чакам след приблизително… четири часа. С мен ще има и въоръжена охрана — в случай, че доведете нарушител. А след това ще пием чай.
Той им подаде ръка.
— Успешен лов!
Еверард възседна хроноцикъла, въведе в бордовия компютър координатите на гробницата в Едълтън (година 464-та, лято, нощем) и натисна стартовия бутон.
5
Имаше пълнолуние. Намираха се в просторна и пуста равнина, заобиколена от гъста гора. Гробницата вече бе построена — бяха закъснели. В далечината злокобно виеше вълк.
С помощта на антигравитатора Еверард издигна хроноцикъла на няколко метра и огледа околността. Едва на около миля от гробницата забелязаха няколко схлупени къщи — стените им бяха от грубо дялани, привързани с лико, трупи. Над притихналите постройки светеше луната.
— Нивите са обработени — отбеляза полугласно Уиткомб. — Смята се, че ютите и саксите са били заселници, дошли тук да търсят нови земи. Представяш ли си, само допреди няколко години по тези места са живели дивите племена на бритите.
— Трябва да съберем информация за погребението — заяви Еверард. — Какво ще кажеш, ако се върнем още малко в миналото и засечем момента, когато са вдигнали гробницата? Всъщност не, по-безопасно е да разузнаем сега, когато страстите са вече поулегнали. Утре сутринта например.
Уиткомб кимна. Еверард спусна хроноцикъла под прикритието на дърветата и го премести с пет часа напред. На североизток вече се показваше слънцето, капки роса блестяха във високата трева, чуруликаха птички. Патрулните скочиха от хроноцикъла и той веднага се издигна на височина десет мили, където щеше да ги чака до подаване на сигнал от монтираните в шлемофоните предаватели.
Без да губят повече време двамата се приближиха до селцето, разгонвайки с меч и секира нахвърлилите се върху им озъбени кучета. Дворът на първата къща, към която свърнаха, бе толкова мръсен и кален, че затънаха почти до колене. Около дузина ококорени дечица с неумити лица ги зяпаха от една дупка в стената на къщата. Момичето, което доеше дребна космата крава, нададе уплашен вик, а от близката пристройка дотърча навъсен здравеняк, стиснал заострено копие. Еверард се намръщи. Хрумна му, че няма да е зле, ако някои от най-горещите привърженици на теорията за „благородния нордически произход“ посетят тези места.
На прага на схлупената къщурка се показа мъж с посребряла брада и ръждива секира в ръка. Като всички хора от това време беше с десетина сантиметра по-нисък от средния за двайсети век ръст. Преди да им пожелае „добро утро“ той ги огледа с нескрито безпокойство.
Еверард му отвърна със сърдечна усмивка.
— Казвам се Уф Хундингсон, а това е моят брат Кнуби — произнесе тържествено той. — Ние сме ютландски търговци и сме тръгнали за стока в Кентърбъри (в пети век се произнасяше „Кент-уара-байринг“). Корабът ни остави нагоре по брега, но изглежда сме се заблудили. Цяла нощ се лутахме из гората и чак на сутринта видяхме твоя гостоприемен дом.
— Казвам се Уулфнот, синът на Алфред — отвърна старецът. — Влезте и споделете скромната ни закуска.
Голямата, тъмна и задимена стая бе натъпкана до пръсване — вътре бяха децата на Уулфнот със своите семейства, а също и неговите крепостни с жените, децата и внуците си. Закуската се състоеше от сурова, пушена сланина, поднесена в грубо издялани дървени паници, която всички преглъщаха с помощта на възкисела и неприятна на вкус бира. Да се завърже разговор не беше никак трудно: тези хора, както и всички обитатели на който и да било затънтен край, обичаха да сплетничат. Далеч по-трудно се оказа да съчинят правдоподобен разказ за това, какво става в Ютландия. На няколко пъти Уулфнот, който не се оказа никак глупав, ги улавяше в явни несъответствия, но Еверард невъзмутимо отвръщаше:
— Това са лъжливи слухове. Винаги става така с новините, които пресичат морето.
С изненада установи, че тези хора не са изгубили връзка с родината си. Пък и разговорите за времето и реколтата почти не се различаваха от подобни, водени в средата на двайсети век в Американския Среден Запад.
Едва след известно време Еверард намери повод да обърне разговора към гробницата. Уулфнот се намръщи, а неговата охранена, беззъба жена направи знак, като да прогонваше зли сили и се загледа в дървения идол на стената.
— Хич не ми се ще да говоря за това — призна си ютът. — По-добре да не бяха погребвали магьосника на моя земя. Но той другаруваше с баща ми, който се помина миналата година, а тате не взимаше акъл от никого.
— Магьосник ли? — настръхна Уиткомб. — Каква е тази история?
— Що пък да не ви я разкажа? — Уулфнот се замисли. — Беше чужденец значи, викаше се Стейн и дойде по нашия край преди шест години. Изглежда идеше отдалеч, защото не познаваше езика ни, но крал Хенгист го прие за свой гост и Стейн бързо се изучи. В отплата поднесе на краля странни, но полезни дарове, а и се оказа хитър съветник и кралят се допитваше до него все по-често. Никой не дръзваше да му се изпречи, защото имаше жезъл, който хвърляше светкавици. На няколко пъти ни показва как може да разцепва с него скали, а в битката с бритите изгори мнозина от враговете. Сигур по таз причина някои го мислеха за бог Вотан, но това не излезе истина, щото се оказа смъртен.
— Ето какво било. — Еверард едва сдържаше трескавото си нетърпение. — И какво правеше докато беше жив?
— Нали ви рекох — даваше мъдри съвети на краля… Той го подкокороса, че не трябва да изтребваме всички брити в Кент и да викаме роднините си от земите на дедите ни, а напротив — да търсим с тях мир и спогодба. Вашата сила, думаше, и техните знания, получени от римляните, щели да ни помогнат да създадем държава. Може и да е бил прав, макар аз да не виждам кой знае какъв смисъл в четмото, писмото и баните им, и най-вече — в техния малко смахнат бог на кръста… Но както и да е, преди три години някакви непознати го убиха, а ние го погребахме тук, както си подобава: животни принесохме в жертва, а в гробницата сложихме всички вещи, дето му принадлежаха. Два пъти в годината му правим помен и да ви кажа правичката, духът му не идва да ни безпокои. Мен обаче си ме е страх…
— Три години… — прошепна замислено Уиткомб. — Ясно.
Трябваше им още час, за да си тръгнат, без да обидят гостоприемните селяни. Уулфнот все пак настоя едно от момчетата да ги изпроводи до рекичката. Малко след като се отдалечиха от селцето Еверард изпрати сигнал до хроноцикъла. Докато се настаняваха на седалките, той обясни надуто на момчето, което ги гледаше с изцъклени от ужас очи:
— Да знаеш, че са ви гостували Вотан и Донар4, които от днес ще пазят рода ти от всички беди.
След което натисна копчето и машината се премести с три години назад.
— Идва най-трудната част — заяви той, докато разглеждаше през храстите потъналото в сън селце. Гробницата още не беше вдигната и магьосникът бе жив. — Да шашнем едно хлапе е нищо работа, но я ми кажи как да измъкнем този Стейн, който при това е дясната ръка на краля, от един голям и добре укрепен град? На всичко отгоре има и бластер…
— Но нали вече сме успели… или по-точно, ще успеем — подхвърли Уиткомб.
— Глупости! Не по-зле от мен знаеш, че това не ни гарантира нищо! Ако се провалим, след три години Уулфнот ще ни разкаже съвсем друга история — например, че Стейн е още жив и се намира в града и ще получи втора възможност да ни премахне. Англия пък, която той ще извади от Тъмните векове, ще се превърне в нещо съвсем различно от онова, което видяхме в 1894-та… Интересно, какво ли е намислил този Стейн?
Той вдигна хроноцикъла над полето и го насочи в посока Кентърбъри. Хладният нощен въздух свистеше в ушите им. Не след дълго долу изникна градът и те се приземиха в една малка горичка. Лунната светлина озаряваше полуразрушените стени на древния римски град Дюровернум. След залез-слънце достъпът в града беше преустановен.
Хроноцикълът ги премести по пладне на следващия ден и отново се вдигна в небето. Еверард все още
