откъслеци от фразите…
— Не, благодаря ви, всичко е нормално. Леко главозамайване…
„Къде си? Как да те намеря, скъпа?“
Образът на голяма бяла сграда…
„Седя на скамейката до входа. Идвай по-скоро. Дори не мога да си представя, че такава среща е възможна.“
Кейн хукна. За пръв път от петнайсет години не му пукаше за околните. Изобщо не забелязваше изумените им погледи. Той тичаше към нея, тя тичаше към него.
„Казвам се Норман Кейн… Но не ми е истинското име. То е на семейството, което ме осинови след бягството ми от къщи. (Мама умираше в ужасни страдания, в мрак, а той не й даваше успокоителни. А знаеше, че е рак. Той казваше, че това е грях, а болките пречистват душата… Знаеш ли, аз искрено му вярвах.) Когато в мен се пробуди тази способност, аз се опитах да му кажа, той сметна това за магьосничество и жестоко ме би. От този ден аз непрекъснато те търся, цял живот те търся. Пиша книги, но то е само за пари. Струва ми се, че едва сега се появявам на белия свят.“
„О, мой беден и нещастен любим! При мен беше по-спокойно. Получих своя дар постепенно и с времето се научих да скривам способностите си. Аз съм на двайсет. Дойдох да уча, но какво е учението в сравнение…“
И тогава той я видя. Не беше красавица, но във вида й нямаше нищо неприятно. Добри и ласкави очи, нежни устни…
„Как да те наричам? За мен ти завинаги ще си бъдеш ТИ, но все пак трябва някакво име за външния свят… Имам дом извън града… и съседите не са лоши хора… доколкото животът им позволява…“
„Да, вземи ме със себе си и повече никога да не се разделяме…“
Застанаха един пред друг и замръзнаха. Не им трябваше нито да се целуват, нито да си подадат ръце… засега. Но мозъците им буквално се втурнаха един срещу друг и се сляха в едно.
ПОМНЯ, КОГАТО БЯХ НА ТРИ ГОДИНКИ, ПИХ ВОДА ОТ ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ… В НЕЯ ИМАШЕ НЕЩО ТАЙНСТВЕНО… В ДЕТСТВОТО СИ АЗ ЧЕСТО ПРИБЪРКВАХ ДЖОБОВЕТЕ НА МАМА И ПОСЛЕ ТИЧАХ ДА СИ КУПЯ СЛАДОЛЕД… КАТО СТАНАХ ГОЛЯМ, ИЗЛЪГАХ, ЗА ДА НЕ ХОДЯ ВОЙНИК… А ЕТО И НЯКОИ МРЪСНИ ЕПИЗОДИ ОТ ОБЩУВАНЕТО МИ С ЖЕНИТЕ… КОГАТО БЯХ МАЛКА, НЕ МОЖЕХ ДА ПОНАСЯМ ГАДНАТА СИ БАБИЧКА, МАКАР ДА ДАВАШЕ ДУШАТА СИ ЗА МЕН… И СИ ПОЗВОЛИХ ЕДНА МРЪСНИШКА РАБОТА… НА ШЕСТНАЙСЕТ ОПИТАХ С ЕДНО МОМИЧЕ И СТАНАХ ЗА ПОСМЕШИЩЕ… АЗ ВИНАГИ СЪМ БИЛА СВЕНЛИВА… СТРАХУВАХ СЕ ОТ ВСИЧКО… НО МОИТЕ ПРОНИКВАНИЯ В ЧУЖДИ МОЗЪЦИ СА ПОВЕЧЕ ОТ ХИЛЯДА…
Гледаха се един друг ужасени.
„Това не е грях. Сигурен съм, че всички без изключения са грешни и дори да имаха нашата способност, пак щяха да се занимават със същото. И в това няма нищо особено или ненормално… Всичко се определя от инстинктите и няма защо да се притесняваме…“
„Така е, ти вече знаеш всичко, което съм сторила в миналото. Ти знаеш всички мои най-съкровени желания и мисли, всички мои дълбоко скривани недостатъци… Знам, че това са глупости, но то бе заложено в мен още при рождението и аз никому не съм признавала какво живее В МЕН.“
Наблизо мина автомобил. Лекият летен ветрец шумолеше между листата.
Хванати за ръка, край тях минаха двама влюбени.
В пространството страшно и студено увисна една мисъл. Мисъл, която едновременно запулсира в два мозъка, слети в едно цяло:
„Я се махай! Мразя те!“
Информация за текста
© 1956 Пол Андерсън
© Свилен Николов, превод от английски
Poul William Anderson
Journey’s End, 1956
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/687]
Последна редакция: 2006-08-10 20:41:28
