свят — шегуваше се Гагик, спомняйки си неотдавнашното съобщение във вестниците, което беше разсмяло всички.
Децата се смееха весело, а най-звънливо от всички — Шушик, на която винаги се харесваха шегите на неуморимия Гагик.
… По западния склон на скалите, където стояха децата, се виеха тесни пътечки. По тях умело бягат дините кози, които живеят в недостъпни за човека процепи и пещери.
Тук се срещат и каменни овни или муфлони, както ги наричат зоолозите. Но те живеят по тревистите планински склонове, в техните подножия или в пустинните мъртви долини. Най-често муфлоните могат да се видят по голите хълмове, откъснати преди хиляди години от планинските вериги и пръснати сега по левия край на Араратската долина.
Отдалече още се вижда, че цяло стадо пасе на един от тези хълмове. Струва ти се, че ей сега с бесен лай ще те посрещнат кучета. Ще излезе овчарят, ще усмири кучетата, а тебе ще покани в колибата си и ще те нагости с прясно овче мляко…
Ала тук няма нито кучета, нито овчари.
Опитното око на ловеца отдавна вече би различило на върха на хълма овена-водач. Застанал като изваян на своя каменен постамент, с гордо вдигната глава, той оглежда зорко околностите. Това е часовой. Щом забележи опасност, с остро съскане, подобно на змийско, той предупреждава стадото. И стадото се събира, струпва се накуп и в миг изчезва след водача между хълмовете. Сякаш е било мираж. И наоколо пак става пусто и мъртвешки безмълвно.
Ашот знаеше много добре всичко това. Той беше ходил неведнаж с баща си по следите на муфлоните.
— Това е Марал-Бахан5. — Ашот показа ниската планина с куполообразен връх. — Казват, че муфлоните се изкачвали на тази планина и оттам дълго гледали към Арарат. Защо — не зная… — После Ашот показа клисурата: — А ето това е Барсовата клисура. Виждате ли — от трите страни е заобиколена със скали, като стени. Откъм Араратската долина е отворена, но и там няма изход: долу е пропаст. А от другата страна има пак скали. Само южните ветрове се носят по тези камъни. Изобщо в Барсовата клисура може да се влезе само от едно място виждате ли ей онази тясна пътечка? А всички други прекъсват дотук, не стигат дори до средата на склона…
— Е — възкликна Ашот, — както би казал дядото ти Гагик: който има здрав кръст, нека тръгва след мене!
И като подскачаше от камък на камък, той заслиза надолу.
Изглежда, че всички имаха „здрави кръстове“, понеже последваха Ашот. Наистина Саркис беше решил окончателно да се откаже от тази разходка, но когато другарите му, без да се обръщат, поеха напред и изчезнаха зад острите като клинове камъни, той се почувствува недобре. Изоставен… Сам с мрачните орли по зъберите и внезапно връхлетелия от планините силен пристъп на вятъра…
„Да си отида ли?… Но и така май не ще мога да стигна до селото“ — помисли си той и смътно чувство на страх сви сърцето му. За пръв път беше подложен на такова изпитание и резултатите съвсем не бяха утешителни.
Той постоя, помисли, но колебанията му не траяха дълго.
„Ех, да не съм си загубил ума, че да се връщам но тези скали и клисури!“ И като мърмореше сърдито, той се помъкна след другарите си, които бяха отишли напред.
ТРЕТА ГЛАВА
Погледнеш ли отгоре каменните блокове, накамарени в дефилето — свят ще ти се завие, такива бездънни пропасти има там! Високи, мрачни скали образуват непреодолими стени и само в една от тях планинските потоци бяха изровили врата. През тази именно врата Ашот преведе уверено своите другари.
— Дръж се за зъбера… по-сигурно стъпвай… по-внимателно! — непрекъснато говореше той и загрижено следеше всяка крачка на децата.
В този край скалите са от варовик и са набраздени дълбоко с корнизи и пътечки. Техните склонове приличат на набръчкано старческо чело.
По една такава тесничка пътека-бръчка се движеха сега нашито млади пътешественици, като разчитаха да заобиколят скалата и да се спуснат в клисурата. — Нека аз мина отпред — предложи Хасо.
Той беше вързал пояса си за нашийника на кучето и грижливо му помагаше на трудните места.
Ашот погледна под око Хасо. „Ако ти минеш отпред, тогава аз за какво съм?“ — като че ли говореше погледът му.
Но Хасо не забеляза нищо. Той се тревожеше за Шушик. На нея, винаги жива и смела, й прилошаваше, когато гледаше пропастите.
— Не гледай надолу — обърна се към нея Ашот.
След Шушик вървеше Саркис. Като видя побледнялото му лице, Ашот не се стърпя и го подигра:
— Е, какво? Не прилича на пътя до татковия ти склад, нали?
Никой от другарите дори с поглед не го упрекна за тези думи. В селото не обичаха Баруйр, бащата на Саркис. Той завеждаше колхозния склад и се смяташе за важна личност. А Саркис израсна под неговото крило надменен, самонадеян, егоист.
Сега, в този тежък за него момент, той преглътна обидата, изтри избилата по челото му пот и мълком продължи да се влачи накрая, стъпвайки предпазливо по несигурната, ронлива пътечка.
Слизането беше тежко, но вървеше успешно. И само една случка, весела, интересна, за която трябва да разкажем, го прекъсна неочаквано за известно време.
Есенното слънце напичаше скалите. Бяха първите дни на ноември, но беше още топло. Децата бяха съблекли палтата си и ги носеха на ръце. Пътечката тук минаваше съвсем близо до скалата, която се издигаше отдясно като висока отвесна стена, а отляво беше надвиснала над дълбоката пропаст.
И пукнатините в скалите, и вдлъбнатините, малките пещери, които се срещаха тук-таме в тях, и самата пътека — всичко беше осеяно с кози тор.
— Тук има кози — каза Ашот шепнешком, сякаш се страхуваше, че те са някъде съвсем наблизо и ще го чуят.
И наистина още не беше успял да се доизкаже и иззад близката скала изскочи огромен козел. Насочил напред гигантските си рога, той се спусна право срещу Ашот. който върнеше пръв.
Нямаше как да се разминат. Животното можеше или да се върне и да избяга в Барсовата клисура, или да събори преградилото пътя му момче — друг изход нямаше. Неговото появяване беше така неочаквано, че Ашот нямаше нито секунда за мислене. Той се притисна инстинктивно с хълбок към стената, смъкна шапката си и удари с нея козела по главата. Единият рог се забоде в шапката, раздра я, а когато Ашот със силно движение напред се опита да я издърпа, козелът сърдито се разфуча, врътна глава и още по-здраво намести шапката на рогата си. Тя така си и остана на козела. Животното направи огромен дъгообразен скок и препусна светкавично, размахвайки „трофея“ си като знаме. Чуваше се само как камъчетата шумолят под копитцата му и се свличат в пропастта.
В момента, когато удари козела, Ашот загуби равновесие. Само миг и момчето щеше да полети в пропастта. Но нечия здрава ръка го улови навреме. Това беше Хасо.
— Сядай!… — каза той и като го натисна по рамото, за да го накара да седне, понечи да замахне с гегата си към козела.
Но къде ти! От него нямаше вече и помен. След козела се спусна и Бойнах, но Хасо го хвана здраво за нашийника.
— Ти пък, мършо, къде?… Къде ще бягаш по тези пътечки?…
От яд Бойнах се разлая силно.
Опасността премина. Децата дойдоха на себе си и като си спомниха за козела с шапката, започнаха да се смеят. Хасо поклащаше глава и казваше:
