пещерата.
И сега като вчера на всички страни се разлетяха огнени игли, посипаха се водопади от искри. В напрегнатата тишина не се чуваше дори дишане.
И ето че едва забележима струйка дим се издигна нагоре, към ушите на Хасо, а после още по-високо и обви белия му кюрдски калпак. Миризмата на тлееща прахан загъделичка ноздрите на децата.
Навярно те никога през краткия си живот не бяха, очаквали нещо с такова нетърпение, с каквото сега очакваха пламъка. И той светна най-после в мрака на пещерата. Най-напред огънят изтръгна от тъмнината дясната буза на Хасо, после на червени петна заигра по чудноватите, грозни стени на пещерата. Зад гърба на момчето, застанало на колене, започна да расте и се удължава собствената му сянка.
Когато, радостно усмихнат, Хасо се понадигна и стана, всички видяха в краката му купчинката сухи клончета, по които с лек пукот бягаха и мятаха огнени езичета весели пламъчета.
— Ура-а-а!… — като под команда завикаха децата. Бойнах естествено нищо не разбираше, но заразен от общата радост, оглушително залая. Под сводовете на пещерата ечеше ехото.
— Ура-а-a!… — още веднаж извикаха децата.
В тази минута те сякаш отново забравиха тежкото си положение. Засия дори и Саркис.
Заедно с всички се радваше и Ашот, макар че му беше все пак неприятно, че заслугата за огъня не беше негова.
А овчарчето добросърдечно се усмихваше и в очите му, същински зърна черно грозде, святкаха искрите на създадения от него огън.
— С какво удряше? — попита го Ашот.
— С какво ли? С огниво, разбира се.
— А откъде го имаш?
— Огниво има всеки овчар — отвърна просто Хасо.
— Виж, това е хубаво! То ще ни е много нужно. Духай, духай! — изведнъж се се изплаши Ашот. — Огънят ти гасне…
Радостта не беше за дълго — пламъкът пак угасна.
Но Хасо можеше да разпалва огъня и в дъжд, и дори по време на буря.
Той приближи един до друг краищата на тлеещите пръчици, легна и като изду бузи, започна внимателно и спокойно да съживява умиращото огънче. Димът се усили, очите започнаха да го смъдят, да сълзят… След малко димът се издигна на кълба към тавана и полази по свода.
Колкото повече се разгаряше огънят, толкова по-силно духаше Хасо.
Внезапно се чу пукот, пламъкът лизна веждите на момчето, ресните на шала около калпака му и като червен фонтан се метна нагоре…
Сърцата на децата затрепкаха от радост, но те не смееха да помръднат от страх да не би огънят пак да угасне. И само в отблясъците на пламъка се виждаше колко бързо и нервно дишаха от вълнение.
Влажните клони пращяха. Гъст дим се смесваше с езиците на пламъка, издигаше се и изпълзяваше навън. Децата седяха около огъня, наслаждаваха се на дългоочакваната топлина и само неуморният Хасо все още беше нещо зает.
— Ашот, жадна съм… — с жален детски глас каза Шушик.
— Жадна? — замислено повтори Ашот. — С водата ние наистина сме зле. Още преди да падна снегът, аз огледах клисурата — нямаше и следа от вода.
— Откъде знаеш? Като си рекъл — няма, та няма! — със същия капризен глас изрази съмнение Шушик.
— Ако имаше вода, все поне малко зеленина щеше да расте наоколо, макар и…
— Добре, разбрахме! Няма нужда да продължаваш обясненията си — прекъсна го Гагик. — Я по-добре ни кажи в какво да разтапяме сняг. Да потърсим някой вдлъбнат камък, а?
Но какъв камък може да замени тенджерата?
— Какво ще кажеш ти, Хасо? — обърна се Ашот към овчарчето.
— Аз ли? Какво да кажа? Аз приготвям вода за Шушик… — отвърна Хасо и силно се изчерви.
— Вода? Къде е водата ти? — сепна се момичето.
— Ей сега, ей сега ще ти дам, хушке Шушик.
Той събра и натуря в плъстения си калпак пял куп камъни с различна големина — колкото орех, кайсия, праскова — и ги изсипа в огъня.
— Сигурно така огънят ще гори по-силно — пошегува се Гагик и намигна на другарите си.
Но Хасо имаше съвсем други намерения.
Той изскочи за минутка от пещерата и се върна със снежна буца, голяма колкото човешка глава. „Снежната топка“ имаше малко удължена, яйцевидна форма — единият и край беше заоблен, а другият — остър.
Когато камъните в огъня се нажежиха, Хасо взе две пръчки. С тях като с маша той започна да вади един по един камъните от огъня и да ги поставя върху тъпия край на снежната топка. Горещите камъни съскаха и потъваха навътре. Пещерата се изпълни с гъста пара като ковачница, където в кофа с вода пускат нажежено желязо. А Хасо все прибавяше камъни.
Най-после от долния остър край на снежната буца потече чиста, прозрачна вода, а камъните и пепелта останаха отгоре.
— Пий, хушке Шушик — плахо предложи Хасо и поднесе на момичето своя извор.
Шушик скромно отказа. Но момчетата настояха. Тогава тя подложи уста под струйката и започна жадно да пие. Никога досега водата не беше и се струвала така вкусна, така необходима. Жаждата е по-мъчителна зa човека, отколкото гладът. Момичето сякаш нямаше сили да се откъсне от тази тънка струйка, която течеше от „слабеещата“ снежна топка,
— По тези места няма вода. Снегът ще я замени — каза Хасо.
Когато всички се напиха, за най-голямо учудване на другарите овчарчето извади от торбичката си парче хляб, наряза го на равни части и го раздаде.
— Това е моят запас — каза смутено той, сякаш беше виновен, че е запазил толкова малко хляб.
Вече два дни това парче не даваше мира на момчето. Стомахът му така се бунтуваше, че миналата нощ той едва не изяде хляба тайно. Но не, такова нещо Хасо не можеше да стори. Хора като него не забравят другаря си. Той в никакъв случай не би изял и залък сам, без да го раздели с приятеля.
Сухият черен хляб се стори на всички по-сладък от гата8.
— Единственият недостатък на хляба е този, че е много малко — със сериозен тон изказа мнението си Гагик и като събра старателно падналите по земята тро-хички, изсипа ги в устата си.
„И на мене мама ми даваше лаваш за из път — спомни си Шушик. — Защо не го взех? Защо?…“
— Хушке Шушик! — чу тя след малко.
Викаше я Хасо, който беше излязъл от пещерата на въздух.
Когато момичето отиде при него, овчарчето, цяло изчервено, й пъхна в ръката още едно парченце хляб.
— Вземи, аз съм сит… Ядох много… — прошепна то и изтича в гората да събере дърва за огъня.
ОСМА ГЛАВА
Изгря слънцето и под неговите лъчи заблестяха зъберите на скалите. Небето беше ясно. Всички облачета изчезнаха, като че ли ги изметоха грижливо с някаква гигантска метла.
По покритите със сняг планински ридове бяха накацали орли. Те мълчаливо гледаха неканените гости на Барсовата клисура. На лазурния фон на небето птиците изглеждаха огромни. Сякаш не орли, а овчари в черни бурки9 стояха неподвижно и пазеха пръснатите по склоновете стада. Или може би дори не овчари, а тайнствени стражи, които охраняваха естествената крепост на Барсовата клисура…
При изгрев слънце по скалите се чу и яребишкият хор, който възхваляваше зората. Не, живот и радост
