тук, били са сред нас, изучавали са ни, после са се върнали обратно с информация за Централния мозък, ако това е подходящият термин. Останалите се интересуват от нас не повече, отколкото вие например от бита в ранна Месопотамия. Разбирате ли ме?
Отмести поглед към чашата си и започна да я гледа с такова вдъхновение, сякаш уиските беше източник на пророческо прозрение. Тъй като паузата се проточи, аз не издържах:
— Добре. Съгласен съм, само за да чуя вашата история. Но си мисля, че тези, които пътуват във времето, не би трябвало да привличат вниманието върху себе си. Сигурно си имат начини за маскировка и други такива… Едва ли биха пожелали да променят собственото си минало.
— О, няма никаква опасност! — възкликна той. — Единственият повод да се маскират е този: те просто биха научили твърде малко, ако трябва на всяка крачка да обясняват, че са пришълци от бъдещето. Представяте ли си какво би се получило?
Усмихнах се, но Микелс ме изгледа някак унило.
— Хайде да видим за какви цели, освен чисто научни, би могло да се използва едно пътешествие във времето — рече.
— Ами например да си набавиш произведения на изкуството или някакви природни уникати — плахо казах аз. — Например да се върнеш в епохата на динозаврите и да добиваш злато от най-богатите находища, преди да има човеци…
Той поклати глава в отрицание.
— Помислете още. Биха им притрябвали съвсем малко на брой фигурки от минойската епоха, вазички от династията Минг и няколко миниатюри от Третата Световна хегемония, при това главно за музеите. Ако може да се употребява думичката „музей“, без това да е голяма грешка. Повтарям — те изобщо не приличат на нас. А що се отнася до природните богатства — те си имат всичко необходимо.
Той млъкна, сякаш се подготвяше за последния решителен удар.
— Как се наричаше онази колония за престъпници, която французите напуснаха?
— Дяволския остров ли?
— Точно тъй. Можете ли да си представите по-ужасяващо възмездие от изпращането на престъпници в миналото?
— Изобщо не ми е хрумвало, че те мислят за възмездие. Още повече пък да държат в страх едни, подлагайки на ужасни наказания други. Дори ние сега осъзнаваме, че това няма никакъв ефект.
— Сигурен ли сте? — спокойно попита той. — Нима едновременно с усъвършенстването на формите за наказания не нараства пропорционално и самата престъпност? Впрочем вие се изненадахте, че аз имам смелост да се разхождам сам по нощните улици. Ще ви кажа още нещо: наказанието пречиства обществото като цяло. Хората от бъдещето биха казали, че обесването на площада снижава коефициента на престъпност. И което е още по-важно, точно тези спектакли са родили истинския хуманизъм. Или поне така се твърди в бъдещето. Дали са прави, или просто се опитват да оправдаят деградацията на собствената си цивилизация — това няма значение. Вие просто трябва да допуснете, че е възможно те наистина да изпращат своите опасни престъпници в миналото.
— Твърде голяма непредпазливост по отношение на бъдещето — казах.
— Не, съвсем не е така. Дори само заради това, че всичко, което те причиняват, за тях е вече минало… Дявол да го вземе, английският не е подходящ за такива парадокси! Трябва да разберете най-важното: те не полагат всички тези усилия спрямо някакви дребни мошеници. За да заслужиш бесилка в миналото, трябва да извършиш особено престъпление. А степента на престъплението зависи от това, в коя година от световната история е извършено. Убийство, насилие, измяна на родината, ерес, наркотрафик, робовладение — в едни епохи тези грехове са се наказвали със смъртна присъда, в други — съвсем леко, а в трети са се поощрявали. Огледайте мислено историята и кажете дали съм прав.
Известно време разглеждах мълчаливо дълбоките бръчки по лицето му и стигнах до извода, че е твърде посивял за възрастта си.
— Добре — казах. — Съгласен съм с вас. Но нима човекът от бъдещето с неговите знания…
Той буквално трясна чашата по масата.
— Какви ти знания?! — избухна. — Вие просто помислете! Представете си, че вас, както сте сега така, ви оставят сам във Вавилон. Много ли знаете за езика и нравите на Вавилон? Кой по това време е цар, дълго ли ще царува, кой ще се качи на престола подир него? На какви закони и обичаи трябва да се подчинявате? Знаете само, че някой ден Вавилон ще бъде победен от асирийците, персите или дявол знае от кого! Но кога ще стане това? А битката в момента — дали просто си играят или е истинска война? Ако е война, ще победи ли Вавилон? Ако падне, какви ще бъдат условията на мирния договор? Едва ли има десетина човека, които биха могли да отговорят на тези въпроси, без да погледнат в енциклопедиите.
После продължи остро:
— А вие не сте сред тези десетина, пък и нямате енциклопедия.
— Струва ми се — казах бавно, — че ако познавам езика, ще отида до близкия храм и ще кажа на жреца, че… че бих могъл да направя… ъ-ъ-ъ такова… фойерверк!
Той се усмихна иронично.
— А как? Не забравяйте, вие сте във Вавилон. Откъде ще вземете сяра и селитра? Дори да обясните на жреца какво точно ви трябва, дори да го убедите да ви го достави, сигурен ли сте, че ще направите прах, който може да пламне? Между нас казано, това си е трудно изкуство. Вас, дявол да го вземе, не ви бива дори за моряк! Ще извадите късмет, ако се наредите като прислужник. Но по всяка вероятност ще работите като роб на полето. Не е ли така?
Огънят в камината бавно угасваше.
— Така е — съгласих се аз.
— Както разбирате,
Пак погледна през прозореца. От мястото, където седяхме, се виждаше само нощният мрак, отраженията по стъклата скриваха изцяло звездите.
— Когато човек е осъден на изгнание — продължи той, — експертите по история се събират на съвещание и решават кой от периодите е най-подходящ за конкретния индивид. Предполагам разбирате, че за един деликатен интелектуалец Гърция от епохата на Омир ще е абсолютен кошмар, докато някой главорез например ще се приспособи отлично и дори ще стане уважаван воин. Ако престъплението на въпросния главорез не е чак толкова тежко, ще го внедрят в двореца на Агамемнон, тоест ще го подложат само на опасност, на неудобства, на тъга по родната планета… Господи! — прошепна той. — Тъгата по родната планета…
Тъй като вече бе станал доста мрачен, исках да го разсея, затова отбелязах сухо:
— Осъденият трябва да е имунизиран срещу всички болести на миналото. Иначе въдворяването ще се превърне в усложнена смъртна присъда.
— Така е. И в организма му, разбира се, продължава активно да действа серума на дълголетието. Но това е всичко. Когато се стъмни, него просто го оставят на някое безлюдни място и до края на дните си той е откъснат от своето време. За него се избира епоха… с такива характерни особености, които… които биха съответствали на характера на престъплението му.
Отново ни обгърна плътна тишина, докато тиктакането на часовника върху камината не стана най- силният звук на света. Погледнах циферблата — наближаваше времето, когато небето на изток ще порозовее.
Когато се извърнах, видях, че се е вторачил смутено в мен.
— А какво е вашето престъпление? — попитах.
Стори ми се, че въпросът ми изобщо не го изненада.
— Има ли някакво значение? Вече ви казах, че едни и същи деяния в една епоха са героизъм, в друга — престъпление. Ако моят опит се бе увенчал с успех, идните столетия щяха да се прекланят пред името ми. Но претърпях несполука.
— Трябва да са пострадали много хора — казах. — И целият свят ви е намразил.
— Да, така беше — съгласи се той. И след минута добави: — Разбира се, всичко това е моя измислица. За да прекараме някак времето…
— Пък аз ви правя компания — казах.
Почувства се някак по-свободен и като се излегна назад, опъна крака върху килима.
