всеки гледа да допринесе нещо за колектива, а той, мушнал ръце в джобовете, стои или лежи до огъня и плюе по тавана. Ако пък от немай-къде му се наложи да свърши нещо, едва се мъкне, като че ли с въже го дърпат. И не съзнава, че това е отвратително, не търпи забележки, обижда се…“
— Не се обиждай, Саркис, не обичаш ти да работиш — кротко се намеси Шушик.
— Само това оставаше, хлапачки да ме учат! Косите ви са дълги, ама…
— Няма нужда да довършваш! Известно ми е! прекъсна го Шушик. — Но нека ти припомня, че когато нашето училище правеше алеята в Мейлу, ти пак отказа да участваш.
— И добре направих! Аз ще се мъча да садя овощни дръвчета по пътя, а който мине и замине, ще си къса! Не…
Ашот поклати неодобрително глава и помисли: „На какъв език да говоря с това момче, че поне нещичко да разбере?“
Шушик припомни сега за работата, подета от младите природолюбители под ръководството на Ашот — работа, нека го кажем, завършена с чест.
Равен път минава между памуковите ниви от Айкецор до азърбайджанското село Мейлу, потънало сред овощни градини. По-рано цели четири километра човек не можеше да срещне по пътя ни дръвче, ни храстче! Когато лете пътникът вървеше под жаркото южно слънце, обливаше се в пот и жадуваше за сянка… Но в началото на миналата пролет пионерите от двете села — арменското и азърбайджанското — решиха да насадят край пътя овощни дръвчета.
С какво въодушевление работеха само децата!
Планът беше разработен от младите природолюбители в Айкецор, но в работата взеха участие почти всички. Саркис както винаги стоеше настрана, а на това отгоре злословеше: „Я гледай, вземат ума на хората!“
И така ден след ден, като всеки засаждаше по няколко дръвчета, арменските и азърбайджанските деца се, срещнаха най-после на средата на пътя, извикаха гръмко „ура“ и сърдечно се прегърнаха. Четирикилометровата алея, засадена от техните ръце, беше готова. Решиха да я нарекат „Алея на дружбата“. От децата се възхищаваха и в района, и в центъра, и в пресата! А списанието „Пионер“ напечата цял разказ за „Алеята на дружбата“. И имаше защо…
Ако нашият читател попадне случайно в Айкецор, ще види по пътя Мейлу-Айкецор два реда стройни млади дръвчета, наредени като пионери за преглед. На „шията“ на всяко дръвче ще забележи окачена квадратна дъсчица с името па този, който го е садил и се грижи за него: откъм Мейлу — Мехти Абас-огли, Кирим Мустафаев, Хала Мамадкъзи… Откъм Айкецор — на трите разкошни фиданки в началото на алеята стои името на Ашот Сароян, после на Анаид Мирцоян, Гагик Камсарян, Шушик Миракян… По няколко десетки имена от всяка: страна!…
По „Алеята на дружбата“ минават хора местни и външни — и виждат кой по-добре и кой по-зле се грижи за своите фиданки. Самите дръвчета мълчаливо разказват за това… А колхозниците от Мейлу и Айкецор четат с гордост по дъсчиците имената на децата си.
Ще минат години, децата ще станат възрастни хора, а днешните фиданки — огромни дървета. И умореният пътник, поседнал да си почине на сянка и да се освежи с чудесните плодове, ще благослови: „Нека бъдат вечно млади ръцете на онези, които са садили и поили тези дървета…“
Ето каква голяма работа извършиха пионерите от Мейлу и Айкецор! И този труд им достави голяма радост и удоволствие. Единствен Саркис не изпита тази радост, и то само защото имаше лош характер и беше лошо възпитан.
Настъпи утрото. Започваше четвъртият ден, откакто децата бяха в плен на Барсовата клисура.
Едно след друго те се измъкнаха от пещерата, но студът на ранното утро ги накара да се приберат и разпалят огъня. Под сводовете на пещерата пак се насъбра дим и започна да ги мъчи. Отново трябваше да легнат по гръб на коравите легла.
Колко късно надниква слънцето в тази клисура! Целият свят сигурно е стоплен вече от животворните му лъчи, а тук — само мъгла и нищо друго.
Но ето най-после от върховете, ограждащи клисурата от изток, то проникна и тук, а мелодичната хвалебствена песен на спотаила се някъде в скалите яребица посрещна изгрева му.
Песента развълнува Ашот, раздразни ловджийската му страст.
— Успокойте се — обърна се той към другарите си. — Сега ще уловим или заек, или яребица. Времето е тъкмо за лов, снегът е дълбок.
— А за нас не е ли много дълбок? — простодушно попита Шушик.
— За нас може би, но не и за тебе. Ти отговаряш за огъня, разбра ли?
А на момчетата Ашот поясни като опитен ловец:
— Когато снегът е дълбок, яребицата и заекът се принуждават да го разравят, за да си търсят храна. Ние трябва да ги проследим и да ги уловим точно когато са се заровили в снега… Разбрахте ли?…
— Повече от половината — засмя са Гагик и се обърна към Шушик: — Ето ти тояга, остани да наглеждаш огъня. Ако дойде мечка, помоли я да почака. Щом се върнем, на бърза ръка ще и смъкнем кожата. — Но като забеляза неодобрителния поглед на Ашот, Гагик смутолеви: — Моля да ме извиниш, май поех твоите функции.
— Да, не бива да го вършиш, макар че, общо взето, се разпореди правилно. Ти, Шушик, остани тук и се погрижи да намериш още листа за леглата ни. Наскуби и трева оттам, където снегът е по-малко.
— Защо непременно трева? — възрази момичето. — Меко легло може да се направи и от мъх. По дърветата има колкото искаш. Ние ще съберем…
— Добре, да тръгваме. Завържи Бойнах: той ще лае, ще изплаши дивеча.
Въоръжени с „оръжия от каменния век“, децата потеглиха. Ашот се надяваше, че зайците са идвали през нощта при бряста да си похапнат от меката му вкусна кора. По снега бяха останали парчета от „лентите“. И вярно — ето какво значи да си ловец! — на отсрещния склон се виждаха следи от заек, които водеха до бряста. Заекът, изглежда, беше идвал тук, гризал кора, скачал, тичал насам-натам и оставил толкова заплетени пътечки, че на неопитен човек би се сторило, че около бряста е играло цяло стадо зайци.
Ала набитото око на Ашот веднага се ориентира в този лабиринт и избра следата, която извеждаше навън. Ашот тръгна уверено по нея към южния край на клисурата, като предупреди (допря пръст до устните си) другарите си да вървят след него съвсем тихо.
Ашот беше в такова трескаво състояние и вървеше така тайнствено,че Гагик едва сдържаше смеха си.
Колкото по-надолу се спускаха децата, толкова клисурата ставаше по-широка и в южния си край преминаваше в плато.
Следите на заека водеха тук. Снегът беше толкова дълбок, че децата едва се движеха.
— Почакайте! — спря се изведнъж Гагик. — Трябва да преценим горе-долу колко тежи.
— Кой?
— Заекът.
— Я остави! — Ашот почваше да се дразни.
— Но защо, братко, да се мъчим напразно? Докато не разбера колко килограма е, няма да го гоня с празен корем…
Какво да правят? Да се възмущават? Да се смеят? Стомасите на всички са хлътнали от глад, свят им се вие, иска им се да викат от отчаяние, а той се шегува.
— Зайците по нашите места тежат средно по три кила — наслуки каза Ашот. — Да вървим…
— Три? — Гагик, като прегъваше пръсти, започна нещо да пресмята. — Дреболиите — на Бойнах. Ще останат два и половина килограма… Кожата — двеста грама… — бърбореше той.
Децата скоро слязоха в Заешката обител, както Гагик кръсти площадката. Още отдалече се виждаше дупката, изровена от заека в снега. Сигурно се криеше там или само беше направил тунела и си бе отишъл.
Когато, стараейки се да не вдигат шум, момчетата дойдоха до дупката, Гагик изведнъж пак се спря,
