ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Чак им секна дъхът от възмущение. Гърленият звук на въздишката бързо се превърна в ръмжене. Най- близко стоящият мъж прекрачи към нас. Барни размаха знамето.
— Почакайте! — викна той. Гръмовният му бас покри всички останали звуци. — Примирие! Нека да преговаряме! Доведете вашия ръководител!
— Няма за какво да говорим, убиецо! — запищя пъпчива девойка и замахна към мен с плаката си. С крайчеца на окото си успях да видя: „Мир и братство“. По-нататък не можах да прочета — бях твърде зает да пазя черепа си от удари. Някой започна да скандира лозунг и останалите го подхванаха: „Долу Диотреф, долу Диотреф, долу Диотреф…“
Обзе ме тревога. Макар че Диотреф само се споменава в третото съборно послание на Йоан Богослов, съвременните йоанити го бяха превърнали в символ на църквите, опълчили се срещу тяхното движение. Безспорно, посветените и адептите им подразбираха под това име и някои други неща. Невярващите, т.е. просто размирниците (а такива бяха повечето от йоанитите), не си даваха труда да вникват в религиозните тънкости. За тях Диотреф се бе превърнал в нарицателно име на омразната им светска власт или на когото и да било, който им препречваше пътя. Този призив неведнъж хипнотизираше тълпата и я довеждаше до разрушителна дива ярост. Пазейки очите си от ноктите на девойката, аз й отнех плаката. Извадих фенерчето си, но внезапно всичко се промени. Зазвуча камбана, някой извика. В ниските тонове и на камбаната, и на вика прозвуча нещо, което преодоля растящата врява.
— Мир! Пазете любовта в сърцата си, деца мои. Успокойте се, защото сред нас е самият светец!
Нападателите се отдръпнаха назад, кръгът около нас се разшири. Хората започнаха да падат на колене. Над тълпата се понесе още по-силен стон, почти хлип, шумът стихна, смени го тишина. Вдигнах очи и забелязах, че към нас се приближава свещеникът.
Вървеше с камбаната в ръка, а над главата му се носеше Т-образният кръст4, който преди стоеше зад олтара, тъй че заедно с него шестваше самият Христос, прикован към кръста на Тайната. През ума ми мина нелепата мисъл, че в това няма нищо страшно, само дето другите църкви биха го нарекли кощунство: да придадат такава форма на главния символ на вярата и да му подействат с антигравитационно заклинание, сякаш е някаква си метла. Общо взето обаче, спектакълът беше внушителен, като че ли бе олицетворение на целия гностицизъм.
Винаги съм се отнасял към неописуемите тайни на йоанитите като към неописуемо празнословие. Сега обаче някои неща ми станаха ясни. Тук имаше нещо повече от обикновени свръхестествени еманации. Усещах го с всеки свой нерв, наследен от вълчата ми природа. Струваше ми се обаче, че тази сила не идва от Всевишния. От кого тогава?!
Свещеникът спря пред нас. Отблизо изглеждаше като най-обикновен човек. Беше дребничък, слаб, мантията му беше възголяма. Очилата му седяха накриво върху носа, подобен на копче. Белите му коси бяха толкова редки, че едва личеше откъде започва тонзурата му — обръсната линия от едното ухо до другото. Говореше се, че пръв е въвел такива тонзури Симон Мага5.
Отначало свещеникът се обърна към тълпата:
— Позволете ми да поговоря без омраза с тези непознаващи любовта джентълмени. Може би това ще помогне да възтържествува добродетелта — в гласа му звучеше някаква странна убеденост. — Този, който обича, не може да не познава Бога. Защото Бог е любов.
— Амин — замърмориха йоанитите.
Когато дребничкият свещеник се обърна към нас, аз почти повярвах, че той възприема сериозно това забележително изречение. От думите му не лъхаше лъжа. Врагът знае добре как да използва искреността за целите на своето дело. Само че в момента аз не мислех за това с неприязън — зад свещеника виждах човека.
Той ни се усмихна и сведе глава.
— Добър вечер. Аз съм Мармидон, посветен пети клас. На вашите услуги.
— Това… вашето еклезиастично6 име ли е? — попита Барни.
— Естествено. Предишното име е първото нещо, от което трябва да се откажем, щом преминем през Вратата на прехода. Ако ви е смешно, насмешките не ме плашат, сър.
— Не, дори през ум не ми минава да ви се надсмивам — и Барни се представи, после представи и мен. По този не особено оригинален начин той изрази желанието ни да установим мирни отношения — тъй като и без това беше ясно кои сме. — Дойдохме, защото се надяваме да сключим споразумение.
Мармидон засия:
— Великолепно! Изумително! Както сами разбирате, аз не съм официален представител, демонстрацията е организирана от Комитета за национална добродетел. Но ще се радвам да ви окажа помощ.
— Бедата е там — каза Барни, — че нашите възможности да изпълним основните ви искания са твърде ограничени. Както разбирате, ние нямаме нищо против мира в целия свят и всеобщото разоръжаване. Но това е работа на международната дипломация. Кога да спре окупирането на бившите враждебни нам страни и колко средства да се изразходват за социалното благосъстояние на страната ни, ще решават президентът и Конгресът. С амнистирането на участниците в размириците ще се занимават градските власти. Дали в училищата да се въведе курс по история и философия на гностицизма, трябва да преценят специално избрани за тази цел от правителството експерти. Що се отнася до изравняването на доходите и изкореняването на материализма, лицемерието и несправедливостта… — той вдигна рамене — в този случай е необходима най-малкото нова поправка към конституцията.
— Вие обаче можете да окажете немалко влияние върху процеса на постигане на тези цели — каза Мармидон. — Например, бихте могли да пожертвате известна сума за фонда на Комитета за обществена просвета. Можете да помогнете на изборите да бъдат представени достойни кандидати и да финансирате кампанията им. Да разрешите на прозелитите7 да печелят за истинската вяра вашите служители. Да прекъснете всякакви взаимоотношения с бизнесмените, които все още упорстват — той разпери ръце. — И ако направите всичко това, деца мои, ще се спасите от вечно проклятие.
— Не е изключено. Макар че пастор Карслунд от лутеранската църква „Свети Алаф“ би ме убеждавал в обратното — отбеляза Барни. — Списъкът ви обаче е твърде дълъг, за да изпълним всичко това за един ден.
— Разбира се, разбира се — Мармидон чак се разтресе от вълнение. — Ние постигаме задачите и целите си постепенно, стъпка по стъпка. „Но докато във вас има светлина, вие можете да бъдете деца на светлината.“ Това вероятно ще бъде единственият резултат от днешния ни разговор.
— Трудното е — рече Барни, — че искате да анулираме договорите, които сме подписали и за които вече сме получили аванс. Искате да престъпим дадената дума и да измамим онези, които са ни се доверили.
Тези думи изобщо не подействаха на Мармидон. Той се изпъна в целия си дребничък ръст, погледна ни строго и твърдо каза:
— Воините на Светия дух искат да спрете производството на снаряжение за армията, която докарва робство на другите страни, и за полицията, която пък носи робство на собствената си страна. Сега-засега не ви молим за нищо повече. Но и няма да се съгласим на нищо по-малко. Този въпрос не подлежи на обсъждане.
— Разбирам. Не съм и очаквал нещо друго от вас — отвърна Барни. — Но бих искал пред свидетели да ви обясня ситуацията, да ви предпазя.
По-близко стоящите около нас чуха думите на Барни, раздвижиха се и шепнешком предадоха чутото на другите. Усетих, че напрежението отново се засилва.
— Ако използвате насилие срещу онези, които са дошли тук просто да изразят протеста си — закани се Мармидон, — те или ще стоварят върху вас цялата сила на закона, или окончателно ще се убедят, че законът защитава интересите на едрите капиталисти… които от своя страна са рожби на Сатаната.
— О, не, не — отвърна Барни. — Повярвайте, ние сме много по-дребни риби. Но вие нахълтахте в чуждо владение, попречихте на работата ни тъкмо когато имаме страшна нужда и от време, и от работна ръка. Длъжни сме да изпълним задълженията си по договора и ще направим всичко, зависещо от нас. Сега ще проведем един експеримент. Той може да се окаже опасен. Моля ви заради вашата собствена безопасност — освободете територията на предприятието.
