погледна своя инструмент — ни чук, ни секира — и попита:
— А не е ли смешно, деца?… Четирима, с огромни тояги — и то… за някакъв си нещастен заек! А?…, Аз, да си кажа честно, смятам…
— Ссст!… — сърдито изсъска Ашот.
Но беше вече късно: заекът изскочи от дупката отгоре на снега, направи голям скок и като местеше енергично лапички, се понесе стремглаво. Изглежда, че беше тежък, защото на няколко пъти затъваше дълбоко в снега, размахваше крака, сякаш плаваше, но все изскачаше и препускаше, докато се изгуби между огромните камъни…
Жалко, че оставиха Бойнах в пещерата. Децата се страхуваха, че ще попречи па лова, а точно той може би щеше да хване заека…
— Изяде ли го? ядосано се нахвърли Ашот върху Гагик. — Щом се шегуваш, когато трябва и не трябва, сега стой гладен и хленчи!…
— Ох, мълча, мълча! — И Гагик закри с длан устата си, макар че сега вече можеше и да не мълчи.
Децата пак тръгнаха по следите, едва се катереха запъхтени по скалите, но заекът, щом забележеше още отдалече, че се приближават, хукваше презглава нататък.
А на билото на скалите бяха кацнали орли и с остър поглед следяха всяко негово движение. Един от тях, едър брадат орел с бели мъхнати „шалвари“, размаха тежко крила, издигна се и започна да кръжи над бягащия заек. Заекът забеляза, че го преследват и мушна глава в снега, като мислеше вероятно да се скрие в него. Но закъсня. Хищникът като камък връхлетя отгоре му, заби мощните си остри нокти в гърба на жертвата си и я отнесе на върха на една канара.
— Е, Гагик, колко кила тежи заекът? — язвително попита Ашот.
Гагик мълчеше мрачно. Всичко стана така неочаквано. А той беше вече решил кой какво ще получи… „Как избяга, глупакът!… Просто глупак! Щом и без това е щял да загине, нямаше ли да бъде по-голяма чест за него, ако го изядат айкецорските пионери?“
А орелът в това време, настанен удобно в недостъпно местенце, спокойно се наслаждаваше на плодовете на своя лов и сигурно се подиграваше на злополучните хлапаци.
Като поглеждаха с омраза към орела, децата поскитаха още малко по каменистите склонове на клисурата, по не намериха нищо и уморени, гладни и тъжни си тръгнаха към пещерата.
Къс е есенният ден. Още не бяха успели да разгледат както трябва клисурата, а слънцето се скри.
Гагик си спомни за дядо си. Право казваше той: „Седнеш сутрин да закусиш и докато се нахраниш, вече се е стъмнило.“
Когато влязоха в пещерата, Бойнах се спусна със скимтене към стопанина си и се притисна до краката му, а Шушик, щом погледна помрачнелите лица на другарите си, веднага разбра, че не им е провървяло. Придаде си обаче безгрижен вид и весело каза:
— Я вижте какви легла съм ви приготвила!
Но за да си представи човек тези „легла“, трябва да знае, че пещерата приличаше на голямо корито, издълбано в гръдта на планината. Издигнатите му хоризонтално разгънати краища образуваха от двете страни нещо като широки каменни одри, където Шушик беше подреждала „леглата“.
Тя беше настлала отдолу суха трева, а отгоре покрила с мъх.
На дъното на „коритото“ димеше и пращеше огънят. Пламъкът му се издигаше нагоре и стопляше двата одъра.
Да, след такъв лов заслужаваме хубава почивка на меко легло. С пълно право — каза Гагик и с удоволствие се изтегна на едното легло. Примерът му последваха и другите.
— Снегът се топи бързо, не остана вече и половината — каза Ашот. Той искаше, види се, да окуражи другарите си. — Чувате ли, вода?…
Децата се ослушаха.
Някъде навътре в пещерата глухо капеше вода. Вероятно снегът, попаднал в дълбоките пукнатини на планината, се топеше и водата постепенно проникваше навътре.
— Интересно, къде може да отива? Дали се просмуква в земята, или образува под скалите езеро? — като че ли сам се питаше Ашот.
— Че се топи, топи се, но пътечките все не се откриват. Колко сняг само е навял вятърът по тях! Всичко е изравнил!… — мрачно каза Саркис.
Никой не му възрази. Всички знаеха: толкова сняг се бе натрупал по Дяволската пътека, че до пролетта нямаше да се махне. Опасно беше да се ходи по него: една непредпазлива крачка, леко загубване на равновесие — и ще се търколиш в пропастта. А да изгубиш равновесие на такава пътека, не е трудно: ако снегът се позаледи отгоре — ще се хлъзнеш; ако започне да се топи — ще хлътнеш. Така или иначе, все ще загинеш… На децата оставаше само едно: така да организират своето „домакинство“, че да не умрат от глад и да чакат.
Колко е дълга ноемврийската нощ! Насядали около огъня, децата тихо разговаряха, а пред пещерата тичаше Бойнах и яростно лаеше по някого.
Xaco постла абата си до огъня, изсипа върху нея от джоба си няколко шепи шипки и като ги преброи една по една, раздели ги на пет равни части.
Шипки? Истинско спасение!
— Откъде? — попита Ашот.
— Отгоре. Само че са малко: проклетата мецана преди нас ги е намерила.
— Тук има ли мечки? — шепнешком попита Шушик.
— Не, следите са стари. Изглежда, че е била тук преди няколко седмици и е изпочупила всички храсти. Жълъдите пак тя е излапала, а сигурно и орехите. Нито един не е оставила тая пуста мецана!
— Нищо, нека се угоява — толкова по-вкусна ще бъде — успокояващо каза Гагик. — Или вие се съмнявате в това?
Никой не се обади. Вниманието изцяло беше погълнато от шипките. Те раздразниха гладните стомаси и съвсем разсъниха децата.
Седнал до Шушик, Гагик непрекъснато се шегуваше, мъчеше се да поддържа духа на другарите си.
— Гледайте, деца, пред мене е лято, зад мене — зима. Особен климат!
И действително: пред Гагик беше „лято“ — огънят гореше силно, а отзад вееше студ…
— От лявата ти страна пък е пролет. — Ашот погледна Шушик и се засмя.
— Да-да, Ашот джан! И то каква пролет! С рози, теменужки…
Шушик се усмихна снизходително на шегите на другарите си, но не се чувствуваше нещо добре: цялото тяло я болеше, особено гърбът, а гладът я мъчеше просто безмилостно…
Хасо измъкна от пояса си тръстикова свирка — вечната спътница на овчаря — и засвири спокойни, тъжни кюрдски мелодии. От време на време момчета пееше тихичко с малко пресипнал, но приятен глас:
— Не, Хасо, така не става! В твоите песни звучи направо отчаяние — забеляза Ашот. — И без това не ни е весело.
Овчарчето се усмихна и на загорялото му, бронзово лице ярко блеснаха големи бели зъби.
— Отчаяние?… Не, защо да се отчайвам, щом имам такива другари като вас?… Знаете ли вие какво е другар? С другаря и смъртта е мила… Това е песента на Хчезаре. Тя казва на своя любим Сиабандо: не ходи
