съм чул камбаната да бие, нито виждам някой да бяга — мислеше си той. В мразовитата ноемврийска вечер по главната улица на Уайнсбърг се мяркаха само неколцина души, забързани да се доберат до печката в дъното на някой магазин. Витрините бяха покрити със скреж, а вятърът дрънчеше в тенекиената табела, окачена над входа за стълбището към кабинета на доктор Уелинг. На тротоара пред бакалницата на Хърн бяха зарязани кошница с ябълки и стойка, пълна с нови метли. Елмър Каули спря, обърна се с лице към Джордж Уилард. Опита да заговори и ръцете му заудряха по въздуха. Лицето му се разкриви от гърч. Всеки миг бе готов да се развика.
— Я се върни обратно — крясна той. — Не стой навън с мене. Нямам какво да ти кажа. Въобще не искам да те виждам.
Съкрушеният млад търговец броди цели три часа из улиците на Уайнсбърг, сляп от ярост, задето опитът да покаже решимостта си да не бъде повече чудак се провали напълно. В душата му се настани горчилката от поражението и му се прииска да заплаче. След безплодното бръщолевене на вятъра цял следобед и сега, след провала му пред младия репортер, бъдна надежда Елмър не виждаше за себе си.
Ала в тоя миг го озари нова идея. В обгърналата го тъма съзря светлинка. Запъти се към смълчания магазин, където година и отгоре „Каули и син“ напусто чакаха да завържат клиентела, промъкна се крадешком и зарови в бурето, което стоеше в дъното до печката. В бурето под купчина стърготини лежеше тенекиена кутия с наличните пари на „Каули и син“. Всяка вечер, след като затвореше магазина, Ебенизър Каули мушваше кутията в бъчвата и се качваше да спи.
— За такова нехайно скривалище никой не би се сетил — казваше си той, мислейки за крадци.
Елмър измъкна двайсет долара — две банкноти от по десет, — парите бяха навити на руло, трябва да имаше около четиристотин, всичкото останало от продажбата на фермата. После върна кутията под стърготините, излезе тихомълком от предната врата и отново пое по улиците.
Идеята, която според него можеше да сложи край на всичките му злочестини, бе доста проста.
— Ще се махна оттука, ще избягам от къщи — говореше си той. Знаеше, че един местен товарен влак минава през Уайнсбърг в полунощ на път за Клийвланд и стига там призори. Ще се промъкне незабелязано във влака, а добере ли се веднъж в Клийвланд, ще се изгуби сред тамошната навалица. Ще почне работа в някоя работилница, ще се сдружи с други работници и ще се промени до неузнаваемост. Тогава ще почне да говори и да се смее. Вече няма да е особняк, ще завърже приятелства. И в неговия живот ще има смисъл и топлинка, както в живота на другите.
Дългият непохватен младеж, който вървеше с широка крачка из уайнсбъргските улици, се изсмя на себе си, задето се бе ядосал, пък и малко се бе побоял от Джордж Уилард. Реши да проведе разговора си с младия репортер, преди да напусне града, да му каже някои неща, може би дори да го предизвика, а чрез него да предизвика целия град.
Пламнал от нова самонадеяност, Елмър се качи до канцеларията на хотел „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Момче със сънливи очи лежеше на походно легло. То не получаваше заплата, но се хранеше в хотелската столова и с гордост носеше званието „нощен служител“. Пред момчето Елмър бе смел, настъпателен.
— Върви го събуди! — изкомандва той. — Кажи му да дойде на гарата. Трябва да го видя, а заминавам с товарния. Кажи му да се облече и да дойде. Нямам много време.
Среднощният влак бе свършил работата си в Уайнсбърг и железничарите скачваха вагони, размахваха фенери, готвеха се за своя път на изток. Търкайки очи, Джордж Уилард, пак с новото си палто, дотича на перона, горящ от любопитство.
— Ей ме на̀! Какво искаш? Нещо да ми кажеш, така ли?
Елмър се помъчи да обясни. Облиза устни, погледна към влака, който почваше да пъшка и набира тяга.
— Ами… виждаш ли — поде той, после загуби контрол над езика си. — Да ме операт и изгладят. Да ме операт, изгладят и колосат! — изломоти той несвързано.
Побеснял от яд, Елмър Каули се развилня по перона край пухтящия влак. Светлини заиграха високо в тъмата, заподскачаха пред очите му. Той измъкна двете десетдоларови банкноти от джоба си и ги натика в ръката на Джордж Уилард.
— Вземи ги — изкрещя той. — Не ги искам. Дай ги на татко. Аз ги откраднах.
Извърна се, озъби се от гняв и дългите му ръце запориха въздуха. Като човек, който се бори да се отскубне от нечии лапи, той заудря, сипейки юмрук след юмрук по гърдите, по врата и лицето на Джордж Уилард. Почти в несвяст младият репортер се изтърколи на перона, зашеметен от чудовищната сила на ударите. Като се метна на потеглящия влак и затича отгоре по вагоните, Елмър скочи на една платформа, легна по очи и обърна глава, мъчейки се да зърне поваления в тъмното човек. Гордост се надигна в гърдите му.
— Дадох му да разбере — викна той. — Май наистина му дадох да разбере. Не съм особняк. Струва ми се, най-накрая му дадох да види, че не съм такъв чудак.
Неизречената лъжа
Рей Пиърсън и Хол Уинтърс бяха ратаи и работеха в една ферма на три мили северно от Уайнсбърг. Събота следобед отиваха в града и се шляеха из улиците с други познати от околността.
Рей бе кротък, доста жилав човек към петдесетте, с тъмна брада и рамене, превити от непрекъснат тежък труд. По характер хич не приличаше на Хол Уинтърс, така както двама души един с друг не си приличат.
Рей бе в общи линии сериозен човек, а жена му бе дребничка, с остри черти и също такъв остър глас. Двамата заедно с тънкокраката си челяд — половин дузина дечурлига — живееха в порутена дървена къщурка край потока в края на Уилсовата ферма, където работеше Рей.
Хол Уинтърс, другият ратай, бе млад човек. Нямаше нищо общо с фамилията на Нед Уинтърс — които бяха твърде уважавани хора в Уайнсбърг, а бе един от тримата сина на стареца Уиндпитър Уинтърс, дето държеше дъскорезница край Юниънвил, на шест мили оттук, и когото всички в Уайнсбърг смятаха за стар и закоравял нехранимайко.
Жителите на северната част на Охайо, където се падаше Уайнсбърг, ще си спомнят стария Уиндпитър и неговата необикновена и трагична смърт. Напил се една вечер в града и подкарал каручката за Юниънвил по железопътните релси. Хенри Братънбърг, касапинът, който живееше в тая посока, го спрял още в края на града и му казал, че сто на сто ще се натъкне на влака за града, но Уиндпитър изплющял към него с камшика и отминал. Един фермер и жена му, които карали по близкия път, станали свидетели на злополуката — видели как влакът го блъснал и премазал него и двата му коня. Разправяха, че старият Уиндпитър се бил изправил върху седалката на каручката, пенел се и ругаел летящия насреща локомотив и направо изпищял от възторг, когато конете, подивели от неспирните удари на камшика, се втурнали право напред към сигурната смърт. А момчетата на годините на Джордж Уилард и Сет Ричмънд си спомнят събитието съвсем ясно, защото — макар всички в нашия град да твърдяха, че старецът ще отиде направо в ада и градчето ще поминува по-добре без него — те тайно бяха убедени, че Уиндпитър е знаел какво върши и се възхищаваха от безумната му смелост. При момчетата има периоди, когато мнозина от тях мечтаят славно да загинат, вместо да станат продавачи в някоя бакалница и да живеят изтъркано и банално.
Ала това не е разказ за Уиндпитър, нито пък за сина му Хол, който работеше във фермата на Уилс заедно с Рей Пиърсън. Това е разказ за Рей. Разбира се, ще кажем някоя дума и за младия Хол, за да навлезете в същността на събитията.
Хол беше лошав човек. Така казваха всички. Трима бяха синовете на Уинтърс, Джон, Хол и Едуард, и тримата широкоплещести, яки мъже като самия Уиндпитър, всичките побойници, женкари и общо взето, калпави хора.
Хол бе най-опак от тримата и вечно готов за някоя щуротия. Веднъж отмъкна цял товар дъски от бащината си дъскорезница и го продаде в Уайнсбърг. С парите си купи евтин, страшно шарен костюм. После се напи, а когато баща му връхлетя като хала в града да го дири, засякоха се на Мейн Стрийт и се сбиха с юмруци, арестуваха ги и ги хвърлиха заедно в затвора.
Хол почна работа във фермата на Уилс само защото в оная посока живееше една селска учителка, която му бе завъртяла ума. Тогава бе едва двайсет и две годишен, ала бе имал работа с две-три „фусти“,
