Участник в ловджийските приключения на баща си, Ашот неведнъж беше изпадал в тежко положение. Така че само той можеше да посочи пътя на спасението. Ашот чувствуваше, че по мълчаливо съгласие беше избран вече от другарите си и трябваше да поеме ръководството
И с присъщия му тържествен тон, сякаш говореше пред събрание, той започна:
— Следователно, другари, ей така с голи ръце, без нищо. без абсолютно нищо, ние трябва да живеем дотогава, докато ни намерят или докато сами намерим изход от тази крепост. И като Робинзон, ние трябва сами да си набавяме средства за живот…
— Като Робинзон. — плачливо го прекъсна Шушик. — Робинзон е живял на остров, където не е имало зима, било топло, имало богата растителност, а ние… Пък и колко запаси е имал!
— Да! И лама е доил… Какво му е липсвало на Робинзон? — поддържаше момичето Гагик.
— Аз не крия: ние сме в по-тежко положение, отколкото Робинзон. Но той е бил сам, а я ние колко сме? Цяла дружина! И още нещо: как е бил възпитаван Робинзон, а как сме възпитавани ние? Има ли тук разлика, или не? Я помислете!
Ашот чувствуваше, че трябва да вдъхне вяра на другарите си. И той продължаваше да говори твърдо и спокойно:
— Наистина местата, където попаднахме, са бедни, с оскъдна растителност. В това отношение Робинзон е бил много по-щастлив от нас. Ако обаче действуваме организирано, ние ще издържим. Ще ни бъде трудно, борбата с природата ще бъде тежка. И за да не загине никой в тази борба, необходимо е да се спазва най- строга дисциплина. Затова аз предлагам най-напред да си изберем началник, на когото всички ще се подчиняваме. Всички трябва безусловно да изпълняват неговите разпореждания. Да, безусловно, както на фронта. Иначе ще загинем. Съгласни ли сте?…
— Какъв началник пък сега? Ти пак ли започваш да командуваш? — избухна Гагик. — Нач-а-а-лник! — проточи той иронично.
— Е, нека не е началник, а старши. Каква е разликата? Но все пак трябва някой да следи за изпълнението на режима, установен от колектива. Нали така! Можем пионерско звено да организираме — предложи Ашот. — И да изберем звеневи…
— И звено не ни трябва — отново възрази Гагик. — Да изберем просто старши и нека той ни служи, както депутатът служи на народа, който го е избрал,
Ашот имаше по-друга представа за ролята на началника, но не се противопостави.
— Добре, наричайте го както искате — началник, звеневи, старши или нещо друго, — но ние сме длъжни да се подчиняваме на избрания.
— Разбира се! Само че ако служи добре на тези, които са го избрали — каза Гагик. — А ако не може, предупреждавам предварително: ще го свалим… с тайно гласуване.
— Наш ръководител ще бъдеш ти, Ашот — побърза да изрази мнението си Шушик. сякаш се страхуваше да не изберат някого другиго.
— Да, да, ти може би ще бъдеш подходящ — снизходително каза Гагик. — Само че… Впрочем добре. Ти си подходящ.
— Защо пък? — недоверчиво попита Ашот.
Гагик говореше сериозно, но на Ашот се струваше, че зад думите му се крие някаква хитрост.
— Защо ли? — повтори въпроса Гагик. — Па макар и за това, защото дори на обикновения другарски разговор ти умееш да придадеш официален тон.
Ашот смръщи вежди и погледна Хасо и Саркис. Но двете момчета мълчаха.
— А ти, Саркис, какво ще кажеш? — попита Гагик.
— На мене ми е все едно… Той ни доведе тука, нека сега той мисли какво да правим. Аз в нищо няма да се меся…
— Щом трябва, ще се намесиш — твърдо заяви Ашот. — Тук изключения няма да ти се правят.
— Видяхте ли?… Нали ви казах, че той е най-подходящият? — усмихна се Гагик. — Не всеки може така властно да говори.
И Ашот беше избран за ръководител. — Шушик първа го предложи, макар и да смяташе, че Ашот е по- суров, отколкото трябва. Момичето не харесваше и неговия рязък, заповеднически тон. Но кой знае, може би в тези cyрови условия беше необходими началникът да е точно такъв?
— Аз ще ви бъда ръководител приключи Ашот обсъждането на този въпрос. — Саркис право каза: аз станах причина за вашите беди. Затова ще направя всичко, само и само да спася вас и себе си. Ти право каза — обърна се той само към Саркис. — Но остави този твой враждебен тон. И хленчене повече да не чувам. А нашите задачи аз разбирам така. Трябва да се грижим да търсим каква да е храна. Необходимо е да си създадем търпими условия за живеене — възможно е за дълго да останем в тази клисура. Ще си правим сечива за разчистване на пътеката от снега — изобщо ще вършим всичко, което е по силите ни, за да излезем оттук. Ах, ако имахме поне нож! Без нож нищо не ще можем да направим…
— Нож имаме — спокойно каза Хасо.
— Имаме ли? — радостно скочи от мястото си Ашот. Очите му така заблестяха, сякаш беше намерил вече начин да се измъкнат от Барсовата клисура. — Не се ли шегуваш? Покажи го!
Хасо извади от джоба си и подаде на Ашот голям, груб, но остър овчарски нож.
— Скъпи ми братко кюрд! — възторжено извика Гагик. — А откъде го имаш?
— Как откъде? Да не съм арменец, че да нямам нож? На пояса на всеки кюрд виси нож.
Ножът преминаваше от ръце на ръце и децата го разглеждаха с интерес като някаква рядкост.
— Да, сега можеше много нещо да се направи…
Ашот прие отново началнически вид и направи равносметка на деня.
— И така, сега ние имаме дом, макар може би не много удобен — говореше той. — Имаме огън — а това е най-важното, имаме и нож…
— Извинете, а дрехите? Те също трябва да се вземат под внимание — каза Гагик, като оглеждаше внимателно другарите си. — Само кюрдската аба колко струва!…
Оказа се всъщност, че децата имат горе-долу достатъчно дрехи. Когато се готвеха да тръгнат за фермата, росеше дъжд и за всяка майка това беше щастлив повод да навлече „детето“ си с повечко дрехи. Склониха Ашот да облече над костюма есенното си палто. С такова палто беше и Шушик. Само Гагик се беше облякъл лекомислено: обикновена риза и лятно палтенце без подплата.
Като отчете цялото това имущество или, както каза Гагик, „подложи на инвентаризация“, Ашот се изправи и изкомандува:
— Хайде, ставайте, отиваме да търсим храна!…
ДЕВЕТА ГЛАВА
Кой казва, че Барсовата клисура е бедна, че в нея няма храна? Не е истина! Има в изобилие. Само че всичко, което децата намираха, докато разравяха снега, обръщаха камъните и тършуваха по хралупите, съвсем не можеха да използуват за ядене. Нали в течение на многото хилядолетия кухнята постепенно беше отдалечила човека от онова, което му дава наготово самата природа.
Въпреки че снегът беше дълбок, целият животински свят в Барсовата клисура все пак се хранеше с нещо и живееше. И козите, и орлите, и яребиците… Дори зайците, следи от които бяха открили децата. Само те все си бяха гладни. И колкото по-дълго търсеха нещо, за да заситят глада си, толкова повече ги обземаше отчаянието.
А и как да не се отчаят, щом под дъбовете дори не можеха да намерят нито един желъд! А пък по всичко личеше, че тази година дъбовете бяха родили много. За това свидетелствуваха останалите между листата празни чашки от желъди.
Под скалите, които затваряха клисурата отдясно, децата забелязаха едно доста старо орехово дърво, широко разклонено на всички страни. Дали не беше посадено тук от човек? Впрочем плодовете на дивите орехови дървета по нищо не се отличават от облагородените.
