Варовикът остава, натрупва се и образува фантастични фигури.
На излизане от пещерата всички дълго мълчаха. Ашот, навел глава, вървеше замислен. Не искаше да признае дори пред себе си. че не разбира и не може да обясни видяното. и за да прикрие смущението си. той избяга шумно в дола.
— Мушмули! Мушмули!
Докато децата беряха сладки мушмули от ниското дърво, което откри Ашот, Хасо неспокойно се взираше в северните планински върхове, където се събираха облаци. Вдигнал глава, той пое въздух през носа си, като че ли по миризмата искаше да разбере нещо. А въздухът внезапно захладня. Жълтите листа по храстите почнаха жално да писукат, като осиротели птиченца. В предчувствие на нещо лошо овчарчето се осмели да подкани другарите си.
— По-бързо, по-бързо, вече е късно! — извика то. Но децата така се бяха увлекли в мушмулите, че не обърнаха внимание на предупрежденията на Хасо. А когато изядоха всичко по дръвчето, Ашот дори каза:
— Кой знае дали друг път ще дойдем в Барсовата клисура. Я да видим дали тук няма още — нещо.
Хасо погледна Бойнах, който тичаше неспокойно. За момчето беше ясно, че кучето със своя тънък инстинкт долавя промяната на времето. На пасищата Бойнах винаги беше барометърът на овчарчето. А и самият Хасо предчувствуваше, че приближава буря. Той предупреди още веднаж другарите си, но те продължаваха да се щурат по склоновете. Впечатленията бяха толкова много, че децата не забелязаха как свърши късият есенен ден и слънцето залезе зад Голям Арарат.
Всички се скупчиха на едно място и насядаха по камъните. Зачервените им от вълнението и свежия въздух лица ярко горяха в лъчите на залязващото слънце. Планинският вятър рошеше косите им, развяваше черните ресни по високото чело на Хасо. Колко хубаво им беше тук, в широките обятия на природата! Каква прекрасна почивка!
Всички останаха доволни от днешния ден и бяха благодарни на Ашот нали той им показа чудната Барсова клисура!
— Да тръгваме! изкомандува Ашот. — Време е да се прибираме!
Но децата не бяха успели още да се спуснат на дъното на клисурата и да излязат на пътеката, която трябваше да ги изведе до селото, задуха вятър, и то толкова силен, че те се принудиха да спрат. А трябва да кажем, че за да се търколиш от Дяволската пътека в пропастта, съвсем не беше нужен силен вятър — и слаб беше достатъчен. Нямаше как, трябваше да се изчака.
Децата приседнаха на каменния корниз с надежда, че най-после на вятъра ще му омръзне да духа и ще утихне. Но той все повече и повече вилнееше, бучеше, ревеше, събаряше жълтите листа от храстите и дърветата, засипваше с тях пролуките в скалите, измиташе всички склонове и пътеки.
— Освобождава място за снега — плахо каза Хасо и думите му всяха смут в сърцата на децата.
Всеки друг можеше да сгреши, но не и Хасо!
Няколкото минути, прекарани на студения вятър, се сториха на децата цяла вечност. Скалите, които през деня при ярките слънчеви лъчи приличаха на златни замъци, сега станаха мрачни и страшни. В клисурата мъглата все повече се сгъстяваше, натежаваше. Бурята вилнееше.
Стадо диви кози изскочи иззад скалите, профуча изплашено край децата и се понесе към изхода на клисурата. Последната коза се застоя за миг на завоя на Дяволската пътека, погледна потъмнялата Барсова клисура и се скри зад склона.
И козите дори избягаха. Това беше лош признак, „Ако завали сняг, ще бъдат принудени да останат тук, затова сигурно бягат“ мярна се в главата на Ашот и от тази мисъл му стана горещо.
— Вятърът няма да спре! Ставайте, да вървим, нека се опитаме да се измъкнем — скочи от мястото си тон
В същия миг от скалата се откъсна камък и с грохот се търколи в бездната. Кичестата еличка, която се подаваше от пукнатината, се навеждаше със стон до земята.
— Седни. — Шушик дръпна за палтото Ашот. — Седни, инак вятърът ще те отнесе в пропастта.
Но Ашот не се предаваше.
— Да вървим — настояваше упорито той. — Хванете се за ръце, здраво… Така. А сега тръгвайте един подир друг.
Децата станаха с мъка, проточиха се във верига и предпазливо тръгнаха. Но не направиха и двадесет крачки и спряха. Тук пътечката се стесняваше и за да не полетят надолу, трябваше пак да седнат.
Какво да се прави?
Ашот огледа внимателно склоновете на планината. Той търсеше някаква пещера, където биха могли да се скрият. Наблизо обаче нищо не се виждаше.
— Да се върнем назад — каза той.
Но никой не мръдна от мястото си — изкачването беше страшно. Притъмня още повече. Една непредпазлива крачка — и можеш да станеш жертва на развилнялата се стихия.
Ето че най-после Ашот забеляза наблизо чернееща се в скалата вдлъбнатина.
— Няма какво да се прави — каза той, — ще трябва да се скрием в нея. Само че как да стигнем дотам?… Да чакаме ли, докато утихне вятърът?
Но за това като че ли нямаше никаква надежда.
— Вървете след мене пълзешком — предложи Ашот и тръгна напред почти на четири крака.
С изподраскани колене и лакти децата едва стигнаха до вдлъбнатината и криво-ляво се вмъкнаха в нея. Вдлъбнатината се оказа доста широка, но плитка.
Беше тясно, неудобно и вее пак хубаво: отзад и отстрани каменните стени пазеха децата от студените пристъпи на вятъра… Така можеше да се издържи една нощ.
Нищо, нищо поддържаше духа на другарите си Ашот. Ще потърпим до зори, тогава ще излезем от клисурата…
Стъмни се. Скалите станаха съвсем черни, зловещи. Назъбените им върхове едва се открояваха на потъмнелия фон на небето. А долу клисурата се разстилаше като мастилено море.
Притиснати едно до друго, децата отначало се постоплиха, но скоро камъните изстинаха и студът, който проникваше до костите, караше децата да треперят. „Ах, да имаше огън, буен огън!“ — мечтаеха те. Ето на, излиза, че огънят е животът, без него няма живот…
Гагик седна на шапката си.
— Защо да си пазя къдриците, щом в такава тежка минута те не ще могат да ми стоплят главата без шапка?… — каза той.
Да се седи на шапката беше по-топло, камъкът не студенееше толкова.
Изглежда, че най-зле от всички беше Саркис. Колкото и да се мъчеше да се свие на кълбо, нищо не излизаше — дългите му крака все стърчаха навън. „Ах, този фантазьор Ашот! В каква беда ни вкара!“ — роптаеше в себе си той.
Само Хасо не мислеше за себе си. Като гледаше Шушик, момчето страдаше, че това крехко, слабо момиченце трябва така да мръзне. Овчарчето не чувствуваше много студа — кюрдите са планински жители. Те прекарват денонощно на открито и затова винаги, дори и през лятото, се обличат топло. Освен грубата аба Хасо носеше и памуклийка. Много му се искаше да я даде на момичето, но се стесняваше: „Кой ги знае какво ще кажат…“
А Шушик мислено беше у дома си, в топлия им двор, където наровете като малки слънца грееха по дърветата. Сякаш през седем морета долитаха до нея думите на Ашот: „Ще потърпим малко. Ще съмне, ще изгрее пак слънцето и ще се върнем у дома…“
Децата слушаха в полудрямка Ашот. Една и съща мисъл стопляше всички: скоро, сега вече съвсем скоро ще си бъдат у дома.
Но когато след тежката, страшна нощ настъпи най-после утрото, децата с ужас видяха, че от планината се носи и зловещо вие чудовищна снежна буря.
Значи, истина каза овчарчето Хасо: вятърът най-напред очиства всичко наоколо подготвя място за снега.
Така започва зимата в нашите планини…
