— Какво си се разревала! Да не е дете! Няма да седи в къщи, да се държи за полата ти я!
Той си легна, бързо заспа и се събуди още в тъмно така ставаше обикновено, когато ходеше на лов.
През нощта Арам беше изтрезнял. Видя жена си, която, изглежда, не беше помръдвала от прозореца, премести поглед към леглото на любимия си син, непипнато, празно, и се разтревожи: „Дали пък наистина не се е случило нещо с момчетата?“
Жена му се тюхкаше, вайкаше, кършеше ръце и непрекъснато повтаряше: „Ох, синко мой… Ох, синко, къде, под коя скала остана?“
— Ще прескоча ей сега до фермата с коня на бригадира. Скоро ще се върна — преди да е изгряло слънцето — каза мрачно Арам.
— Почакай, нека съмне. Къде в такава виелица?… — опитваше се да го спре жена му.
Но Арам взе пушката и излезе от къщи. По дяволите и виелицата, и вълците, щом го няма Ашот!
Ала до фермата Арам не стигна. Насред пътя срещна Аршак, който се връщаше оттам. Жена му го накарала да замине още вечерта.
— Така е. Избягали на Изток — съобщи кратко Аршак. Беше много разстроен.
— Откъде знаеш?
— По всичко личи. Има ли писмо? Има! А Шушик — тя пък казала направо на майка си: заминаваме на Изток, при мечките, които ловят риба… Види се, повтаряла е думите на сина ти…
И Аршак се смути: „Дали не се обиди Арам…“
— А и моят, може да се каже, няма да падне по-долу от твоя. Същата луда глава — добави той, за да поправи грешката.
— Ами ние какво да правим сега? Дали да почнем да ги търсим из планината, да вдигнем ли хората на крак?
— Ако са в планината, сами ще си дойдат, не са малки деца! Твоят син е ловец, синът на Авдал — овчар, кучето с тях е умно. Ако бяха някъде наблизо, кучето все щеше да обади… He-не… Като въртоглави бичета пропаднаха, загинаха…
Аршак поклати глава и шибна коня си. Шибна своя и Арам. И клетите животни, цели в пяна и пот, затъвайки в дълбокия сняг, понесоха обратно към селото угрижените си ездачи.
Вестта за изчезването на децата бързо се разнесе из селото. Учениците със сериозни лица се трупаха около учителите, си, директорът на училището говори по телефона с районния началник на милицията.
Отново прочетоха писмото на Гагик, отново питаха раздавача и Аршак, които бяха ходили „на самото място“, говориха с хора и дойдоха до заключение, че децата наистина са заминали за Далечния Изток.
— В тази възраст се случва… В тази възраст главите на децата са натъпкани с какви ли не фантазии, а особено на такива като Ашот. Много добре го познавам… — каза директорът на училището, стар педагог с малка сива брадичка и приведен гръб. — Безразсъдно детство! Впрочем и аз някога съм бягал от къщи — призна си той, явно развълнуван от спомените. — Май че в Африка…
— Щом е тъй, няма ли нужда да се вдига селото на крак, да се изпращат хора да ги търсят? — попита председателят на колхоза Харут. — Уфф!… Не ми стигат моите грижи, а сега пък и тези деца… Ех, че беля!
И Харут, вечно зает с нещо, започна да крещи на Арам и Аршак, да ги обвинява, че „отглеждат недостойни кадри за колхоза…“
— Щом те още отсега бягат от село, какви колхозници ще излязат от тях? — вдигаше врява той.
Но сина на Баруйр, Саркис, председателят взе под своя защита.
— Саркис ли? Той е като агънце. Гледа те в устата и слуша! Виж, синчето на Арам — хала момче. То ще е подмамило Саркис. А може и да го е сплашило дори и повело със себе си. Всичко е възможно!… И баща му е такъв — не ме ли заплашва на събранията? Намерил се кой да ме критикува!… — пенеше се Харут.
Арам слушаше всичко това, кръвта бушуваше в жилите му, но се въздържаше да не „разпердушини председателя“.
Въпреки че бяха изпратени телеграми по всички краища на района с молба да задържат бегълците, всички сметнаха, че все пак някой трябва да тръгне по дирите им.
Но кой?…
Предложиха домакина Баруйр, като най-обигран човек.
— Ти говориш добре руски, видял си свят и хора казваше му Аршак. — Ако пък не ти се ходи сам, нека дойда и аз, и Арам не ще откаже.
— Арам ли?… Ако Арам беше човек, нямаше да роди разбойник! Подмамил моя син! — крещеше Баруйр.
Ушите му пламнаха, месестото му чело се покри с пот, тъмносивите очи потъмняха цял настръхна от злоба.
— Хайде, хайде, няма да се караме… Трябва да бързаме, за да настигнем децата по пътя — успокояваше го Аршак.
— Проклети да са! Нямам аз син! Нека си заминава! — самозабравил се, крещеше Баруйр; разбира се, той не по-малко от другите преживяваше изчезването на единственото си синче, но дълбоко в душата си не вярваше на легендата, че децата са избягали в Далечния изток.
Е, щом Баруйр „няма син“, доячката Ашхен е вдовица с две деца, а овчарят Авдал, бащата на Хасо, не може да остави стадото си, трябваше да пътуват Арам и Аршак.
Баруйр остана доволен от решението и зърнал отдалеч председателя Харут, забърза към него.
— Виждаш ли какви умници? Оставяй, казват, работата си и заминавай за Далечния изток… Глупости приказват! Кога са заминали? Къде, на коя гара са се качили във влака? Защо никой не ги е видял! А и откъде имат пари за билети?…
В малките очички на Харут засвяткаха хитри пламъчета.
— Добре, добре, Баруйр! Стига за това. Ти по-добре приготви виното, че от утре заран почваме да го товарим за Ереван.
Председателят не случайно подчерта думата „приготви“ и не случайно при това очите му заблестяха. Баруйр смигна съучастнически на Харут:
— Ще го приготвим! Няма да изпращаме такова вино, че хората, като го пият, да се тровят.
— Как така да се тровят? Да не би нашето вино да е отровно? — с упрек пошепна председателят.
— А шестнадесет градуса? Какво е това според тебе, не е ли отрова?
— Да… Ах ти, разбойнико! Намали ги! „Намали!“ В устата па председателя Харут тази къса думичка струваше сто хиляди!
А ходът на мислите на Баруйр беше горе-долу следният:
„Ще намаля, разбира се, ще намаля. Как ще позволя честните съветски граждани да пият вино шестнадесет градуса, та да се опият и да започнат да се обиждат един друг…“ Не, Баруйр не ще допусне такова нещо! На петдесетте бъчви силно, хубаво вино той ще прибави двадесетина бъчви чиста, кристална планинска вода и силата на виното ще се намали горе-долу до десет градуса… Прилично вино! Може да се пие без страх от скандали.
…Тесните редици на бъчвите в избата както винаги предизвикаха радостно вълнение в сърцето на Баруйр. Целият му вътрешен мир, чувства, съвест, мъки и радости, а всъщност и целият му живот — всичко беше свързано с поверените му складове, със съхраняващите се там обществени продукти. Вън от тях за Баруйр нямаше нито живот, нито цел, нищо! Без колхозните складове той беше като риба на сухо. Те му придаваха сила, увереност, твърдост на волята. А и приятели имаше много — такива, които отдалече му сваляха шапка. „Чувствуваш се на седмото небе, когато онзи, който до вчера те е презирал, днес с усмивка ти се кланя до земята и угоднически те пита: «Как сте със здравето, Баруйр Амбакумич?…»“
— Но защо толкова да се говори за някой си завеждащ колхозните складове? — ще попита читателят.
И наистина нас не ни интересува Баруйр, а неговият син Саркис.
