Пол Андерсън
Краят на пътя
„Сметка от лекаря… Болка в гърдите… Сигурно не е нищо страшно… Може би разстройство… Вчерашният обяд… Май Одри беше радостна да ме види… Кой знае… Може би просто е искала да си изясни… какъв идиот ще съм, ако тя…“
„Дърдорко… Някои изобщо не бива да бъдат допускани близо до автомобили… Всичко е наред, продължаваме… Инструкторът беше доволен от мен… Досега нито веднъж не ми се е случвало произшествие… Ако ще говорим честно, и досега ме е страх да шофирам сам, особено когато има много автобуси… Сега минавам на трета… пешеходец със зелена шапка… Мамицата му, пак минах на червено…“
Може да се каже, че за петнайсет години вече беше свикнал. Сега, вървейки по улицата, можеше спокойно да си мисли за свои си неща, а чуждите гласове звучаха в мозъка му като доловим шум. Е, понякога си беше кофти, понякога черепът му направо се скапваше от дивия писък.
Норман Кейн беше тук заради любовта към момиче, което никога по-рано не беше виждал. Сега, застанал на кръстовището в очакване на зелен сигнал, с жълти от никотин пръсти машинално извади поредната цигара. Беше надвечер. Часът пик. Като заливаше всичко и всички с омраза, огромното множество от нервни системи се прибираше по домовете си.
Може би си струва да остане в това барче… Там е уютно, прохладен полумрак, дружелюбната просъница на бармана… Лесно потискаше досадния шум от седящата наблизо компания от изнервени жени… Не, не… Когато нервите ти са закалени от алармите на големия град, не обръщаш внимание на дреболиите.
Странно, помисли си той, колко гадни са всъщност отвътре онези, които иначе са безупречно вежливи и приветливи. В обществото се държат безукорно, но дълбоко в душите си… Най-добре е да не мислиш за това, да го забравиш. Или поне не тук, в Бъркли, по-добре в Сан Франциско или Оукленд. Изглежда колкото по-голям е един град, толкова повече зло има в него; злото, скрито на три сантиметра под черепните кости. А в Ню Йорк е направо невъзможно…
Близо до Кейн, явно очаквайки някого, стърчеше непознат младеж. По тротоара минаваше симпатично момиче. Изящна фигура. Дълги светли коси. Кейн лениво се настрои на нея… аха, има си собствена квартира… след дълго търсене… отстъпчив хазаин… В главата на юношата се въртяха похотливи намерения. Когато тя мина край него, той я проследи с поглед. С погледа на самец. Жалко — помисли си Кейн, — щеше да им е хубаво двамата.
После превключи на своите проблеми. Нямаше нищо против искреното влечение на хората един към друг, или поне разумът му се отнасяше към това безразлично. Сложността е в друго: ужасно трудно е да се бориш с вътрешното, подсъзнателното пуританство. Господи, как обаче телепатът да запази в себе си поне капчица свенливост! Разбира се, частният живот на хората си е тяхна работа, ако, естествено, не се бъркат в твоя.
Бедата е в това — помисли си той, — че те ми причиняват болка, а аз дори не мога да им го кажа. Иначе направо ще ме разкъсат! На правителството (особено пък на военните) не им трябва човек, който може да чете техните мисли и тайни. Но тяхното примесено със страх отчаяние и ярост са нищо в сравнение със сляпата омраза на средния човечец (онзи, който във всекидневието е внимателен съпруг, грижлив баща, добър работник, искрен родолюбец). Няма нищо по-страшно от средния човечец, когато неговите прегрешения внезапно изплуват на повърхността…
Светна зелено и Кейн пое по паважа. Времето беше хубаво — по тези места сезоните не са много различни, лятна прохлада, лек ветрец. На няколко пресечки отсреща се виждаше зеленото петно на университетското градче.
„Раздрана кожа, овъглена и разпадаща се плът — и се появяват кости, здрави, чисти, бели кости…“ Кейн замръзна и усети по гърба му да се спускат едри капки пот.
— Ей ти, хапльо! Да не искаш да намажеш гумите?!
Кейн набързо притича до тротоара, седна на пейката на спирката и не мръдна, докато не дойде на себе си.
Някои мисли са направо непоносими!
Когато беше дете, при всяко затруднение отиваше при отец Шлиман. Разумът на отчето беше като кладенец в пронизана от слънчеви лъчи горичка. Дълбок кладенец, по повърхността на който плават златисти есенни листа. А водата беше обикновено, с остър дъх на изворна, с дъх на пръст… В онези дни, когато у него за пръв път се пробудиха телепатичните възможности, често посещаваше отец Шлиман. После беше срещал множество добри, мъдри, внасящи спокойствие мозъци, но нито един от тях не притежаваше такава яснота на мисълта, такава вътрешна сила.
— Не искам да се навърташ около светците, разбра ли? — казваше отчето, а той беше човек с характер. — Няма да забележиш как ще започнеш да боготвориш бездушните.
— Но те не са бездушни…
Много години минаха, но в ушите му все още звучи викът на отчето: „Върви си в стаята и не ми се мяркай пред очите! До сутринта да си научил двете глави наизуст! Може пък това да те вкара в правата християнска вяра.“
Като си спомни това, Кейн запали нова цигара и се усмихна. Знаеше, че пуши прекалено много. И пие. Но не прекалява с пиенето, защото тогава става напълно беззащитен пред атаката на страничните мисли.
На четиринайсет години избяга от къщи. Иначе трябваше да отиде в поправително училище. Разбира се, изгуби отец Шлиман, но как, дявол да го вземе, можеха да съжителстват в един мозък чувствителен юноша и рационален свещеник? Познават ли психолозите случаи на садистичен мазохизъм? Кейн знаеше прекрасно: има такова съчетание.
И трябва да е благодарен, че телепатичните му способности се разпростират до около двеста ярда. Дете, което може да чете мисли, съвсем не е беззащитно. Като избяга от къщи, лесно преодоля бюрократичните спънки и ужасите на престъпния свят. После обходи почти цялата страна и си избра съпружеска двойка, която в края на краищата го осинови.
Като дойде на себе си, Кейн се изправи, хвърли цигарата и я смачка с крак. Хиляди примера от неговия богат житейски опит показваха, че в този жест се крие някакъв тайнствен еротичен символ, но… А как иначе, дявол да го вземе, може да се смачка фас?! В оръжието също има някакъв фалически символ, но можеш ли без пистолет?
Оръжието… Спомни си как през 1949 година трябваше да се измъкне от казармата. Беше вече доста пътешествал и искрено вярваше, че Америка си заслужава неговата защита. Не беше трудно да прекара психиатъра от наборната комисия. Признаха го за неврастеник. Е, ако беше изкарал две години в затворен кръг от хора, и без това щеше да стане. Нямаше избор, но не можеше да се освободи от мъчителната мисъл за позорната си постъпка.
Но нима ние всички не грешим? И има ли на тази планета поне едно същество, освободено от тежкия товар на срама?
От магазина отсреща излезе мъж и Кейн по навик влезе в контакт с мозъка му. Направо беше невъзможно да се проследява озвученият ход на мислите му — всичко в един организъм е взаимно свързано. Паметта не е просто един пасивен склад за информация; паметта е някакъв непрекъснат процес, който протича някъде извън границите на съзнанието. Просто защото ние постоянно се обръщаме към своето минало. И колкото по-емоционален е споменът, толкова по-силно е излъчването, толкова по-лесно е улавянето му…
Казва се… няма значение, личността е уникалнна като отпечатъка на пръстите. Кейн беше свикнал да разглежда хората като многоизмерни, изпъстрени със символи карти. Там името изобщо не изпълняваше някаква важна роля.
Мъжът беше професор по английски в университета, на четирисет и две, женен, с три деца. Изплаща жилищен заем. Спокоен и стабилен характер, шегаджия. Колегите му го уважават. Винаги готов да помогне. Сега към размишленията му за утрешните лекции се прибавяха и обертоновете за плановете му да иде на кино. Както и тягостното усещане, че въпреки всички лекарски уверения той може би има рак.
Следваше списъкът на престъпленията. Като дете измъчвал коте… Отдавна потиснат и забравен Едипов
