Ханс Кристиан Андерсен
Снежната царица
Приказка в седем разказа
ПЪРВИ РАЗКАЗ
ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ЗА НЕГОВИТЕ ЧАСТИЦИ
Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.
Веднъж той се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които по сещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид.“ И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издигаха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.
Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше.
Но някои частици продължаваха да хвърчат из въздуха и сега ще чуем какво направиха те.
ВТОРИ РАЗКАЗ
ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ И ЕДНО МАЛКО МОМИЧЕ
В един голям град, където имаше толкова много хора и къщи, че не всички можеха да разполагат с място за градини, и където поради тая причина повечето от жителите се задоволяваха с цветя в саксии, живееха две бедни деца, които имаха градинка, не по-голяма от саксия. Тия две деца не бяха братче и сестриче, но се обичаха много. Родителите им живееха в две съседни къщи, под самите покриви. Покривът на едната къща се съединяваше с покрива на другата, а помежду се намираше дъждовният улей. Всяка стая имаше по едно прозорче. Трябваше само да прекрачиш улея, за да минеш от едното прозорче на другото. Родителите имаха по едно голямо дървено сандъче, в което растяха зеленчуци и малки розови храсти. Във всяко сандъче имаше по един хубав храст, обсипан с чудни цветове. Веднъж родителите намислиха да поставят двете сандъчета над дъждовния улей — така че между двата прозореца цъфнаха две малки градинки. Граховите стъбла се спущаха надолу из сандъчетата, а розовите храсти се виеха около прозорците и сплитаха клоните си. По тоя начин се образуваше нещо като тържествена арка от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха твърде високи и децата знаеха, че не трябва да се катерят по тях, но затуй пък родителите им позволяваха често да си ходят на гости и да седят на малката пейка под розите. Тогава те си играеха весело.
Зиме тия игри се прекъсваха. Понякога прозорците замръзваха, но децата нагряваха на печката медни монети, залепваха ги о стъклото и там веднага се отваряше малка кръгла дупчица. През всяка дупчица надничаше по едно весело око: окото на малкото момче и окото на малкото момиче. Момчето се казваше Кай, а момичето — Герда. Лете те можеха с един скок да си ходят на гости, но зиме трябваше да слизат и да се качват по много стъпала.
Веднъж валеше сняг.
— Това са бели пчели, които се роят — рече старата баба.
— Имат ли си те царица? — попита момчето, което знаеше, че истинските пчели имат царица.
— Да, имат си — отвърна бабата. — Тя хвърчи винаги в най-гъстия рояк. Тя е най-голяма от всички и никога не стои на едно място. Ту се спуща до земята, ту се издига чак до черните облаци. Понякога нощем лети из улиците на града и наднича през прозорците. Тогава прозорците замръзват и се покриват с чудни цветя.
— Да, ние сме виждали това! — извикаха в един глас децата и повярваха, че всичко туй е истина.
— Ами може ли Снежната царица да влезе тук? — попита малкото момиче.
— Само да посмее! — рече момчето. — Аз ще я сложа на печката и тя ще се стопи! Но бабата помилва главата му и започна да разказва други приказки.
Вечерта, когато малкият Кай се прибра в къщи и се съблече, той се покатери на стола до прозореца и започна да гледа през малката дупчица. Из въздуха се носеха няколко снежинки. Една от тях, най-голямата, падна на края на едно от сандъчетата и започна да расте, да расте, докато най-сетне се превърна в жена, загърната в тънко бяло було, което бе изтъкано сякаш от милиони снежинки звездички. Тя беше прекрасна и нежна, но цяла от лед, от ослепително бял лед, и все пак бе жива. Очите й светеха като две ясни звезди, но в тях нямаше нито топлота, нито кротост. Тя кимна с глава към прозореца и повика момчето с ръка. Малкият Кай се изплаши и скочи от стола. В същия миг нещо прошумя, сякаш под прозореца изхвръкна голяма птица.
На другия ден времето беше ясно и мразовито, но скоро снегът започна да се топи, а после дойде и пролетта. Слънцето светна, из земята поникна трева, лястовичките за-цвъртяха в гнездата си. Прозорците на къщите се разтвориха отново и децата можеха да седят като по-рано в своята градинка на покрива.
Колко хубаво цъфтяха розите през това лято! Малкото момиче бе научило една песничка, в която се говореше също за рози. Когато то я пееше, мислеше си за своите рози, а момчето пееше заедно с него:
И децата се хващаха за ръце, целуваха розите, гледаха ясното слънце и си говореха. О, колко вълшебно беше лятото и колко хубаво бе под ухаещите розови храсти, които изглеждаха, че ще цъфтят вечно!
Веднъж Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
— Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!
Момичето се хвърли на шията му и той замига, ала в очите му не можеше да се види нищо.
— Струва ми се, че излезе — рече момчето.
Но то се излъга. В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе попаднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана.
— Защо плачеш? — попита той Герда. — Ух, колко си грозна! Мене нищо не ме боли! Фу — извика той след това, — тая роза е проядена от червеи, а тая пък е съвсем крива! Какви грозни рози! Също като сандъчетата, в които растат!
И той ритна едното сандъче и откъсна две рози.
— Кай, какво правиш? — изписка Герда. А той, като видя, че тя се уплаши, откъсна още една роза и избяга през прозореца в къщи, като остави самичко малкото хубаво момиче.
