съществуват и по тези погребани под снега канари!…
Настроението на децата се повиши.
Те гледаха с примрежени очи към Дяволската пътека и размишляваха: какво да предприемат, та да се измъкнат оттук на „белия свят“?
— Ех, да имахме лопата, обикновена лопата!… За два дни можем да очистим пътя! — каза Ашот.
— А ти казваше, че ще дойдат да ни намерят — обидено каза Шушик. Тя се взираше изпитателно в лицето на Ашот, сякаш искаше да разбере не я ли беше
— Ще дойдат. Не е толкова просто да се досетят, че сме в Барсовата клисура. Когато обходят навсякъде наоколо, някой ще предложи да надникнат и тук… Но защо не се опитаме дотогава да намерим нещо вместо лопата?
— С празен корем не отравям никаква пътека! — възпротиви се Гагик.
Ашот го изгледа накриво, но тъй като и той беше много гладен, каза само:
— Добре, да отидем да потърсим диви плодове.
Но къде да търсят? Всички храсти наоколо бяха скрити под дебелия сняг.
— Ашот, къде брахме вчера мушмулите? Там на храста май че останаха още малко.
— Да, Шушик, да отидем за мушмули. Те са в дола, аз зная къде.
С голяма мъка, газейки в снега, децата стигнаха до познатото дръвче, изтръскаха снега от него, но… съжалиха: узрелите мушмули нападаха заедно със снега и трябваше с вкочанени ръце да ги събират. Ала на всяка намерена мушмула, дори на най-малката, те така се радваха, както не биха се радвали навярно и на едра ябълка, „сгушена“ някъде па дървото и случайно намерена, след като са обрани вече плодовете.
Децата духаха на ръцете си, за да ги стоплят, и дълго ровиха в снега, но мушмулите бяха толкова малко, че настроението на всички се понижи. Ами ако трябва да останат в клисурата няколко дни? Кой знае колко мушмули и други диви плодове ще им са нужни, за да преживеят?
И страхът от глада малко по малко започна да завладява децата. Какви плодове всъщност може да има в тази клисура, изобилствуваща с камъни, с оскъдна растителност? Особено сега, в началото на зимата. През пролетта все пак би могло да се прекара горе-долу с треви, но сега…
— Я погледни нататък, Хасо! Това не са ли хора?… Ехе-е-ей!… Насам, насам! — завика Ашот и размаха ръце.
Сърцето на Шушик трепна. Нима са дошли?…
Но „хората“, които видя Ашот. не му отговориха, дори не помръднаха. Това бяха грамадни брадати орли, кацнали високо по белите върхове на чукарите. На фона на светлосиньото небе ясно се очертаваха тъмните им силуети.
Хасо ги погледна и безнадеждно поклати глава.
— Ето че си останахме тук — измърмори Саркис.
— С други думи казано, станахме робинзоновци на Барсовата клисура — пошегува се Гагик. — Само че никой не е потърсил Робинзон, а нас за съжаление ще ни потърсят и намерят.
И децата отново се обнадеждиха така уверено и весело звучеше гласът на Гагик.
— Ама вие какво се оклюмахте? с подчертана бодрост извика Ашот. Цялото ни село сега е из горите и планините.
— Разбира се! Разбира се, че ще дойдат да ни търсят! — усмихна се Шушик. — И самолет ще долети. Само че трябва да запалим голям огън, та да видят отгоре. Да отидем в гората да съберем клони.
— Да, да отидем! Огън трябва… Но не за това, за което ти казваш. Огън трябва, за да не замръзнем през нощта и да не станем жертва на зверовете. А сега нека ви кажа — с неочаквана сериозност и дори с горчивина рече Гагик, — нека ви кажа, че нито колхозниците ще дойдат, нито самолет ще ни потърси… — И като че ли едва сега разбрал смисъла на думите си, той побледня и извика отчаяно: — Загубени сме, другари!…
Тръпки полазиха по гърбовете на децата. С учудване погледнаха те Гагик: това ли е техният весел приятел, който никога не падаше духом?
— Защо да сме загубени? Какво говориш. Гагик? Нали твоят лозунг е: „Всичко свършва добре“?
— Да! каза Гагик. — Може пак всичко да свърши добре, но трябва само на себе си да разчитаме… Нас ще ни търсят в Далечния изток.
Настъпи тягостно мълчание. Като че ли гръм порази всички. Някаква слабост изведнъж обзе Ашот и той се отпусна на камъка.
— Разбира се — унило каза той. — Разбира се, те са получили писмото ти и мислят… А и Шушик наприказва на майка си за мечките…
И едва пламнала, надеждата в миг угасна. Денят сякаш помръкна.
— Загубени сме… — повтори Саркис и дългите му крака се разтрепераха, а устните му посиняха.
Шушик тихо плачеше в себе си. Тя обвиняваше за всичко Ашот.
Мълчанието беше нарушено от Ашот.
— Е добре, да не се отчайваме — каза той. — Да отидем в пещерата и да накладем огън. Там ще помислим какво да правим.
— Ходе ядки дирге хазар… Ще помислим — потвърди Хасо и погледна Шушик.
— Какво? — попита през сълзи момичето.
Хасо се усмихна, като оголи два реда необикновено бели, здрави зъби.
— Това е наша, кюрдска поговорка: „Бог един, а вратите — хиляда“ — обясни той.
— Е, щом е тъй, от хиляда врати все някоя ще се отвори. Да вървим!… Ашот стана и с решителни крачки тръгна напред.
Не може да се каже, че опасността да останат затворени в Барсовата клисура не го тревожеше. Той беше по-смел от другите, но страхът засегна и неговото сърце. Същевременно обаче този „търсач на приключения“ изпитваше известна радост, че по една случайност изпадна в такова опасно положение. При това се надяваше, че другарите му ще го изберат за свой водач. С общи усилия под негово ръководство те ще започнат борба с дивата природа на Барсовата клисура, борба жестока и неравна! Нали са с голи ръце!
Ашот погледна назад и забеляза, че Гагик разговаря нещо тихо с тъжната и уморена Шушик.
— Какво си шепнете там?
— За тебе говорим! — избухна Шушик. — Прекалено си самонадеян! Въобразяваш си, че няма по-голям юнак от тебе на земята!
Момичето се развълнува и недоизказа всичко, което искаше да му каже. А Ашот беше искрено учуден. Той да е самонадеян?! Отде на къде са си извадили такова заключение? Впрочем тези хлапачки все дрънкат някакви глупости. Нямат и капка фантазия!… Но Гагик ще го разбере. И Хасо също…
— Мисли, както искаш, твоя работа — процеди той след кратка пауза. — Да, аз се стремя напред, винаги напред! Ти това за високомерие ли го смяташ? Смятай го. Няма да споря…
Те дойдоха до своето жилище и като отърсиха снега от краката си, влязоха вътре.
В пещерата беше станало студено — огънят бе почти угаснал. Децата му добавиха още цял куп съчки и мълком си легнаха.
Скоро от огъня започнаха да се издигат гъсти кълба дим. Сухите съчки запукаха и пламнаха.
Приятна топлина изпълни пещерата. Бледите лица порозовяха. Малко по малко децата се съвземаха от преживяното вълнение и започнаха по-спокойно да гледат на станалото.
— Ех, какво ли не минава през главата на човека. И това ще преживеем — философствуваше Гагик. Щом сме заедно, няма да загинем.
Въпреки че в себе си всички обвиняваха Ашот за случилото се, пак от него очакваха решителни думи и действия. Децата знаеха, че младите прпродолюбители от средното училище „Степан Шаумян“ в негово лице имаха опитен и смел ръководител. На кого другиго можеха да се надяват в този момент?…
