— Ашот, ти не се ядосвай. Този рогат дявол можеше да те хвърли в пропастта и ти щеше да станеш на парчета… Бива ли така да се излагаш?
— Ама ти не чу ли как шапката ти викаше: „Помощ, помощ“? — смееше се Гагик.
— Няма добро да види с нея — каза Ашот, все още ядосан и възбуден.
— Напротив! усмихна се Гагик. — Твоята шапка спаси козела: сега вълк няма да смее да припари до него…
Ашот все още не можеше да дойде на себе си от изненадата и уплахата. „Когато ги видя, козелът трябваше да се върне и да избяга назад в клисурата. Какво ли го е накарало да се спусне напред, право към мене? — мислеше си той объркан. — Зад него може би е имало още по-страшен враг?… Но откъде? Тук няма и не може да има никой…“
Тъй или иначе, случката с козела беше изчерпана.
— Е, хайде — надигна се Ашот — да продължим нашия път, пълен с приключения.
Дяволската пътека ставаше все по-трудна и по-трудна.
— С лице към стената. Гледайте само стената и се дръжте един за друг — даваше нареждания Ашот, когато пътечката стана съвсем тясна.
На едно място водата беше подровила пътя и бе образувала в скалата процеп. Ашот се спря замислен пред него. Ако не беше голямото му честолюбие, той щеше да се върне и поведе обратно другарите си. Сега обаче скри тревогата си и леко прескочи процепа.
Неговите спътници се приближиха и с ужас надникнаха в дълбокия пролом — просто дъното му не се виждаше!
— Ох, каква чудесна дупка: скочиш ли в нея, няма да успееш дори да извикаш!… — не можа и сега да се въздържи да не се пошегува Гагик.
А Хасо се усмихна подигравателно:
— Ако пред вратата ви има греда, ще можеш ли да минеш по нея?
— И още как!
— Няма ли да паднеш?
— Никога!
— Е добре, ами ако тази греда се постави над река или ров?
— По-трудно ще е.
— Нищо трудно няма. Само забрави, че долу е яма. Ето виж.
И Хасо, без да гледа надолу, умело прескочи пропастта, сякаш беше купчина пръст на равен път.
— Разбра ли?
— Абе аз разбрах, ама ти обясни на краката ми!…
И все пак съветите на Хасо помогнаха да се преодолее опасното препятствие.
Гагик се страхуваше, но през целия път все си мислеше как да скрие от другарите си своето състояние. И затова непрекъснато даваше кураж на всички:
— Какво сто се разтреперали? Тясна е пътечката? Ама че го измислихте! Та това е асфалтирано шосе! — Или: „Хасо, аз вървя след тебе, ти не се бой.“ Или: „Ашот, почакай, аз ще те подхвана, че май ти треперят краката.“
Саркис, целият в пот, вече без да се стеснява, се мъкнеше последен направо на четири крака. Колко малко приличаше той сега на онова самоуверено момче, което крачеше важно с вирната глава по улиците на селото!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Ето ни в прочутата Барсова клисура! — заяви тържествено Ашот, като слизаше от скалата.
— Ура-а-а! А къде са обещаните от тебе кози? Доведи ни ги де!
— Почакай, Гагик, почакай. Денем козите си почиват в пещерите. После, когато се изкачим горе, ще ти ги покажа.
Седнали на камъните, младите пътешественици разглеждаха с любопитство клисурата, където досега единствено ловецът Арам и другарите му се бяха осмелили да слязат, и то само два пъти.
Клисурата беше разположена сред високи червеникаво-ръждиви скали, подобни на крепостни стени със. зъбци и кули. Отпред тя беше отворена към падина, където всяка пролет буйни потоци с грохот и бучене се спускаха от планинския склон. В процепите на скалите и в подножията им бяха израсли храсти, къдрава папрат и няколко десетки нискостеблени дървета, такива чудновати и криви, каквито виреят само по безводните места. Тези дръвчета се бяха съпротивлявали твърдо на всички бури и ветрове. Техните дебели, жилави корени бяха проникнали дълбоко в пукнатините на каменистата почва и се изхранваха от недостижими дълбочини на земята.
Планинските склонове бяха покрити с коило и пирей, сега вече сухи. На по-влажните тераски и в долчинките пиреят беше толкова избуял, че Бойнах, който тичаше с весел лай из него, не се виждаше дори.
Хубаво зимно пасбище за козите беше тази клисура. Но къде ли утоляваха жаждата си в тези безводни, сухи места? А ето на, следите на всяка крачка говореха, че тук има много кози. Из гъстата трева във всички посоки се виждаха утъпкани пътечки, на места тревата беше съвсем изгазена. Тук животните бяха пасли и почивали.
Тяхното присъствие долавяше с острото си обоняние и овчарчето Хасо, за когото тези миризми бяха обичайни. Та нали дивите кози са прародители на домашните и не се отличават много от тях по вид и миризма.
Когато децата си починаха добре, Ашот стана.
— Хайде сега да потърсим естествени кошари.
По дъното на корито, изровено от краткотрайни пролетни потоци, децата се изкачиха на скалите по задната стена на клисурата. Изкачването беше тежко и отне много време. Тук си починаха малко и пак поеха нагоре по канарите, почти до върховете, набраздени от пътечки-корнизи, където мрачно зееха черните входове на пещерите.
Възбуден от миризмата на козите, Бойнах тичаше неуморно между камъните и бясно лаеше — може би се радваше на свободата, дадена му най-после от Хасо, или пък плашеше животните. А те наистина не изтърпяха присъствието на такъв гост. Няколко кози изскочиха от процепите и побягнаха нагоре по склона на планината. Отпред тичаше старият козел-водач и размахваше огромни, подобни на мечове в ножници рога. От време на време се спираше и извиваше назад глава, сякаш за да провери дали го следват останалите. За миг се заковаваха на място и другите козли и в този момент ставаха прекрасен прицел за ловеца. След тях спокойно вървяха козите. И те току се спираха изчакваха малките си.
Като достигна до планинския зъбер, водачът застана на една издатина и гордо отметна красивата си глава. Той сякаш се подлагаше на куршума.
— Ех, да ми беше пушката! — развълнува се Ашот.
А Гагик издърпа овчарската гега от Хасо и и размаха заплашително срещу козите.
— Вървете си, вървете си, подарявам ви живота! произнесе той с театрален патос.
Другарите му се разсмяха, а Бойнах лаеше настървено и тръпнеше от желание да се спусне след козите. Но де ще ги стигнеш!
— Ах, какви са ловки, какви са силни! — възхищаваше се Шушик.
— А вие забелязахте ли как козите се спират и гледат назад? Разбрахте ли защо? — попита Ашот. Децата мълчаха.
— Сигурно си почиват. Изкачването е било толкова трудно — предположи Шушик.
Каква трудност е това за дивите кози! Стига да поискат, и в миг ще се озоват на онази страна на планината. Козлите се спираха само за да видят дали ги следват козите.
— Да, да, майките на козлетата… — додаде с разбиране Шушик.
— Браво, точно така! Ето на, да не сте казвали, че като са животни, нямат сърце — рече Ашот с тон на
