не влизам…
Наистина слънцето така грееше, че никой нямаше желание да се крие в студен каменен чувал.
Миналата нощ децата толкова се настрадаха от студа, че сега бяха почти щастливи и колкото и да ги увещаваше Ашот, че е време вече да се преселват в новото жилище, не им се мърдаше от мястото.
ШЕСТА ГЛАВА
Сладка дрямка налегна този ден пленниците на Барсовата клисура. Особено й се наслаждаваше Саркис.
Той лежеше по гръб, сложил ръце под главата си и изтегнал болния си крак към огъня. Загледано неподвижно в безкрайната небесна шир, момчето възобновяваше в паметта си и преживяваше всичко, случило се през деня. Понякога по лицето му преминаваше мрачна сянка, но тутакси я сменяше щастлива усмивка.
Затворил очи, Саркис преживяваше — за кой ли път вече — ту падането си от скалата, ту буйната сила на потока — краткия, но едва ли по-малко страшен миг. А кракът? Ах, каква ужасна болка беше! И пак другарите му дойдоха на помощ. А те не знаеха от каква голяма беда го бяха избавили.
И Саркис си спомни какво се бе случило, когато електрифицираха колхозния харман. Монтьорът Рубен падна от стълба и си изкълчи тазобедрената става. Не го откараха веднага на хирург и цели две седмици лежа в къщи, а после вече нищо не можеше да се направи. Професорът дори не можа да му помогне. Той каза, че до тринадесетия ден все още било възможно да се спаси кракът, а след това — вече не. Така си остана Рубен куц и цял живот ще ходи с патерици…
Ето от какво голямо нещастие овчарят Хасо беше спасил него, Саркис!
— Потрай де, Ашот! — долетя до Саркис гласът на Гагик.
Но Саркис не даде ухо на разговора, а се върна отново към мислите си и гласовете на другарите му сякаш се отдалечиха.
„А малко ли нещо направи и Ашот?… Та той не само от осакатяване, а направо от смъртта ме спаси!… — с нарастващо чувство на благодарност продължаваше размишленията си Саркис. — Само че от Ашот до Хасо има разлика, колкото оттук до небето… Хасо има златно сърце. Той върши доброто незабелязано, без да обижда, а при Ашот всичко е на показ… Ще направи нещо голямо, хубаво, сякаш в лицето те плесне, а току-виж, и натякне… Когато пък дава наставленията си, чувствуваш, че се смята в правото си да говори с тон на благодетел… Направил, значи, това или онова за тебе и ти си му задължен. Не е хубаво!…“
И Саркис, колкото и да се мъчеше, не можеше да преодолее чувството си на неприязън към Ашот. „А за какво ли спорят?“
Той се откъсна от своите мисли и се заслуша. А, май че Ашот иска да се пренесем в новата пещера, а Гагик се противопоставя. Този Гагик все още не може да се примири, че Ашот не допуска възражения, особено в присъствието на Шушик. Как е възможно да се възразява на началство, да се подронва авторитетът му?…
По измъченото лице на Саркис се плъзна подигравателна усмивка. „Ох, как се е разгорещил само! Сигурно Гагик го е засегнал нещо, уязвил го е…“
— Защо не се подчинявате? Защо ме избирахте тогава?…
И веднага след това спокойният глас на Гагик:
— А ги, Ашот, престани да говориш така с нас! Ние сме връстници и съвсем не е нужно един от нас да се държи с другите като началник — да заповядва, да се разпорежда! Научи се да се съветваш, да споделяш с другарите си…
Саркис забеляза, че Гагик е необикновено сериозен, а Ашот толкова се беше зачервил, че почти не се забелязваха луничките по лявата му буза, която потръпваше нервно. Той слушаше нетърпеливо Гагик и непрекъснато поглеждаше под око Шушик, но тя сякаш съвсем не слушаше.
— Наистина — продължаваше Гагик — под натиска на масите — и той посочи с пръст към гърдите си, — под натиска на масите от вчера ти си малко по-демократичен, но това още не…
— Аз съм такъв, какъвто си бях… — рязко го прекъсна Ашот.
— Не, промени се малко. Ти вече не казваш „направи това и това“, а казваш — „да направим“… Това е хубаво. Но все още обичаш да заповядваш. И току нагрубиш. Престани, братле, от това няма полза. Ако искаш да те слушат, говори с добро. А ако…
Тези „ако“, както и изобщо цялата „обвинителна реч“ на Гагик, засягаха болезнено честолюбието на Ашот. Той действително напоследък се стараеше да бъде малко по-мек, по-естествен с другарите си. Но сега… „Не! Ясно е, че с тях другояче не може!“ — се мярна в силно раздразненото съзнание на Ашот и като не можа да се сдържи, той каза рязко:
— Без мене вие сте загубени!… Всички! Гагик все още се мъчеше да поддържа полушеговития тон, макар че този път трудно му се удаваше. Но като чу последните думи на Ашот, той се намръщи и след кратко мълчание каза:
— Добре, Ашот… Щом имаш такова високо мнение за себе си, по-полезно ще е, струва ми се, просто да те сменим с друг. И аз ще поговоря с другарите. Така ще бъде по-добре преди всичко за самия тебе.
Ашот се засмя язвително:
— Кой ще ме смени? Страхливият Гагик или… — Беше готов за всекиго да каже по някоя обидна дума,
