човек, добре запознат с тайните на природата.
— Не сърце — поправи го Шушик, — а инстинкт…
— Аз казвам сърце, ти можеш да разбираш инстинкт, твоя работа.
Скачайки от камък на камък, козите бягаха към скалите, които заобикаляха клисурата от изток. Те ту изчезваха в гънките на нарязания от пукнатини склон, ту като едва забележими сиви петна се мяркаха по тесните, също сиви пътечки.
Като видяха, че никой не ги гони, животните се успокоиха, започнаха да хрупат тревичка и само от време на време предпазливо се оглеждаха дали не ги заплашва някаква опасност от тези неканени гости. Но изведнъж те побягнаха и се скриха на отвъдната страна на склона.
— Какво толкова ги изплаши? — учуди се Ашот. — А вие не видяхте ли? Не забелязахте ли как нещо ръждиво се провря там между камъните? като показваше в далечината, измърмори Саркис; от страх той едва си мърдаше езика.
Но колкото и да се взираха, освен мрачните сиви скали децата нищо друго не видяха.
На момчето взеха да му се явяват видения — подигравателно каза Гагик. — Това трябва да е от прекалена смелост… Понякога се случва и такова нещо на смелчаците.
Но Ашот не подкрепи шегата. Той продължаваше да мисли: какво всъщност беше довели козите до такова паническо състояние? В клисурата няма нито вълци, нито ловци… И тогава пак си спомни козела, който му беше отнесъл шапката. „Той не се изплаши от нас… Нещо друго го разтревожи.“
След изчезването на козите вълнението, което беше обхванало децата, се уталожи.
— Е, да продължим — каза Ашот, като не намери отговор на своите въпроси, и се заизкачва по тясната пътечка към върха на планината.
Децата вървяха мълчаливо и все още мислеха за грациозните животни, които току-що се бяха скрили от погледа им.
Гагик се спря и изтри с длан мокрото си чело. И той като всички дишаше тежко.
— Не е ли вярно, Ашот, че да слизаш е много по-лесно, отколкото да се изкачваш? — попита сериозно той.
— Е-ex, ти!… А кой преди малко се перчеше? — усмихна се Ашот. Но като погледна слънцето, реши, че трябва да се връщат. Добре, вече превали пладне. Да слизаме…
Гагик скоро беше принуден да признае, че по тези скалисти места и да се слиза май е не по-малко трудно. Пълничките му крака го боляха, а ходилата му горяха.
Децата се спряха до голямата дупка, която се чернееше под скалите. Това беше вход за дълбока тъмна пещера. Изглежда, че от нея някога е текла вода, която бе изровила тук нещо като корито и бе огладила камъните.
— Напролет оттук сигурно изтича извор — побърза да изкаже мнението си Гагик.
— Хубав извор! Я виж какво широко корито — замислено каза Ашот. — Също като речно…
И подът на пещерата беше. целият изровен от водата, а камъните — огладени като на морския бряг.
— Нищо не разбирам — поклати глава Ашот.
Едва забележима усмивка премина по устните на Саркис. Тя сякаш казваше: „Ех, ти! А пък се смяташ за голям естественик! Ха обясни де!“
— Змия, змия! — изведнъж извика ужасена Шушик. И наистина увила опашка около храста, който стърчеше от скалата над входа на пещерата, висеше сива страшна змия — гюрза — с късо тяло и плоска глава.
— С камъни, с камъни!… — завикаха в хор децата.
Те, жители на Араратската долина, знаеха, че гюрзата е най-отровната от местните змии. Всяка година в селото умираха по няколко животни от нейните ухапвания. Затова страхът и възбудата, които обхванаха децата, бяха лесно обясними.
С няколко камъка те събориха змията от скалата и я доубиха.
— Погледнете — каза Ашот, — дори очите й са покрити с кожица. Ето защо змиите не виждат добре.
— Как!? Нима нямат клепачи? Нима не мигат? — учуди се Шушик.
— Не, не мигат. Затова и погледът им е такъв студен, стъклен. Колко хубаво стана, че намерихме гюрза! Ще подарим кожата й на училищния музей… Ай, какви са тези кости? — И Ашот повдигна няколко кости от пътеката. Но тутакси ги хвърли настрана и каза: — Глупости! Кости от дива коза. — И пак тръгна напред.
„Ако това наистина са кости от дива коза, тогава кой ли ще я е разкъсал?“ — помисли си Шушик.
Почакай, Ашот — спря другаря си тя. — Ти грешиш. Тук навярно има вълци.
— Аз да греша?! — пламна Ашот. — Ти как мислиш, орелът не отмъква ли козлета?
Самоувереният му тон не се хареса на Саркис. Много му се щеше неговият „противник“ поне веднаж да сгреши в нещо. Той се върна, вдигна костите, хвърлени от Ашот, и рогата близо до тях и ядосано попита:
— Според тебе орел може ли да нападне такова животно?
Ясно беше, че костите са не от козле, а от голям козел.
Ашот се запъна. Нямаше какво да възрази.
— Сигурно е умрял — смутолеви най-после неохотно той.
Нo Саркис мълчаливо показа следи от зъби върху една кост.
Страхът упорито обземаше децата. Значи, тук, в клисурата, има някакъв звяр?…
— Глупости! Трябва да е нещо отдавнашно — престори се на безгрижен Ашот и като взе от ръцете на Саркис рогата, добави: — И тях ще подарим на кабинета по естествена история… А я колко охлюви и раковини има тук! Събирайте!
— Ашот, ами това какво е? — попита Шушик.
В ръцете й имаше раковина, голяма колкото длан. Ашот взе раковината, погледна я бегло и презрително я захвърли.
— Добър ръководител на млади природолюбители! — отново каза Саркис и вдигна раковината. — Тя е толкова ценна, а той я хвърля.
— Щом е толкова ценна, скрий си я в сандъка — ядоса се Ашот.
Саркис нищо не отвърна. „Какво да говоря с него! Не може да разбере, че щом тук, в тези скали, сме намерили морска раковина, това означава нещо…“
Децата се лутаха по склона и всяко се стараеше да намери нещо особено интересно, някаква рядкост. Ашот се натъкна на две огромни орлови крила и побърза да се похвали с находката си. Гагик намери камък с някакви лъскави люспици по него и уверяваше, че е попаднал на елмазени наноси. Шушик се радваше на раковинки и разни камъчета, а Хасо скришничко й даваше своите „трофеи“: голямо орлово перо, червена човка от яребица… От една пещера той изнесе и подаде на момичето цял букет. Цветята светеха на слънцето с всички багри, но не издаваха никаква миризма, защото бяха… от камък.
— Каменни цветя? Къде ги намери? — смая се Шушик.
Децата я наобиколиха. „Букетът“ минаваше от ръце на ръце и предизвикваше всеобщо учудване и възхищение.
След Хасо всички влязоха в една пещера и се спряха поразени: целият под беше сякаш постлан с пъстър килим. Широк и ярък слънчев лъч проникваше през дупка на свода и изумителният подземен свят на каменните цветя пламтеше и се преливаше във всички цветове на дъгата.
Децата гледаха с учудване и страх този свит, който им се струваше необясним, и се бояха дума да продумат, бояха се да шавнат.
Oт свода на пещерата се спущаха висулки, като ледените. Те също блестяха и светеха. От това този подземен дворец изглеждаше приказен.
Децата се опитаха да откъснат няколко цветчета, но не успяха те като че ли се бяха сраснали с каменните си листенца и стъбълца. А и лесно обяснимо! Тези „каменни цветя“ и „ледени висулки“ не бяха нищо друго освен сталактити и сталагмити, които обикновено се срещат във варовикови пещери. Водата се стича от свода на пещерата, като разтваря и отнася частици варовик, а после постепенно се изпарява.
