за дивия бик, не ходи! Ако си ловец, твоята плячка съм аз. Не ходи!… Не я послушал Сиабандо. Бил млад, влюбен. Кръвта в него кипяла. Подгонил той дивия бик, пуснал в него стрелите си, ранил го. Но сляпата съдба се намесила: вдигнал го бикът на рогата си, хвърлил го, ударил го в един сух клон, клонът се забил в гърдите на Сиабандо… Мъгла забулила планината Сипан, но и в мъглата Хчезаре намерила своя любим. Намерила го и се разплакала над него, а Сиабандо стене и и говори: „Не плачи, Хчезаре, не плачи, моя мила…“
Хчезаре му отговаря:
Като вопъл звучеше в устата на овчарчето Хасо песента за нещастната Хчезаре. Децата я слушаха с вълнение.
В пещерата влезе Бойнах. Той легна и сложил глава на лапите си, сякаш слушаше внимателно. Кучето беше спокойно и невъзмутимо: щом господарят му свири и пее — значи, стадото не е застрашено от вълци. Значи, всичко е наред.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Село Айкецор е разположено на левия край на Араратската долина. От самото му име — Айкецор10 — се вижда, че то се намира в клисура и че в него има много градини. Малък планински паток напоява селските градини по високите места, а канал, прокаран от Аракс, носи вода на памуковите плантации, разположени в равнината пред селото.
Весело село!… А и как няма да е весело, щом през есента всеки колхозник има в мазето си по два-три караса11 вино от собственото си лозе. И виното не намалява, макар че председателят на колхоза Харут от година на година гледа да окастря земята за лично ползване на колхозниците.
Във всеки двор, под всяка стряха големи глинени делви с широко зинали отвори съхнат на слънце чак до октомври. Навсякъде ще ги видиш. А сега, през ноември, обиколи цял Айкецор — нито един карас!… Напълнени със „слънчевия сок“ на Араратската долина, те чакат в мазетата празниците.
Още щом свършат всички приготовления за октомврийските тържества, колхозниците с глинени чаши в ръце ще слязат в мазетата си и за пръв път ще махнат капаците на делвите си. Опиващият аромат на виното ще замае главите им — а-ха, да загубят съзнание.
От тези дни започват и селските празници — сватби, гуляи — и айкецорци само търсят кого да нагостят с божественото си вино и шишкебап…
Тежко на пришелец, дошъл по работа в селото по това време. Който и да го срещне — бригадир или обикновен колхозник, — все ще го спре и поведе към дома си. Ако пък не иска, отказва — обиждат се: „Значи, не ме смиташ за човек? Не искаш да дойдеш у дома? He зачиташ гостоприемството ми?…“
Жалко, че тази година снегът падна хем не навреме, хем дълбок. Той лиши айкецорци от удоволствието да посрещнат празника в градините, на чист въздух, насядали по поляните, покрити с кадифена зеленина. И се принудиха да наредят трапези по домовете си, да ги отрупат с всевъзможни ястия и бутилки с червено вино. Но кого да поканят на гости? Всеки е наредил трапеза! Всеки чака гости… А сам как ще гуляеш!
Бащата на Ашот — ловецът Арам, и бащата на Гагик — градинарят Аршак, се срещнаха на главната улица и започнаха да се канят един друг. Те бяха вече порядъчно разгорещени.
— Чуй, Аршак, жена ми е изпекла яребици, пръстите си да оближеш. Да вървим — убеждаваше приятеля си Арам.
— Защо? Та аз нямам ли с какво да те нагостя? Нямам ли си дом? У дома да идем — настояваше Аршак.
Те дълго се пазариха и като не постигнаха нищо с увещания, Аршак прибягна до насилие: сграби Арам, метна го на гръб като чувал с картофи и при общия смях на наблюдаващите сцената колхозници го повлече към дома си.
Още в пруста на къщата си Аршак махна капака на големия карас и заповяда на Арам:
— Хайде, събличай се и прескачай!…
— Няма да ме уплашиш! Аз с мечка съм се борил… Я го гледай ти, намислил да ме изплаши!… — уж се възмущаваше Арам.
Но в това време от стаята излезе жената на Аршак с голяма пръстена чаша в ръце:
— Братко Араме, твоето и моето момче са като родни братя. Пий за сполуката им…
Смелият ловец, който не отстъпваше пред мечките дори, се стъписа уплашено — толкова голяма беше чашата.
„Не братко, няма да го бъде! Изпия ли я, добре ще се наглася!“ — помисли си той.
В този момент някой почука и в пруста се вмъкна селският раздавач, целият отрупан със сняг. Той извади от чантата писмо и без дума да продума, го подаде на Аршак.
— Чичо Мураде, сигурно си измръзнал. Влез да се постоплиш! — покани раздавача жената на Аршак.
— Не благодаря. Бабата ме чака, няма за кога да се заседя нам. Какво? Вино ли да пипна? Това може… — И старецът на един дъх опразни предложената му чаша.
— Уфф!… въздъхна той доволно и като си пое малко дъх, добави: — Не вино, а лъвско мляко! През това време Аршак разтваряше писмото-
— О, че то е от моето лъвче! — възкликна той, вглеждайки се в познатия почерк. — Милото ми!… Но защо не си е дошъл сам?…
— Как така? Мигар не са си дошли? Че децата още вчера тръгнаха от фермата… — каза чичо Мурад.
И тутакси съжали: жената на Аршак изпищя: „Ой, по-добре да бях ослепяла!“ — и изпусна от ръцете си пръстената чаша, която току-що и беше върнал старецът.
— Почакай де, жена, нека прочетем по-напред. Къде могат да се изгубят? — по-скоро за да успокои себе си, а не жена си, каза Аршак и започна да чете.
— Ама то не е за мене! Момчето пише на дядо си. Тате! — извика той към стаята. — Внукът ти ти е изпратил писмо от фермата!
— Така ли?… А какво пише? — чу се от стаята.
— Какво ли? Ей сега ще прочета. Пише, че трябвало да те подмладява. Ха-ха-ха!… — разсмя се звънко Аршак. Но като прочете още няколко реда, изведнъж стана сериозен. — Как така — в Далечния изток? Хлапашка работа!
Право казват, че за пияния морето е до коляно. Нито писмото на сина му, нито тревогата на жена му направиха особено впечатление на Аршак. Той дори започна да се хвали, че детството на сина му преминавало също като детството на знаменитите пътешественици — необикновено!
… Когато късно вечерта Арам се прибра в къщи, свари следната картина: жена му жално плачеше, удряше се по скута и с глас нареждаше. Като разбра, че и Ашот не се е върнал от фермата, Арам се разтревожи сериозно, на кресна на жена си:
