Дали защото вятърът в клисурата поутихна, или пък след яденето децата се постоплиха, но пак им се приспа. Клепачите им натежаха и се затваряха. То се знае, имаше значение и нощта, прекарана почти без сън.
Така в полудрямка минаха още два часа. Радостният вик на Ашот разсъни децата:
— Ставайте, бурята е утихнала!…
Всички скочиха, разтъркаха очи и първото нещо, което видяха, бяха купищата бял пухкав сняг.
Децата се раздвижиха, започнаха да дишат дълбоко, протегнаха се, оправиха изтръпналите си крака и ръце. Чу се покашляне, нечие пъшкане.
— О, бодежи ли има някой? Ама че време сте намерили!… Кой се разболя? Да си вдигне ръката! — разбъбра се Гагик.
Всички се чувствуваха като пребити. И наистина един имаше бодежи в гърба, друг беше хванал хрема, но — чудно нещо! — никой не се разболя сериозно. Дали защото бяха млади, или в такива случаи организмът мобилизира всичките си запаси срещу студа и неудобствата, кой знае…
Най-зле беше разглезеният и изнежен Саркис. Главата му, лежала не на пухена възглавница, а на твърд камък, сякаш се беше наляла с олово и го болеше. Щом си поемеше дъх, страната го пробождаше, а гърбът му беше станал „на дъска“, както казват айкецорци, когато настинат.
Ами че и на мене ми се е запушил носът като на простуден овен — каза Ашот.
Да, козелът навреме ти задигна шапката — обади се Гагик. — Ама нищо! Със студена глава човек по- ясно мисли. Я хайде да се измъкнем от тази меча дупка, да погледнем какво става по белия свят…
Но ненаправил и две крачки, Гагик затъна до кръста в снега. Момчето погледна клисурата, погледна планината и неволно замижа. Всичко, всичко наоколо беше покрито с бял саван. Мъртва тишина, ни най- малък признак на живот, сякаш заедно със скалите и клисурата снегът беше погребал под себе си и всичко живо.
Храстите бяха изчезнали напълно под снега, а дърветата — свели натежалите си бели клони чак до земята. От пътечката, по която децата бяха дошли, нямаше и следа.
Да, никой не можеше да нарече това пробуждане радостно. По-добре Ашот да не ги беше будил, да не им беше вдъхвал напразно надежда
ШЕСТА ГЛАВА
Бурята утихна, в природата настъпи спокойствие, но снегът, студен, дълбок, не беше и помръднал.
Трябваше да вървят. Но къде? Надолу, в клисурата, или към изхода и, към свободата?…
Към свободата, разбира се, колкото и труден да беше пътят към нея.
Изпод дълбокия сняг само тук-таме се виждаха камъните на долния край на Дяволската пътека и онези места, където тя се разширяваше и преминаваше в тераски.
Мъглата се пръсна, но денят си оставаше сив, а небето — мрачно. Свечеряваше се.
— Да се върнем, да потърсим за всеки случай някоя удобна пещера — предложи Ашот.
— Няма ли да си отидем у дома? Пак на камъните ли ще спим? — жално попита Шушик. — Пие ми се вода, Ашот…
— Трябва да намерим удобно място за нощуване. Не падай духом, Шушик, потрай още едничка нощ, а утре или ще излезем, или ще ни намерят. Хайде, хващайте се за ръце, да вървим!
Бойнах като че ли разбра намерението на децата и се спусна пръв напред. След него, като опипваше пътечката с гегата си, предпазливо се движеше Хасо, а по неговите следи на децата не беше вече трудно да вървят.
Когато дойдоха до Дяволската пътека, те се спуснаха надолу и щом стигнаха равно място, си отдъхнаха с облекчение: тук поне можеха да не се страхуват нямаше да паднат в пропаст. Но сега накъде?
— Да отидем да нощуваме при каменните цветя на шега предложи Гагик.
— Хасо, а къде са онези цветя? Ти хвърли ли ги? — сепна се Шушик.
— Защо да ги хвърля?… — Че аз за тебе ги донесох — каза момчето и от смущение силно се изчерви.
— Не, твоите цветни поляни са много корави — възрази Ашот. — Да отидем в другата пещера — там, където намерихме змията.
Затъвайки в снега, децата се изкачваха нагоре към рядката ниска горичка, сгушена под скалите.
Бойнах все така предвождаше шествието. Кучето сякаш плуваше — ту изчезваше в снега, ту пак се появяваше на повърхността, като че ли изхвърлен от вълна.
Саркис вървеше на края по утъпкания вече път, който обаче също беше много тежък за него. Трапчини, буци и камъни се криеха под бялото одеяние, покрило земята, и Саркис непрекъснато се препъваше и с целия си висок ръст се просваше върху студения сняг.
— Вървете по-бързо и ще ви бъде по-леко — разпореди се Ашот.
И наистина: когато напрегнаха сили и закрачиха по-бързо, децата се стоплиха и оживиха. Бяха гладни, но още повече може би ги мъчеше жаждата. Ашот обаче категорично забрани да се яде сняг.
— Потърпете, скоро ще намерим вода — заяви той, макар че съвсем не беше уверен в това.
Приближиха се до подножието на скалите, извисени една над друга край задната стена на клисурата. Тук имаше дъбови дръвчета, по чиито криви и чепати клони снегът лежеше на тежки валма. Отдалече дръвчетата можеха да се вземат за някакви разкривени бели шатри.
Като разравяха снега, децата най-после се качиха до змийската пещера.
Пещерата наистина се оказа удобна: с високи сводове, гладки стени, тесен вход.
Хасо откри в нея проход, който водеше някъде навътре в планината, и се мушна в него.
Скоро оттам се чу гласът му:
— Радвайте се, деца, намерих вода!
Но бълбукането на водата идваше някъде отдалече и в тъмнината Хасо по никакъв начин не можеше да я открие. Той дълго шареше с гегата си, но напразно — краят и все беше сух.
Децата седнаха край стената на пещерата и известно време мълчаха. Те изпитваха нужда да обсъдят създалото се положение и поглеждаха изчакващо Ашот.
Най-напред трябва да се приготвят легла, меки легла — каза той важно.
Никой не попита от какво ще се направят тези „меки легла“ ясно, че от листа. Вчерашният вятър се беше погрижил за децата, трябваше само да отидат и съберат натрупаната в процепите на скалите шума.
Но кой знае защо, Ашот не ги заведе там. Той се спря до малкото дръвче с ниско и тънко стъбло. От корените до върха дървото беше покрито с вечно зелени нежни иглици и отдалече наподобяваше на малка зелена купа сено.
Ашот отърси снега от клоните и започна да ги кърши.
— Те ще бъдат пружинените ни матраци — каза той. — Хайде кършете!
Децата се заловиха живо за работа — накършиха кой колкото можа и отнесоха клоните в пещерата. За да приготвят пет „кревата“, трябваше да окършат клоните на пет такива дръвчета.
После дойде ред на „дюшеците“.
Като оглеждаше пукнатините на скалите, Шушик завика радостно:
— Ела тука, Хасо! Погледни колко шума намерих!
Под каменния навес на скалата листата бяха останали толкова сухи, че се трошаха в ръцете на момичето. Шушик се мъчеше да заграби цял наръч, но нищо не излизаше всичко се изплъзваше от ръцете и.
— Почакай, хушке Шушик — притече и се на помощ Хасо. — Вземи моята дреха и слагай в нея, а аз ще съблека ризата си и ще направя торба.
Децата събираха не само шума, но и меки стъбла на плевели и суха трева. Подреждането на леглата така ги увлече, че те забравиха за известно време и глада, и жаждата, и опасността, че може да бъдат
