Пол Андерсън
Време е да си тръгваме
Запознахме се покрай бизнес истории. Фирмата на Микелс решила да отвори свой филиал в покрайнините на Евинстън и разбрала, че най-обещаващият участък земя е моя собственост. Предложиха ми много мангизи, но аз се заинатих. Те увеличиха сумата, аз не кляках и тогава ме посети лично босът. Изобщо нямаше нищо общо с това, което си представях. Естествено, беше настроен нападателно, но аз се държах вежливо, за да не го оскърбявам; пък и неговите маниери бяха толкова изискани, че зад тях трудно откриваш липсата на образование. Беше преодолял тази празнина с посещения на вечерни курсове, популярни сказки и чрез четене на огромен брой книги.
Без да прекъсваме деловата си беседа, отидохме да наквасим гърлата си. Закара ме в бар, който сякаш нямаше нищо общо с Чикаго — тих, уютен, без музика и телевизор, няколко шахматни дъски, рафтове с книги. Пък и нямаше от ония пъпчиви пубери и джебчии, дето нормално скучаят в такива заведения. Освен нас имаше само неколцина: един с фасон на професор в пенсия, двама-трима опитни политикани, плюс един младок, който спореше с бармана кой е по-оригинален — Барток или Шьонберг. Седнахме на ъгловата маса пред две халби датска бира.
Казах му, че мангизите изобщо не ме интересуват, просто смятам за идиотщина заради построяването на още една барака местността да бъде огризана от булдозери. Микелс напълни лулата си. Беше кльощав и строен, с римски нос и сивеещи коси.
— Нима моят представител не ви е обяснил? — попита той. — Изобщо нямаме намерение да строим еднакви грозни бараки. Спряхме се на шест основни проекта с варианти. Ето ви чертежите.
Извади молив и започна да нахвърля върху лист плановете. Акцентът му ставаше все по-забележим, но говореше с лекота. И защитаваше интересите си по-добре от всички преди него.
— Може да ви харесва, може да не ви харесва — каза, — но вече сме към края на двайсети век и няма къде да се скриеш от масовото производство. Макар да получава всичко наготово, човечеството трябва да си остане все така привлекателно…
И започна да ми обяснява как би могло да стане това. Не бързаше и често се отклонявахме от главната тема.
— Тук е приятно — отбелязах. — Как го открихте?
Повдигна рамене.
— Често се скитам по нощите. Изучавам града.
— А не е ли опасно?
— Зависи с какво го сравняваш — някак мрачно ми отвърна той.
— О, значи не сте от този край, така ли?
— Не съм. Дойдох в Щатите през 1946 година. Такива като мен ги наричат преселници. Станах Тед Микелс, защото ми писна да пишат с хиляда усилия дългото Тадеуш Михайловски. Така че изобщо не пазя някаква чувствителност към Стария свят, аз се стремя към пълно асимилиране.
При други обстоятелства вероятно говори за себе си рядко и сдържано. След това от възхитени и завистливи конкуренти разбрах някои подробности от стремителната му кариера. Не повярвах на някои неща, например, че може да продаде дом с подово отопление за повече от двайсет хиляди долара. Микелс бе намерил начин да го прави. Не е чак толкова лошо за емигрант, дошъл тук без пукнат грош.
Разрових по-надълбоко и подразбрах, че е получил специална виза за влизане заради услугите, които е оказвал на армията на САЩ в края на европейската война. А услуги от такъв род изискват доста въздържаност и съобразителност.
С времето нашето приятелство укрепваше. Продадох му парцела, но продължавахме да се срещаме — понякога в барчето, понякога в моята ергенска квартира, но най-често в мезонета на неговия дом на брега на езерото. Жена му беше умопомрачителна блондинка, плюс две умни и възпитани момчета.
Въпреки това се чувстваше самотен и уважаваше приятелството ни.
Около година след нашата първа среща той ми разказа една история.
Поканиха ме у тях в Деня на Благодарността. След обяда подхванахме разговор. Беседвахме, беседвахме, беседвахме… Като свършихме обсъжданията около вероятността при последните избори да настъпи хаос, започнахме да говорим колко възможно е в своето развитие другите планети да следват пътя на нашата.
Амелия се извини и си тръгна да ляга. Ние двамата с Микелс продължихме разговора си. Никога преди това не го бях виждал толкова възбуден, сякаш за него това бе въпрос на живот и смърт. Накрая се изправи, с леко потреперваща ръка напълни чашите с уиски и стъпвайки елегантно по пухкавия зелен килим, пресече гостната и отиде до големия прозорец.
Беше светла мразовита нощ. Градът лежеше под нас — причудлива плетеница от блестящи цветове и орнаменти от рубини, аметисти, сапфири, топази, а сред тях — тъмното петно на езерото Мичиган. Погледите ни сякаш искаха да загребят от опъналите се безкрайни равнини, но отгоре бе кристалночерният свод на небето — рядко съм се наслаждавал на толкова величествена и сурова гледка.
— Но в края на краищата аз говоря за неща, които наистина знам — и се отпусна в дълбокото кресло.
От камината се долавяше припукването на горящите дърва; освен тях в стаята мъждукаше само една покрита с абажур лампа, затова зад прозореца се виждаше ясно пищното изобилие от звезди.
— От собствен опит ли? — попитах след кратка пауза.
Метна бърз поглед към мен, лицето му сякаш се вкамени.
— Ами ако отговоря утвърдително?
Някак лениво отпих от уискито си. „Кинг Ренс“ е благородна и успокояваща напитка, особено в онези часове, когато Земята сякаш звъни в унисон с Вселената.
— Сигурно имате свои основания и аз съм нетърпелив да ги чуя.
Крива усмивка.
— О, и аз съм от тази планета — рече. — Но… но небето е толкова безкрайно и чуждо… Не ви ли се струва, че то оставя някакви следи върху този, който е бил там? Дали то не влиза толкова дълбоко в същността му, че когато се завърне, за него Земята вече не е предишната Земя?
— Продължавайте. Знаете, че обичам фантастиката.
Погледна през прозореца, после отново към мен. Внезапно пресуши чашата си на екс с движение, което не му е присъщо. Както, впрочем, и всякаква форма на неувереност.
— Е, добре тогава, ще ви разкажа една фантастична история — каза той, като че ли с леко подсилен акцент. — Тя не е съвсем весела, но аз ви съветвам да не я приемате прекалено сериозно.
Запалих една от великолепните цигари, които бяха на масата, и се приготвих да слушам, без да нарушавам толкова необходимата нему тишина. Той дълго се разхожда пред прозореца, после си наля още една чаша и седна до мен. Но гледаше не мен, а окачената на стената картина — някакво мрачно и неразбираемо платно, което вероятно се харесваше само на него. Картината сякаш му вдъхна кураж и той заговори бързо и тихо.
— Имало едно време… в далечното бъдеще… една цивилизация. Няма да ви я описвам, тъй като тя не може да бъде описана. Би ли могъл например един древен египтянин да разкаже за града, в който живеем? И не само защото не биха му повярвали — разбира се, че не биха му повярвали. Искам да кажа, че те просто не биха го разбрали. Каквото и да каже, за тях ще бъде пълна безсмислица. Как работим, за какво мислим, в какво вярваме — всичко това ще е точно толка неразбираемо, колкото и нашите небостъргачи, компютри и автомобили. Не съм ли прав? Ако ви разкажа за хората от бъдещето, които живеят в света на смайващи енергии, генни модификации, измислени войни и говорещи камъни, у вас може да се появи някаква представа, но нищо няма да разберете.
Затова искам само да си представите колко хиляди обиколки е направила през това време тази планета около слънцето си, колко дълбоко сме погребани и колко страшно сме забравени. И още се опитайте да разберете, че мисленето на хората от онази цивилизация толкова се различава от нашето, че те, пренебрегвайки всички закони на логиката и природата, са измислили начин да пътуват във времето. Така че ако един среден жител на онази епоха — да го наречем така, че да не се дезориентирате — та ако един средно образован жител смътно, без особен интерес си представи, че преди хиляди години някакви полудиваци са разцепили атома, това не означава нищо. Само един-двама от тях действително са идвали
