— А… — аз замълчах, търсейки думи да му отговоря. Повече ме интересуваше изкачването по служебната стълбица или уволнението и преминаването в запас. Възможно е и това да се случи. Но сега става дума не за мен, а за възстановяване на стратегическото равновесие. — Сър, в тази област познанията ми са невероятно слаби. В колежа едва не ме скъсаха по демонология.
— Аз ще поема тази част от задачата — каза Грейлък.
— Вие?! — върнах на мястото й увисналата ми почти до пода долна челюст. Не знаех какво друго да добавя.
— Преди войната бях главна вещица на Магьосническата агенция в Ню Йорк — студено отговори тя. Стана ми ясно на какво се дължат маниерите й: типична девица, направила кариера в големия град. Не беше по силите ми да спра генерала и нея. — Зная как да се справя с демоните по крайбрежието. Вашата задача е да ме доставите цяла и невредима и да ме върнете обратно.
— Да — изрекох, — разбира се.
Ванбрух се изкашля, прочиствайки гърлото си. Не му се нравеше да изпраща жена на такава работа, но времето бе твърде малко, трябваше да се използва тази възможност.
— Честно казано, капитан Матучек е от най-добрите ни върколаци — направи ми комплимент той.
„Ave Caesar, morituri te salutant!“ Не, аз имах предвид нещо друго. Умирайки, бих могъл да измисля по- добър финал.
Не бях изплашен, това ми беше ясно. Макар да ми беше направено заклинание срещу страх, имах сериозни причини да мисля, че шансовете ми да оцелея не са по-малки от отиващия в атака пехотинец. Ванбрух няма да жертва подчинените си, ако смяташе задачата за безсмислена и безнадеждна. Но що се отнася до перспективите, аз не бях оптимист като него.
— Мисля, че двама ловки и съобразителни бойци като вас ще се промъкнат незабелязано покрай стражата им — продължи генералът. — После ще трябва да импровизирате. Ако успеете да неутрализирате чудовището, ще атакуваме утре на обяд.
И добави мрачно:
— Ако до изгрев слънце не получа известие, ще се наложи да се прегрупираме и да започнем отстъпление. Да спасяваме, каквото можем. О кей, ето картата на града и околностите, която направихме въз основа на геодезична снимка…
Не си губеше времето да изяснява дали наистина доброволно съм се съгласил да изпълня задачата.
ВТОРА ГЛАВА
Водех капитан Грейлък към палатката, която споделях с двамина събратя офицери. По дългите наклонени камшици на дъжда пълзеше мрак. Мъкнехме се из отвратителната кал и докато не влязохме под брезента, мълчахме. Другарите ми по палатка бяха отишли на патрул, тъй че мястото стигаше. Запалих огъня на Свети Елм и седнах направо върху пропитите с вода дъски, с които беше постлан подът.
— Заповядайте — предложих й единственото ни столче без облегалка. То беше одушевено, купихме го в Сан Франциско. Не беше твърде пъргаво, но все пак можеше да мъкне снаряжението ни и идваше, когато го повиквахме. Като почувства непозната тежест, неспокойно се размърда, а после пак заспа.
Грейлък извади пакет „Криле“ и вдигна въпросително вежди. Кимнах утвърдително и в устата ми се оказа цигара. Лично аз в поход пуша „Щастие“ — самозапалващ се тютюн, удобно е, ако кибритът овлажнее. Когато бях цивилен и можех да си го позволя, любимата ми марка бе „Филип Морис“, защото заедно с дима от цигарата се появява мъничък елф, който ти приготвя и питието.
Известно време мълчаливо пушехме и слушахме дъжда.
— Е — казах аз най-сетне, — предполагам, че разполагате с транспортно средство?
— Личната ми метла — отвърна тя. — Тези военни „вилиси“ не ми се нравят. „Кадилакът“ ми харесва, аз изстисквам от него повече, отколкото е позволено и възможно.
— Имате ли грим, пудра, някакви дрънкулки?
— Само малко тебешир. Не всяко материално тяло може да се използва срещу могъщ демон.
— Нима? А восъкът, с който е била запечатана Соломоновата бутилка?
— Ифритът е стоял в бутилката не заради восъка, а заради печата. Символът създава магията. Всъщност, предполагам, че въздействието й е чисто психосоматично — тя смукваше от цигарата и на бузите й се появяваха плоски вдлъбнатини. И аз разбрах, че капитан Грейлък не си поплюва. — През нощта ще имаме възможност да проверим тази хипотеза.
— Добре. Вероятно ще искате да носите пистолет, зареден със сребърни куршуми — както знаете, онези също имат върколаци. Аз смятам да си взема 45-милиметров картечен пистолет и няколко гранати.
— А спринцовка?
Намръщих се. Винаги съм смятал за богохулство идеята да се употребява светената вода като оръжие (макар капеланът да твърди, че е допустимо да се използва против долния свят).
— Безсмислено е — рекох. — Мюсюлманите нямат такъв ритуал. По-добре да си взема камерата „Полароид“.
Айк Абрамс пъхна огромния си нос в отвора на палатката.
— Не бихте ли желали вие и госпожа капитанът да хапнете нещо, сър? — попита той.
— Ами да, разбира се, че искаме — казах аз. А си помислих: колко лошо е, че последната нощ преди битката ще прекарам като преживно животно. Той изчезна и аз й обясних:
— Айк е прост редник, но в Холивуд бяхме приятели. Той беше реквизитор, когато играех в „Зовът на дебрите“ и „Сребърният атаман“. Тук с радост се самоназначи за мой ординарец. Ще ни донесе да похапнем.
— Знаете ли — каза тя, докато го изпращаше с поглед — в тази страна антисемитизмът е бил много разпространен. Не само сред малцина откачени, но и сред обикновените почтени граждани.
— Наистина ли?
— Наистина. Смятали са, че евреите са страхливи и на фронта със свещ не можеш ги откри. Сега, когато за повечето от тях магьосничеството е забранено — по религиозни причини (а догматиците им изобщо не го практикуват), в пехотата и сред рейнджърите има толкова евреи, че просто е невъзможно да не се забележат.
А на мен вече ми писна да виждам герои в комиксите и разказите в пошлите списанийца с еврейски имена. Нима и англосаксонците, и евреите не принадлежат към нашата култура? Права е капитан Грейлък. И това доказва, че тя е нещо повече от обикновена машина за печелене на пари.
— Какво работехте като цивилна? — попитах я главно за да заглуша непрекъснатия шум на дъжда.
— Вече ви казах — отвърна ми троснато тя отново с рязък глас. — Работех в Магьосническата агенция — посредничество, реклама, обявления и тъй нататък.
— О — рекох, — а Холивуд толкова е пропит от фалш, че не заслужава дори да му се подиграваш. И аз не успях да променя нищо. От тези господа на Медисън авеню в крайна сметка получаваш само главоболие. Голямото изкуство се използва от самодоволните нищожества, за да изскачат нагоре като сапунени мехури. Или да изтъргуват своите нещица, които по нищо не се различават от останалите глупости. Дружеството за защита на животните се бори срещу опитите да бъдат дресирани русалките така, че да създават със заклинания вълшебни фонтани, както и срещу опитите да се напъхват малки саламандри в стъклени тръби за осветяване на Бродуей. Но аз, както и преди, смятам, че това все пак е нещо по-добро, отколкото виковете до небето за парфюма „Ма шер“, който всъщност е само едно омайно биле…
— Нима не разбирате — каза тя, — че това е част от нашата икономика и от нашия обществен живот? Мислите ли, че средният магьосник може да поправи, да речем, една машина за поливане на цветя? Не, дявол да го вземе. Той по-скоро ще пусне на свобода водните духове и ако не се използва противодействащо заклинание, ще залее половината град. И тогава на нас, вещиците, ни се налага да убеждаваме хидрите, че те са длъжни да се подчиняват на нашето магьосничество. Нали вече ви казах, че когато си имаш работа с тези същества, ефектът е чисто психологичен. Имала съм случаи да се спускам с акваланг под водата при тях.
Погледнах я с уважение. Развитието на магията започва от момента, когато човечеството е разбрало колко незначително е въздействието на хладното оръжие. Светът има нужда от отчаяно смели хора. Изглежда тя спадаше именно към тази категория. Междувременно Абрамс домъкна две чинии с войнишка
