Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура
ВЪВЕДЕНИЕ
Горещо е в Араратската долина. Толкова е горещо, че около пладне въздухът става тежък и гъст като мъгла.
Суха мараня тегне над земята. Всичко живо се крие от палещото слънце. Крилатите същества отлитат в далечни прохладни места, а безкрилите се крият в гънките на земята. И змиите дори изпълзяват в планината — „отиват на курорт“. Съхне всичко, до което не стига вода. Само камилските тръни единствени стърчат сред оголената пустиня в подножието на Малък Арарат, а и тук-там се виждат храсти пелин. Те изпълват въздуха с приятно възгорчиво ухание.
Мъртва тишина цари в тази равнина, разположена далеч от населено място. Тук още не са дошли водите на Раздан1, не са дошли и машините, и хората — нашите хора, способни да превръщат пустините в градини.
Но ето че в часа, когато южното слънце се готви сякаш да изпепели земята, а на небето не се вижда нито едно облаче, изведнъж от планините, надвиснали над равнината, с бучене и грохот се спуща 6yeн воден поток.
Подобно на разярен дракон от приказките, той извива гръб, реве, смита от скалите камъни и пръст, камилски тръни и трева и буйно се носи надолу към Араратската долина. Пресича я, нахлува в Аракс, размътва бистрите му води и с тях заедно препуска към морето
Къде извира, откъде се носи този загадъчен поток? Ето вече цели две седмици, откакто не е паднала капчица дъжд от небето, а по планините наоколо не е останала и шепа сняг. Откъде ли ще е този необикновен поток в един такъв опален от слънцето край, закопнял за влага?
Смутен, пътникът спира пред тази водна стихия, преградила изневиделица пътя му. А тя се появява като призрак и пак така внезапно изчезва.
Не минават няколко минути и от празното корито, по което е профучал мътният поток, се издига само лека пара. Камъните пак изсъхват и в природата настъпва такава тишина, такъв покой, сякаш нищо не е било.
Стои пътникът и поклаща изумено глава. Той е смаян, дори го обзема страх. И си задава въпроса, над който столетия наред напразно се е мъчило населението на Араратската долина: „Какъв е този чуден поток? Откъде се взе в този безоблачен, светъл и зноен ден?!“
Тази загадка сигурно така и щеше да си остане неразрешена, ако съвсем неотдавна, на 6 ноември 1953 година, не бяха излезли от село Айкецор в планината няколко ученика, за да навестят подшефните си телета във фермата на колхоза.
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
И наистина всичко произлезе от пощенската кутия. Ако този ден Мурад, пощенският раздавач в село Айкецор, не беше я донесъл във фермата, нямаше да възникне никакво недоразумение, а и тази повест не би била написана. Но не бива все пак да говорим за всичко предварително! Бедата често идва оттам, откъдето съвсем не я очакваш. А и как можеше Мурад да не донесе пощенска кутия в тази ферма, разположена нейде си сред планините? Във всички други ферми на района вече бяха окачени такива кутии. Няма айкецорската да се влачи на опашката я! А и овчарите в Айкецор станаха толкова грамотни, че вече изпращат дописки в републиканските вестници. И колко писма само пишат на животновъдите от Шаумянски район — споделят опита си! Ами писмата до близките? Не, без пощенска кутия не може…
И ето така стана, че Мурад, жив и пъргав старец, без да мисли за каквито и да било последствия, домъкна от село във фермата новичка пощенска кутия, лъскава от прясната небесносиня боя, и я закова на стената на един обор.
Закова я, отдръпна се една-две крачки, сложи ръце на кръста, погледна гордо и заяви:
— Отсега нататък не бива да се изпращат никакви писма по никого в селото! По никого! В какъв век живеем ние с вас?… Пускайте писмата в кутията. Изпращачът — ще изпрати, раздавачът — ще предаде, получателят — ще получи. Както в града!
Мурад отвори чантата си и започна да продава на работниците листи за писма, пликове и марки.
А от другата страна на обора, на брега на ручея, който течеше през фермата, няколко ученика седяха под сянката на дивата круша с вече пожълтели и започнали да капят листа. С камиона, изпратен от колхоза за мляко, те бяха пристигнали тук предния ден, за да обиколят телетата, над които техният пионерски отряд беше поел шефство. Децата си бяха взели учебниците и сега, седнали под крушата, повтаряха урока си по география.
Едно момче, облегнато на дървото, четеше на глас, като произнасяше старателно всяка дума. Другите слушаха.
Момчето се казваше Ашoт. По география и естество-знание не само в класа, но може би и в цялото училище нямаше ученик като него. Така добре знаеше тези предмети! Ашот четеше с въодушевление, но ясно се чувствуваше, че учебникът не го задоволява. За природата на нашата страна той знаеше много повече, отколкото беше казано в сбитите, сухи редове на учебника.
Като прочете урока до края, момчето вдигна към другарите черните си очи с дълги мигли.
— Това е всичко, което е казано тук за животинското царство на Далечния изток — рече разочаровано то.
— Достатъчна, и това е много! — измърмори под носа си едроглавият Саркис, който беше легнал под дървото върху куп сухи листа.
Той се понадигна и погледна Ашот с тежкия поглед на безизразните си сиви очи.
— Много ли?… Само осемнадесет страници за Далечния изток, а за животните му изобщо нищо няма! Пет реда! Само имената! Такива и такива, а после — „и други“… И да ги изброят дори не стигнало мястото… — Ашот все повече се разгорещяваше: — Руските пътешественици са написали цели книги за Далечния изток, а тук… И то за животните на един край, в който може да се помести цяла Европа! А и по- богат е от Европа със своята природа, с рудите, реките!… Представете си само, момчета: милиарди риби идват от Тихия океан в реките на Далечния изток и отиват нагоре по течението им. Отиват хайвера си да хвърлят. Като черна лавина се движат нагоре и измършавели, достигат до онези планински потоци, откъдето водят началото си широките, пълноводните реки. А пък там от водата стърчат само гърбове на риби!… В такива дни и мечката дори става рибар. Седне край реката, пъхне лапа във водата, загребе някоя и друга рибка и я изхвърли на брега… Чували ли сте?
— Ти пак се отклоняваш! Нали се занимаваме с география, а не с любимия ти лов — с добродушна усмивка каза Шушик, единственото момиче между „телешките шефове“.
Тя лежеше на тревата, подпряна на лакти, и слушаше внимателно Ашот.
— Но това е толкова приятно! — изказа мнението си момчето, което седеше до Шушик. Как да не се отклони, като само думата „лов“ вече мирише на шишкебап!…
Bсички се засмяха, а Ашот, без да обиди ни най-малко продължи:
— Ами защо, защо не е разказано за дивото грозде, което расте там, и за това как как лианите уплитат дърветата? Защо не е разказано за глиганите, с които са пълни долините? А за тигрите?… Чували ли сте за тигри които живеят в дълбоките снегове и понасят студа?
Момчето се наклони напред с цялото си тяло, в големите му очи се разгоряха пламъчета, лявата му буза, обсипана с лунички, потръпна леко от възбудата.
— Можете ли да ми посочите страна, където тигрите живеят при минус двадесет градуса? — попита то и така погледна другарите си, сякаш сам беше отгледал тези тигри или най-малкото ги беше виждал много пъти. И сам си отговори: — Друга такава страна няма! Тигрите живеят само в топлите страни, в камъшите, в
